Горе да са ни сърцата

ГОРЕ ДА СА НИ СЪРЦАТА

Безспорно с единия крак светът е прекрачил в нова ера. Технологическите върхове на индустриалната епоха все повече се изпразват от съдържание и когато базираме върху тях – рухват като кухи пирамиди.

Гаечният ключ и поточната линия… въобще целият фундамент на индустриализма е прояден от компютърната мишка, а информацията и информационните технологии оформят контурите на нов паралелен свят – действителен и виртуален.

„Старият свят“ обаче също живее и диша. Той е в културата, битът и поведението на милиарди човеци. Той е заглъхващата стереотипия от революционните постижения на епохата, която си отива, за да остане в общоцивилизационният композит. Затова е теоретически невярно и на практика прибързано да се маргинализират или фаворизират нации, социални прослойки, елити или личности, а още повече – поколения.

Биполярен или многополюсен… светът винаги е един. Както този свят, в който сме, така и онзи, в който отиваме!

Тодор БИКОВ

Published in: on декември 20, 2014 at 7:42 pm  Вашият коментар  

Лица и маски

100_4550

Рубрика: Паралакс

ЛИЦА И МАСКИ

Перспективата за живота от долу на горе винаги е дълбаещо и непрестанно извиращо чувство на скрита вътрешна или изявена външна реакция като типичните нагласи и действия на слабия срещу силния, на бедния срещу богатия, на грозния против красотата, на болния, изродения и недъгавия спрямо здравето, хармонията и целостта, на глупавия срещу мъдрия…

Това са импулсите на завист и омраза на малкия срещу големия, стремежът да се помрачи блестящото и да се окаля възвишеното или най-малко да се получи обезщетение за собствената недоимъчност чрез дребни бодове и репресалии, което придвижва понякога непълноценните индивиди напред и нагоре въпреки неравната ценностна и социална борба, а във времена като днешните – дори ги прави триумфатори над мъдростта, градивното и могъщото.

Малоценният и малотраен човек под въздействието на различни фактори: културни течения, социална конюнктура, духовни идеали или възпитателни форми, от една и съща психологическа база си поставя веднъж фиктивната ръководна линия на господар, друг път на блажено страдащ мъченик или на хладен стоик, трети път на изящен естет и винаги се вживява в несвойствената си роля. Така той се опитва да покаже един образ на собствената си личност, какъвто би желал да бъде пред себе си и да изглежда пред другите. Ала школуваният ум дешифрира нездравите поведенчески сигнали, под които ясно прозира първичнонагонният динамичен стереотип на малък хищник, който се опитва с неистински средства да постигне истински ефект и мимикрира, за да оцелее на чужда територия; вижда как кукувица дебне от засада и понякога успява да снесе яйцето си в гнездото на пойната птица.

Лесно вещият разпознава и кое длето дълбае гримасите на живите маски: парадната скептична усмивка изобличава невежия; по отпуснатата кожа на апатията неминуемо пробягва предателска конвулсия; зад ироничната безпардонност гузно подсмърча духовна нищета, пък вулгарното спокойствие най-често само временно прикрива морален пароксизъм или панически страх…

… А когато маските падат, и Лицата мълчат!

Тодор БИКОВ, политолог

/Заб. Есето е обнародвано на 22 декември 2014 г. в сайта „Общество.нет“: Short URL: http://obshtestvo.net/?p=10737/

Published in: on декември 20, 2014 at 7:02 pm  Вашият коментар  

Сърдечна епитафия

 

Тодор Биков

 

СЪРДЕЧНА ЕПИТАФИЯ

 

Белег от ласка в скалата живее –

късче небе е затворила фея.

Слънцето денем в небето наднича,

вечер луната е глъчката птича.

 

Сенки и звуци изпълват скалата –

тялото страда, душата се мята.

Споменът жив е, припламва и ето

ласка от белег изпълва сърцето.

 

Вечер луната е фениксът птица.

С утрото слънце в душата наднича.

Късче небе е разтворила фея –

белег от ласка в сърцето живее.

 

София, 27 ноември 2014 г.

 

(Стихотворението е публикувано във в. „Словото днес“ – бр. 39-40 /771/ от 18-25 декември 2014 г.)

 

 

Published in: on ноември 27, 2014 at 1:41 pm  Вашият коментар  

Християнската Църква и държавата до Великата схизма през 1054 г.

IMG_0111

Стражници на храма, воини на Господа нашего Иисуса Христа,

„Нима не знаете, че телата ви са Христови членове“ /1 Кор. 6: 15/, „или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго“ /1 Кор. 6: 19/!? Да прославим, прочее, телата и душите си, които са Божии /срв. 1 Кор. 6: 20/! Да ги градим и доизграждаме по законите на божествената геометрия, да ги пазим в непорочна чистота и в изпълнение на вечния закон Божий!  Ние, които сме „живите камъни“ от храма на живия Бог. Той извести: „И ще ми направят те светилище, и Аз ще живея помежду им“ /Изх. 25: 8/.

Кръстените в Христа и заклетите в храма знаем, че „който се кълне в храма, кълне се в него и в Оногова, който го обитава“ /Мат. 23: 21/. А нашият храм се обитава от нашия Бог. И нашият Бог живее в нас и в нашата Църква Христова, която, според Божието домостроителство, е новозаветно продължение на стария завет между безсмъртния и вечен Бог и следгрехопаденческото човечество. За спасение от греха и смъртта чрез обещания Месия!

Исторически християнството възникнало като ново религиозно учение и неоавраамическа религиозна практика при римските императори-принцепати Август /27 пр. н. е. – 14 от н. е./,  когато в римския протекторат Юдея се  родил Иисус Христос, и Тиберий /14 – 37 от н.е./, когато  Месията, самият основател на християнската Църква, бил разпънат на кръст и издъхнал на кръста – 34 г.

Според догматическото определение Христовата Църква е органическо богочовешко единство на хора, вярващи в Господ Иисус Христос и търсещи спасение от греха и смъртта, и вечен живот в Него и чрез Него. Земната Църква е основаното от самия Христос човешко общество от вярващи в Христа Богочовека, съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единно свещеноначалие, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез действието в тях на освещаващия Дух Божий.

Такова е догматическото и непроменливо разбиране за християнската Църква, която според Символа на вярата е още единна, свята, съборна, католикѝ /всемирна/ и апостолска. До Великата схизма през 1054 г. Църквата действително е една и единствена. След схизмата тя се разделя на Източноправославна и Римокатолическа.

Източноправославната Църква е запазила и пази в пълна чистота не само православното учение на апостолите и съборите на древната Църква, но и начина на управлението си, което е същото, каквото е било и преди да се появи папството с претенциите си за първенство и главенство.

Римокатолическата Църква е запазила и пази идеята за църковното единство, обаче при нея то е преди всичко административно, насаждано е насилствено и с чисто светски средства. Римокатолиците настояват най-много, че църквата им е католическа, всемирна, всеобща. Но всъщност тя  е неразривно свързана с град Рим и римския папа, докато католичността предполага всемирен съюз от поместни църкви, както е било в древността, и е в Източноправославната Църква до днес. Тази Църква кардинално се е отклонила и от апостоличността, защото папският институт не е апостолско писание или предание, а средновековно човешко изобретение.

Самата християнска Църква има изключително богата и драматична история. Непосредствено след възникването ѝ е подложена на неистови гонения от римските императори, които не приемали ексклузивния ѝ монотеизъм, който забранявал на християните да се кланят на другиго, освен на единия по естество, а троичен по Лица Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. А в задължителната култова практика на древния Рим решаващо значение имал култът към императора. На императора се дължало божеско поклонение, което не било проблем за езичниците политеисти, но християните го възприемали за гнусно идолопоклонство и  категорично отказвали да се кланят на гения на императора. Държавната власт приемала това като политическа неблагонадеждност и предателство към империята. Затуй осъждала на нечовешки мъки и смърт християните единобожници.

През първите три века от своето съществуване християнството дало стотици хиляди мъченици. Гоненията свършили, когато през 313 г. тетрарсите Константин и Лициний издали Миланския едикт, с който всички религии в империята, включително  християнската, били обявени за равноправни и най-накрая се давала възможност християнството да се изповядва и развива свободно. Чрез този едикт били върнати конфискуваните църковни имущества – материалния субстрат и основа на  бъдещото църковно строителство.

По своята същност и значение Миланският едикт от 313 г. представлявал  преломен момент в историята на християнството. Преследвано в продължение на векове, чрез едикта то било окончателно легализирано. Няколко години по-късно, когато тетрархията била премахната и Константин станал единствен господар  в империята, християнската религия и нейният институт – Църквата – започнали да играят решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на Римската империя.

Започнала нова епоха в историята на религията: с официалното признаване на християнската Църква, държавата въобще признала свободата на съвестта и изповеданието на всички лица, организации… на цялото човечество. Сформирали се нови, сложни и преплитащи се взаимовръзки между Църква и държава.

Император Константин искрено ненавиждал столицата Рим. Тук езичеството имало здрави корени сред аристокрацията и учените. Храмовете и различните езически паметници на всяка крачка напомняли за него. Новата християнска империя се нуждаела от нов административен и духовен център и Константин построил на Босфора, върху мястото на малкото селище Византия, нов град, наречен на името му – Константинопол.

Новата столица Константинопол станала съвършено християнски град и била завършена през 330 г.

За по-лесно управление на безбрежната римска империя император Константин я разделил на Източна /Византия/ със столица Константинопол и Западна със старата столица Рим. Това разделение естествено довело до западане на западната част, която станала лесна военна плячка за варварите, които през 476 г. окончателно превзели Рим и Западната Римска империя престанала да съществува, а варварите, които я наследили, приели религията на победените и нейната институционална иерархия, чийто глава бил именно римският епископ – папата.

С истинско християнско настроение Константин се отличавал до смъртта си. Имал съкровеното желание да се кръсти като самия Спасител във водите на река Йордан, но през 337 г. тежко заболял и побързал да приеме кръщение.

Никомидийският епископ Евсевий извършил над него великото тайнство и така Константин, който за големи заслуги към държавата получил прозвището “Велики”, станал първият император християнин. Езичниците го поставили в пантеона на римските богове, а Църквата го признала за светец и равноапостол.

От Константин Велики насам императорите не само признавали Църквата, но дори я въздигнали в “държавна” Църква. Църковници и държавници съвместно изработили доктрината за “християнска държава”, като Църквата, главно духовенството, получавала от държавата някои светски привилегии, а от своя страна клирът не само косвено, но и пряко поддържал държавата и нейната политика. Като приели обаче християнската религия за държавна, императорите  започнали да преследват и забраняват най-напред езичеството /Грациан и Теодосий през 392 г./, а по-късно – всяко друго разбиране на християнската вяра освен “ортодоксалното” или законоустановеното /Валентиниан – 425 г., и др./.

Римската държава видимо се върнала към езическото си начало, а Църквата, която най-много е страдала от него, го поддържала, като  по този начин се отдалечавала от главното си цивилизационно постижение – свободата на съвестта и вероизповеданието, без които няма свобода, няма и не може да има истинска съвест и вяра, не може да дойде и не може да бъде Царството Божие на земята.

Езичеството на “християнската” държава се проявявало и в това, че държавата като държава и императорът като император започнали да се разпореждат с вътрешния живот на Църквата. Още Константин Велики /който като езически римски император е бил “pontifex maximus”/, след “одържавяването”  на християнската Църква се самонарекъл “външен епископ” на Църквата и самата Църква започнала да гледа на него като на “общоцърковен епископ”. А император Констанций направо заявил на един църковен събор –  най-висшия орган на Църквата: “Моята воля е църковен закон”.

На съборите самите епископи вече приветствали императорите като “царе-архиереи”. А въпреки теорията си за “доброто съгласие” между държавата и Църквата, император Юстиниан Велики законодателствал във всички сфери на църковния живот с ясното съзнание на доминиращ епископ…

Въобще във византийския ареал изобилстват факти за държавна доминация над Църквата – явление, което с основание се нарича “цезаропапизъм”. Като се изключат обаче опортюнистичните теории на някои средновековни тълковници /Теодор Валсамон, Димитър Хоматиян, Симеон Солунски…/ и слабостите на единични и незначителни иерарси, Православната църква твърдо се държала о установената в каноните надполитичност (30, 84 апост. прав.; 6 и 12 прав. на ІV вс. съб.; 6 прав. на VІІ вс. съб., и др.). Цялата борба около иконопочитанието е била същевременно борба за свобода на Църквата от държавата. И самата държава в лицето на един от най-мощните византийски императори, Юстиниан Велики, е принудена /макар теоретически/ да търси /VІ новела/ отношения на “симфония” – “добро съгласие”, между държавата и Църквата.

Междувременно политически и исторически обстоятелства на Запад са способствали след 476 г. римският епископ в началото да съсредоточи в ръцете си религиозния и националния живот на Запада,  по-късно да обедини западния свят около личността си и най-сетне да наложи супериоритетът на Римската църква, на папата, не само в църковно, ала и в политическо и държавно отношение. Ключови фактори за това били разделянето на Римската империя в края на ІV в., по-късното загиване на западната й част под напора на настъпилото велико преселение на народите, националнополитическото раздробяване, като всичко това довело до образуването на нови държави.

Психологическа, културна и политическа предпоставка за приматството на папата била и още живата идея на древноримския свят за единия и единен Pax Romanа с център Urbs Aeterna и стотина години по-късно папа Григорий Велики /590-604/ започнал да  вижда в краля преди всичко “медиатор”, чрез когото се разпределя Божествената милост сред народите. Според този понтифекс именно кралят, а не духовенството, е длъжен подобно на Константин Велики, “сам приел вярата и обърнал народите, живеещи под негова власт”, да “преследва демонските култове” и да издига нови християнски храмове, което изявява тенденция към доминиране на папата.

По стечение на обстоятелствата римският епископ като епископ на многовековната  имперска столица се ползвал на Запад с авторитета на консервативен и стабилизиращ религиозен и политически фактор. В оформящите се взаимоотношения между него и държавата той не закъснял да афишира примата си. В писмо до император Анастасий /494 г./ папа Геласий пише: “От две сили се управлява светът – от светата /сила/  pontifices и от царската, като при това тежестта на свещениците е толкова по-значителна, че те също и за царете на хората трябва да дават сметка пред Божия съд”; друго негово заявление е не по-малко категорично за съзнанието му на върховенство и последна инстанционност:  “Катедрата на св. Петър има право да решава, да съди за всичко. Никой не може да съди за нейното решение. Щом каноните  определят, че от всички страни на света до нея може да се апелира, то на никого не е позволено да апелира срещу нея”.

Така до Реставрацията през ХVІ в. папоцезаризмът всъщност си изработил  и практикувал следните по-главни  ръководни начала:

Църквата е цялото човечество, всеобгръщащата божествена универсална държава. Главата на Църквата е глава на човечеството. Властта на папата, власт свещеническа и царска, произхожда непосредствено от Бога;

Всяка власт, както и да се нарича тя, където и да съществува, идва от папската власт,  дадена непосредствено от Бога. Следователно и държавата, и императорът стоят несравнимо по-ниско по произход и по призвание от Църквата и папата;

Самостоятелността на държавата се определя изключително чрез суверенното църковно законодателство. В материално отношение държавната власт трябвало във всичко да служи на църковната власт, но най-вече в следните три направления, или действия:

1/ държавата непременно да постави в служба на Църквата своята принудителна сила;

2/ да служи преди всичко на целта да се запази единството на католическата вяра;

3/ да прокарва църковното правосъдие;

Папите провъзгласили правото си да отменят и да провъзгласяват за нищожни държавните закони, правото си да свалят от престола и да качват на престола царете.

Под управлението на Инокентий ІІІ папизмът достигнал върха на своята слава и могъщество. Църквата и светът били в нозете на папата. Крале го почитали и му служили коленопреклонно. Във встъпителното си слово на свикания от него вселенски събор през 1215 г. в Рим той заявил, че Господ не само е направил апостол Петър глава на земната Църква, но и му е дал власт над целия свят и както всяко коляно трябва да се превие пред Христа, така всеки трябва да се покори на апостол Петър и неговите папски наследници. Никой принц – казал той – няма право да управлява, ако не служи на Петър /т. е. на папизма/ с почитание и пълно покорство.

Очевидни са преди всичко административните различия между Източната и Западната християнска Църква. На преден план изпъква колизията между двете църкви по йерархическото устройство на Тялото Божие. Константинополската патриаршия категорично отстоявала завещаните от Христос начала на съборно управление, а римската курия издигала, утвърждавала и отстоявала едноличния папски абсолютизъм.

Догматично-обредните противоречия на двете църкви също оставали и  все повече се засилвали. Към средата на ХІ в. отново пламнал спорът за “произхода на Светия Дух”, т. нар. Filioquе: за изхождането на Дух Свети “и от Сина” – учение, прието и наложено от Рим, което недопустимо противоречи на догматическия Никео-Цариградски символ на вярата, недвусмислено утвърждаващ, че Дух Светий изхожда от Отца. Спорело се и за “квасения” и “неквасения” хляб при причастието, за това дали трябва да се женят свещениците, или не.

Като се прибавят и различията на двете църкви във взаимоотношенията им с държавата, противоречията се наслагвали и все повече ескалирали, разривът между тях бил логичен и неминуем.

През 1054 г., когато византийски  василевс бил Константин ІХ Мономах, се осъществило отдавна назрялото събитие – разделянето на църквите. Сблъсъкът между папа Лъв ІХ и патриарх Михаил Керуларий ескалирал в драматичен завършек на 16 юли 1054 г., когато в Константинопол пристигнали папски легати начело с кардинал Хумберт и поставили в олтара на катедралния храм “Света София” папска була, с която папата анатемосвал патриарха. Новият Рим /Константинопол/ реагирал. Константин ІХ Мономах свикал църковен събор, който пък анатемосал папа Лъв ІХ. Оттук насетне различията между двете църкви /Източната и Западната/ дотолкова  се разширили, че през ХV в., когато източноправославните християни изпаднали под политическото господство на турците, пак не приели църковното върховенство на западнохристиянския папа.

Несъмнено разривът е бил пълен – разрив между две религии, две държавно-политически системи и между две коренно различни култури. Въпреки че началото  било едно.

Ала, братя и сестри во Христа, верни стражници на храма и съработници Христови, „неведоми са пътищата Господни“! Сам Иисус Христос ни води към онова, което е вечна правда и истина: „Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да й надделеят“ /Мат. 16: 18/! „И ще бъде едно стадо и един Пастир“ /срв. Иоан. 10: 14-16/. Амин.

Пловдив, Лето Господне 2014, септември 17  /Св. София, Вяра, Надежда и Любов/

Тодор БИКОВ                                                                                                              

Published in: on октомври 13, 2014 at 10:47 am  Comments (1)  

Бели нощи

 Тодор Биков

 

Тодор БИКОВ

 

СВЕТЛИННА ХАРМОНИЯ

 

И от истината пó е светла

святата родина.

С пламенни езици тя съветва,

с огъня заклина.

 

В дните на печал и в час безкраен,

в миговете бурни

слънцето в Светия Граал играе –

свода ще катурне.

 

И от светлината пó светлее

свидната любима.

Вечността прелива и живея

в красота незрима.

 

ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН

 

Бели лебеди преливат –

капки пустота.

Песента остана жива –

лебедът умря.

 

Песен лебедова плува –

езерни лъчи.

И звучи соната лунна –

въздухът ечи.

 

В призрачни предели бели

лебед отлетя.

Негата след него стеле 

пух от светлина.

 

Лебеди кръжат, прииждат,

кацат на ята.

Песента им вечно жива

лебеда възпя.

 

ЗВЕЗДНО ПРИСЪСТВИЕ

 

Една мечта роди сърцето ми

и то тупти,

тупти без дъх.

 

Една звезда гори в душата ми

и аз съм дух

без дъх, отвъд.

 

Гори,  боли, любима, твоята

неземна власт –

звездата в нас.

 

И пак, и пак прикриваш с дланите

лице и плът,

и жар, и страст.

 

(Цикълът е публикуван във в. „Словото днес“, бр. 9 /741/, 6 март 2014 г.)

 

Published in: on март 11, 2014 at 1:30 pm  Вашият коментар  

Оценка на ръкописи от пазарджишки писатели – 2014 г.

ОЦЕНКА НА РЪКОПИСИ, ПРЕДЛОЖЕНИ ОТ ПАЗАРДЖИШКИ АВТОРИ ЗА ИЗДАВАНЕ ПРЕЗ 2014 Г. С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК

Тодор Биков, литературен и художествен критик, член на СБП

I. РЪКОПИСИ И АВТОРИ

В края на месец февруари т.г. Дирекция „Култура“ към Община Пазарджик ми предложи да дам най-обща експертна оценка за качествата на ръкописи от пазарджишки писатели и да препоръчам за финансиране от Общината произведенията, които  притежават достатъчно високо литературно-художествено ниво. Приех предложението и ми бяха предоставени  следните ръкописи от автори, кандидатстващи за издаване през 2014 г. с финансовата подкрепа на Община Пазарджик:

  1. Александър Йотов – „Острилки“, хумористична поезия, стр. 48;
  2. Виолета Бедринова – „Жажда за полет“, поезия, стр. 30;
  3. Виолета Дулчева – „Размисли“, проза, стр. 40;
  4. Георги Балабанов – „Разкази“, проза;
  5. Георги Ганчев – „Разкази“, проза, стр. 90;
  6. Екатерина Данчева – „Приказки за малки и големи“, проза, стр. 36;
  7. Елена Деянова – „По месечина“, поезия, стр. 56;
  8. Иван Енев – „Скакалеца и Меца“, поезия за деца, стр. 32;
  9. Иван Копривщенов – „В огромното сияние на залеза“, разкази;
  10. Йорданка Марина – „Смешки без дрешки“, хумористична поезия,  стр. 32;
  11. Костадин Ваклев – „Избрано“, поезия, стр. 86;
  12. Милен Спасов – „Из дневника на един лаик“, проза, стр. 80;
  13. Митко Тодоров – „Поле за изява“, хумористична поезия, стр.31;
  14. Никола Аргиров – „Зелена карта за отвъдното“, разкази, стр. 133;
  15. Никола Иванов – „Статии и рецензии“, стр. 98;
  16. Продрум Димов – „Път в безпътието“ , проза стр. 140;
  17. Рангел Славов – „Истината – с усмивка“, епиграми, хумор;
  18. Роман /…/
  19. Таня Стоенчева – „Гатанки“, поезия, стр. 40.

II. КРИТЕРИИ

Предложените ръкописи ще  оценявам от гледна точка на конвенционалната естетика и традиционните за литературата ни художествено-творчески ценности, което не занижава оценъчното ниво, а го балансира. Ще следвам още духа на безпристрастност, толерантност, колегиална и творческа добронамереност с убеждението, че това е най-добрият подход към авторите и меценатите на литературата. Поради естеството на поставените ми задачи, ще реферирам по същество и във формата на  кратки обобщения.

III.СТРУКТУРА  НА ОЦЕНКИТЕ И ПРЕПОРЪКИТЕ ЗА ФИНАНСИРАНЕ  НА ПРЕДЛОЖЕНИТЕ РЪКОПИСИ:

 А. Ръкописи, които имат качества и безкомпромисно може да бъдат финансирани и издадени;

Б. Ръкописи, които имат потенциал и след незначителна дообработка /редактиране, преструктуриране и т.н./  ще заслужат основанието да се финансират за издаване;

В. Ръкописи, които  все още са далеч от необходимите литературни и художествени качества,  за да бъдат финансово подпомагани от Общината.

IV. ОЦЕНКИ И ПРЕПОРЪКИ

Ръкописи, които имат качества и безкомпромисно може да бъдат финансирани и издадени

1. „Статии и рецензии“ от Никола Иванов.

Не само защото Никола Иванов е национално утвърден,  реномиран  и значим литературен критик, естет и интелектуалец, но и защото е постигнал хармонично, професионално  и градивно завършено цяло,  искрено препоръчвам предложената от него книга да бъде подкрепена и финансирана  от Общината. Не ще съмнение, че официализирането на труда му ще е принос  за пазарджишката и националната  литературна критика. Възприемам заглавието „Статии и рецензии“ на чудесните му студии като работно, затова очаквам той да даде още по-голяма дълбочина и по-далечен хоризонт на книгата си чрез ново, синтетично заглавие.

2. „Из дневника на един лаик“ от Милен Спасов.

Признавам, не съм очаквал от млад човек, възпитан във времето на т. нар. „постмодерн“,  да притежава върхови знания за християнската цивилизация,  човека на Просвещението и модерността. В ръкописа си „Из дневника на един лаик“ Милен Спасов изненадва именно с осмислени познания върху осевото историческо време – пресечната точка между хоризонталната и вертикалната история. Може би,  младият автор не е осъзнал в пълнота творческите обобщения на произведението си, което не е просто „проза“, а система от взаимно свързани философско-исторически и политологически етюди. Съдържанието ври и кипи от исторически,  научни, философски и антропологически факти и прозрения, достойни за обнародване и подобаващо обществено внимание.  Без да ми е работа, препоръчвам на автора заглавие като „Хоризонти на вертикалната история“, жанр  – есеистична проза.

3. Романът /…/ е леге артис написано литературно произведение.  Хронологично сюжетът съживява събития в България, обхващащи времето от 1944 г. до 2014 г. В действителност обаче топосът на романа е контактна зона, в която се сблъскват не само хилядолетната християнска и мюсюлманска цивилизация, преплитат се не само различните модерни  и най-нови социални и политически отношения и форми на държавност, но и обусловените от тях човешки характери и съдби, проследени в динамичното им развитие и в логичния им времеви край.  Много човещина и доброта има в предложения роман. А трудната любов и протяжното томление поддържат високия емоционален градус на повествованието и утвърждават у читателя траен   синкретичен морал.

4. „По месечина“ от Елена Деянова.

Не познавам нито човека, нито твореца Елена Деянова. Предложената от нея стихосбирка обаче говори за овладян човек и завършен творец. Без уговорки, поезията ѝ е наситена с автентична чувствителност и естетически рационализъм, затова буди емоционално съпреживяване и интелектуално съпричастие.  Богатата тропическа образност придава многопластовост  на поетическата смислово-емоционална тъкан, затова самобитните ѝ стихове въздействат – пречистват и обогатяват перцепиента.  /„Без да ми е работа“, най-сърдечно препоръчвам на поетесата да циклира ръкописа си, от което бъдещата ѝ стихосбирка може само още да спечели./

5. „Шехерезада“ – клуб на пенсионери“ от Георги Балабанов.

Георги Балабанов е многоуважаван политически деец , висш офицер  от резерва и значим писател от най-близкото минало, ако за подобни авторитети  въобще може да се говори в „минало време“. Защото всяко знайно минало е реално настояще.   Голяма чест  е за Община Пазарджик, че има възможност да подпомогне издаването на поредната  книга  на живия пазарджишки класик /романа  „Шехерезада“ – клуб на пенсионери“/, която е квинтесенция на човешката му зрялост и писателски пик. В предложения от Георги Балабанов роман  по своеобразен начин се преплитат минало, настояще и бъдеще, представени в интригуваща фабула и живи типажи и образи от миналото, от днес. За по-голяма актуалност на повествованието опитният писател новаторски си служи и с чисто публицистични похвати и обобщения. Затова предложената от него книга с нетърпение очаква да чуе съкровената за читателя формула: „Сезам, отвори се!“

6. „Скакалеца и Меца“ от Иван Енев.

В характерния си стил и в стила на своята поетика Иван Енев предлага ръкопис, който сякаш неглижира сериозния и драматичен дух, заложен в поетическия сборник. Наглед лековатото заглавие „Скакалеца и Меца“ предразполага читателя към общуване с лекия и весел жанр на детската поезия, но сам  авторът коригира оптиката, като определя адресата: „Стихове за малки и големи дечица“.  Без съмнение, които познават богатото творчеството на Иван Енев,  веднага ще открият любимия му похват още в самото начало да хване за ръка читателя и бавно, постепенно да го води от плитките води към тихите вирове и бурните водовъртежи на глъбинната словестност.  Затова онези, които не поемат протегната ръка, рискуват да се удавят в  поетиката му, дори да са гиганти, а на безгрижните джуджета тя може да се стори до колене!

7. „В огромното сияние на залеза“ от Иван Копривщенов.

Иван Копривщенов е известен пазарджишки журналист, културтрегер и писател. Репутацията на автора е достатъчен атестат, за да бъде той подпомогнат за издаване на предложения от него сборник. Още повече, че Иван-Копривщеновите наративи притежават  най-главните качества на добрата белетристика:  ярки типажи, интригуващи фабули и майсторски преплетени сюжетни линии, като всичко това е подкрепено с богат език и функционална пряка реч, правдиво охарактеризираща литературните герои. Ръкописът „В огромното сияние на залеза“ е завършено цяло, което го прави  достойно произведение на литературата.

8. „Разкази“ от Георги Ганчев.

Георги Ганчев е роден разказвач. Перото му с лекота ни превежда през на пръв поглед тривиалното ежедневие. И увлечени от калейдоскопа на бавно стелещи се действия, колизии и събития, изведнъж осъзнаваме, че докато ни е „нямало“, нещо важно се е случило.  В духовния ни свят се е влял нов поток от очевидности и преживелици, които без разказите на Георги Ганчев биха продължили да ни заобикалят. Затова, макар че особено не блести, прозата на Георги Ганчев ярко осветлява важни пренебрежимости в живота. Очаквам авторът да постави уместно заглавие и съм убеден, че ръкописът му от 17 разказа ще се превърне в добра книга.

9. „Зелена карта за отвъдното“ от Никола Аргиров.

Разказите на Никола Аргиров са писани професионално. Писателят владее формата, дори на места успешно експериментира с нея, като разчупва стереотипи и я освежава. Никола Аргиров демонстрира добра жанрова и лексикална култура, което му помага да влиза в кожата и под кожата на своите персонажи, затова те са живи и одухотворени.  Произведенията му са динамизирани от вътрешна драматургия, но, за съжаление,  в ръкописа са останали стилистични и правописни слабости, които лесно могат да се коригират и отстранят. За да получи книгата му още по-„зелена карта за“ настоящето.

10. „Път в безпътието“ от Продрум Димов.

Предложеният от писателя ръкопис има качества за обнародване и финансова подкрепа от Община Пазарджик. Темите, лицата и събитията, които са обект на авторовото перо, несъмнено са значими, някои от тях – забележителни. Продрум Димов притежава свой стил, който на места го прави словесно разточителен, ала по-важното е, че в очерците, рецензиите и статиите му изобилстват правдивите и мотивирани оценки – живото кръвообръщение на истинското писателско и критическо дело. Затова ръкописът  може да бъде издаден, както е предложен. Макар че би могло значително да бъде подобрен, ако сам авторът или редактор „сгъсти“ формата и прекомпозира съдържанието,  като изглади стила и подсили съдържателната релефност. Такъв подход обаче би формирал различен ръкопис, с друг характер, с други цели и качества.

11. „Приказки за малки и големи“ от Екатерина Данчева.

Предложеният ръкопис от Екатерина Данчева не носи видими родилни петна. Изряден е в композицията и в съвременната трактовка на приказния  жанр. Заразителният лиризъм,  многопластовата  словестно-образна текстура,  логичните и екстраординерните поанти, обратите на речта и още много адекватни творчески литературни похвати придават на предложения  текст качествата на завършено литературно цяло.

12. „Размисли“ от Виолета Дулчева.

Предложеният ръкопис от Виолета Дулчева  е писан с болка. Със съпричастие към доброто, истината, красотата.  Той не носи дълбоки интелектуални прозрения и неправилно е отнесен към жанра „Размисли“, който се характеризира с върхове в лицето и произведенията на респектиращи писатели, философи, интелектуалци, чиито имена няма да споменавам от куртоазия. Все пак, ръкописът на Виолета Дулчева може и трябва да бъде подкрепен, като, разбира се, предефинирането на жанра го отнесе към формата „Импресия“, например.  И подкрепата няма да е „благодеяние“. Текстовете на Виолета Дулчева наистина будят „съпричастие към доброто, истината и красотата“ по нов, съвременен, различен начин. А това е плаха крачка, но и стъпка, която, макар смътно, ни  приближава  към  създаването на нови образци, чрез които на първо време емоционално ще преосмисляме битието си, за да се движим към  рационализация на предстоящото познание.

13. „Поле за изява“ от Митко Тодоров;

14. „Острилки“ от Александър Йотов;

15. „Смешки без дрешки“ от Йорданка Марина:

Епиграмата е особен литературен вид. В най-добрите си образци тя притежава много от художествените качества на чистата литература. В масовите си варианти обаче епиграмата битува повече като граничен вид между литературата и „ритмуваната и римувана публицистика“. Предвид заявените още в  началото  на рецензията си „критерии“, отстоявам предложените ръкописи от Митко Тодоров, Александър Йотов и Йорданка Марина. Заложената експертна гледна точка ме задължава да подкрепя писателите и ръкописите им, защото повече от епиграмите им преминават граничната жанрова зона. Това е гаранция за творческо развитие на авторите и възможност да се  култивира читателя – явление, което е градивно и трябва да се подкрепи.

16. „Трийсет разноцветни гатанки“ от Таня Стоенчева.

Таня Стоенчева предлага интересна и забавна синтетична форма на общуване с малките и по-големи деца: кратки, мотивирани и приятни стихчета с отгатки, които продължават и завършват с рисунки-подсказки за оцветяване. Стихчетата-гатанки са на добро художествено ниво, а отговорите са логически разпознаваеми. Линеалните рисунки не търсят художествен ефект и затова са сведени до четими символи. Възможността за оцветяването им допълнително подсилва игровия елемент. Затуй „Трийсет разноцветни гатанки“ от Таня Стоенчева е сполучлива и полезна книжка за деца.

Ръкописи, които имат потенциал и след незначителна дообработка /редактиране, преструктуриране и т.н./ ще заслужат основанието да се финансират за издаване

1. „Истината – с усмивка“ от Рангел Славов.

Очевидно е, Рангел Славов е добър хуморист и епиграмист. На очи обаче се набива и друго: към ръкописа си той е подходил небрежно,  като е нахвърлял на едро стиховете си в работното пространство. Резултатът е дисперсен набор от хумористични стихове и епиграми, което води до тематичен, композиционен и естетически разнобой.  А просто трябва още малко, за да се оформи добра книга. Например:  да се групират темите в завършени цикли, като циклите се композират така, че да се надграждат един-друг, развивайки тематиката до художествено обобщение; освен по смисъл,  добре е стихотворните единици да се съчетаят и по ритъм – това  ще акордира художествената тъкан и в най-добрия случай ще доведе цялото до ритмическа полифония… Разбира се, възможни са и други композиционни подходи и решения, но, според мен, ръкописът се нуждае от редуциране и ново съставителство.

Ръкописи, които все още са далеч от необходимите литературни и художествени качества, за да бъдат финансово подпомагани от Общината.

1. „Жажда за полет“ от Виолета Бедринова;

2. „Избрано“ от Костадин Ваклев:

За мое огромно съжаление, и двата ръкописа са безкомпромисно далеч от езика,  образността и звученето на съвременната поезия. А толкова ми се искаше да има за какво да се хвана, да кажа добра дума за авторите, да ги поощря в нелекия път към поезията! Все пак, убеден съм, че ако пообщуват по-активно със съвременни поетически образци, ще намерят сили в себе си за прелом в мислите, чувствата и отношението си към творчеството. Пожелавам им го от сърце!

V. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Удовлетворен съм от творческото съприкосновение с пазарджишките писатели. Шестнайсетте ръкописа от деветнайсет, които препоръчвам за финансово подпомагане от Община Пазарджик, за да бъдат издадени, са солиден атестат за художествените качества на текстовете и за професионализма на авторите. Разбира се, винаги може да се иска и да се очаква още и още, защото истинското изкуството е идеал, към който истинският творец върви с ясното съзнание, че може само още и още да го доближава. И колкото по-близо е той до идеала, толкова по-близо сме и ние до Истината, Красотата и Доброто. А това е целта и смисълът на всяко творчество. На всяко Изкуство.

София, 9 март 2014 г.

Published in: on март 11, 2014 at 9:38 am  Вашият коментар  

Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен

Възлюбени в Господа братя и сестри,

стражи на храма, воини на Христа,

 

Спомнете си, че още при самото сътворение на света „Направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървета… и дървото на живота посред рая“ /Бит. 2:9/. Какво друго беше това „дърво на живота“ освен предобраз на животворящия Кръст Господен, на който нашият Господ Иисус Христос прие да Се жертва за спасението на цялото човечество!? Именно на кръста „Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата“ /I Павел, 2:24/. Чрез Неговата рана ние се изцерихме!

 

Затова светата ни православна Църква отдава особена почит на Кръста Господен. А днес, 14 септември, тя е определила всички заедно да се поклоним на дървото на живота, посадено насред рая, да почетем и отпразнуваме Въздвижението на честния и животворящ Кръст Господен.

 

Светата православна църква извършва поклонение на светия Кръст Господен четири пъти през годината: на третата неделя от Великия пост, наречена Кръстопоклонна, на Велики петък, на 1 август и на 14 септември. А самият празник Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен е установен, за да напомни и много важните събития  в историята на Христовата църква, а именно: Чудесното явяване на светия Кръст на император Константин Велики, намирането на светия Кръст на Голгота и връщането на животворящия Кръст от персийски плен.

 

Братя и сестри, стражници на храма и воини на Христа, нека си припомним, че християнството е възникнало като ново религиозно учение и нова религиозна практика при римските императори-принцепати Август /27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр./,  когато в римския протекторат Юдея се  родил Иисус Христос, и Тиберий /14 – 37 г./, когато  Месията, самият основател на християнската църква, бил разпънат на кръст и издъхнал на кръста – 34 г.

 

Християните отказвали да участват в култовите обреди в чест на императора – от гледна точка на своя монотеизъм те ги считали за гнусно езическо идолопоклонство, а тези обреди властта схващала като лакмус за верноподаничество и тяхното съблюдаване било задължение на всички в държавата. С отказа да приемат и да извършват държавния култ на отдаване божески почести на императора Христовите следовници отхвърляли и лежащото в тоя култ начало на абсолютизиране /обожествяване/ на самата държава.  Това провокирало неистови гонения срещу тях, които започнали още от първи век след Христа и продължили през следващите две столетия.

 

Последни ожесточени гонения срещу християните били предприети от Диоклециан. През 303 г. той издал едикт, с който били отнети почти всички граждански права на изповедниците на християнската вяра, а на следващата година обнародвал наредба, която постановявала да се убива всеки, който не принася жертва на държавните богове. Но това бил вече краят на враждебната политика на римската власт срещу християните. Няколко години след смъртта на Диоклециан избухнали вътрешни борби между новите носители на тетрархията /четиривластието/, въведена от него.

 

Против управителя на Италия Максенций, известен като ожесточен противник и гонител на християните, се вдигнали управителите на източните области – Лициний и Константин, син на бившия цезар Констанций Хлор.Евсевий, епископ кесарийски, автор на “Църковна история” /ІV в./, разказва, че в навечерието на генералната битка безпокойство обзело Константин. Изведнъж, на заник слънце, той видял на небето звезден кръст /лабар/ с надпис на гръцки език: “С това ще победиш”. Вечерта насън Христос заповядал на Константин да направи хоругва с кръст и му казал, че с този знак ще победи врага. Лабарът дал особена сила на Константиновите войници и те триумфирали. В решителната битка при Милвианския мост близо до Рим Максенций  бил разбит и при бягството си се удавил във водите на река Тибър.

 

Тържествуващ, Константин влязъл в Рим и си издигнал на площада статуя с кръст в ръка, с надпис: “С това спасително знаме аз спасих града от тирана /312 г./. В памет на това събитие светата Православна църква прославя божествената сила на Кръста Господен като оръжие на победата и пее: “Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даруваш на нашия благочестив народ победа над враговете и като пазиш чрез Кръста Си Твоето общество”.

 

В началото на 313 г. двамата победители – Константин и Лициний,  се отправили към град Милано, който по това време бил  най-важен център на  Северна Италия.  Именно тук издали известния Милански едикт, с който всички религии в империята, включително  християнската религия, били обявени за равноправни и най-накрая се давала възможност християнството да се изповядва свободно. Едиктът връщал и конфискуваните църковни имущества – материалния субстрат и основа на  бъдещото църковно строителство.

 

По своята същност и значение Миланският едикт от 313 г. представлявал  преломен момент в историята на християнството. Преследвано в продължение на векове, чрез едикта то било окончателно легализирано. Няколко години по-късно, когато тетрархията била премахната и Константин станал единствен господар  в империята, християнската религия и нейният институт – Църквата – започнали да играят решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на Римската империя. Започнала нова епоха в историята на религията: с официалното признаване на християнската Църква, държавата въобще признала свободата на съвестта и изповеданието на всички лица, организации… на цялото човечество.

 

Видението на кръста се повторило на Константин още два пъти. Това усилило до такава степен разположението му към християнската вяра, че най-после се решил да я приеме. Това негово решение се затвърдило от факта, че майка му, царица Елена, била вече християнка. Тя и той са причислени от Православната църква към лика на светиите. Наречени са равноапостолни, защото, подобно на апостолите, разпространявали ревностно християнската вяра.

 

Света Елена отишла в Палестина, за да види страната, където живял и страдал Спасителят. По поръка на своя син тя се погрижила да се издигнат църкви на местата, осветени от евангелските събития.

 

Езичници и евреи, от омраза към християните, се опитали да заличат и спомена за тези места. Те затрупали с пръст пещерата на Гроба Господен и поставили над нея идолско капище. Изображения на езически богове били дигнати и над Голгота и над Витлеемската пещера. Света Елена заповядала да разрушат капището, да съборят идолите и да разкопаят пещерата на светия Гроб. Близо до нея Константин изградил храм в чест на Христовото Възкресение. Той писал на Йерусалимския архиепископ Макарий и на палестинския управител да украсят храма великолепно. Църкви били издигнати също на Елеонската планина и над Витлеемската пещера.

 

Света Елена пожелала най-вече да открие самия Кръст, на който бил разпънат Спасителят. След дълги издирвания били намерени трите кръста, зарити в земята. При тях се намирала дъската с надписа на Пилат, който той постави на кръста: „Иисус Назорей,  Цар Иерусалимски“ /Матея, 19:19/. Но как да узнае кой от трите кръста е бил кръстът на Спасителя? По съвета на архиепископ Макарий били допрени кръстовете един след друг до болна жена. Щом се допрял до нея Христовият кръст, тя оздравяла. Умрял човек, когото носели към гробището, възкръснал, като бил доближен до животворящия Христов кръст. Тези чудеса разрешили всички съмнения.

 

Архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място. Въздигнал високо кръста, та целия многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил на всички посоки. Християните се покланяли ниско и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!”Това станало в 326 г.

 

Агиограф ни разкрива и друго чудно събитие, свързано с въздвижението на светия Кръст Господен:  Света Елена взела със себе си в дар за своя син част от светия Кръст и намерените при него гвоздеи, които някога са били забити в ръцете и нозете на Богочовека. Останалата част от Кръста, сложена в сребърен ковчег, се пазела благоговейно в йерусалимския храм “Възкресение Христово”. На Велики петък се изнасяла на Голгота за поклонение.

 

През 614 г. персийският цар Хозрой бил във война с Византийската империя. Той превзел Йерусалим, разрушил църквите там и отнесъл със себе си в Персия всички скъпоценности, които се намирали в тях. Между задигнатите светини бил и животворящият Господен Кръст.Войната продължила дълго. Византийският император Ираклий успял да победи Хозрой, който скоро след това бил убит. Наследникът му сключил мир с Ираклий. Задължил се да върне пленниците и всичко, което баща му бил задигнал от Йерусалим и задържал в продължение на 14 години.

 

Тържествено император Ираклий възвърнал светинята – честния и животворящ Господен кръст – в Йерусалим. Християните от Йерусалим и околността, начело с Йерусалимския патриарх Захарий, всички с палмови клонки в ръце, излезли на Елеонската планина да посрещнат светия Кръст. Императорът бил облечен в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни. На главата си носел царски венец. Като се приближил до Йерусалим, той поискал да носи сам Кръста. Но когато трябвало да мине през портите на Голгота, Кръстът бил задържан от невидима божествена сила. Невъзможно било да го носи по-нататък. Всички били изумени…

 

Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:

    – Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!

Смутен и развълнуван, патриархът се доближил до императора и му казал:

      –Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който обеднелият и страдал за нас Спасител е носел на раменете си в смирение и унижение!

Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква дреха, внесъл в църквата Кръста Господен.

 

Братя и сестри, стражи на храма и воини на Христа, Дървото, което Господ Бог направи да расте  посред рая – Кръстът Христов, е нашето всеоръжие срещу греха и смъртта. То е въздвижение на нашата победа, дадено ни от Самия Спасител: „Не мислете”, казва, „че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й” (Мат. 10:34-35). Но, мечоносци, вие знаете, че „мечът“, който Христос положи в ръцете ни, е именно светият и животворящ Кръст, на който Той е острието. Амин.

 

Пловдив, 14 септември 2013 г.

 

Тодор БИКОВ

Published in: on септември 15, 2013 at 4:53 am  Comments (1)  

Тялото на бляна

Минко Танев е поет емблема. Името му олицетворява съвременната пловдивска поезия в един от перфектните ѝ варианти.  Стиховете му са белязани от ярка естетическа идейност и своеобразна архитектоника. Те представляват  хармонични поетически констелации, които въздействат и с форма, и със съдържание.

Под перото на Минко Танев оживява типизирана сетивно-конкретна и нюансирана нагледност, която обобщава характера и чертите на различни предмети, явления, процеси, хора. Микро- и макрообразността – художествената „плът“ на произведенията му, поражда естетическа наслада, защото разкрива идейно-емоционални истини и води до съпреживелищен катарзис, структурирана е и е поднесена  по законите на красотата и високия стил.

Тематиката, която поетът разработва, е предимно лирическа. Тя е богата палитра от пориви и чувства и релефно отразява душата и света, като разгръщането и развитието на образите следва вариациите на емоционалния градус и вътрешната логика на лирическия сюжет.

Стихотворният ритъм в книгата е многофункционален. Сам по себе си той не носи определено смислово или емоционално значение, но взет заедно с другите особености на стихотворната реч, засилва една или друга интонация, придава по-особено звучене, по-контрастна изразителност на мерената реч и нейното лирическо съдържание. Ритъмът върви ръка за ръка с лексикални, синтактични, интонационни и звукови средства, като косвено спомага по-ярко да се предаде идейно-емоционалното послание и така допълнително въздейства чрез организацията и съразмерността на литературната реч.

„Небесен блян“* е поетическата оратория на Минко Танев. Връх и мащаб на твореца. Висините, които поетът е превзел в борба със себе си и света, са отчетливи степени на творческа воля и разкриват различни равнища на съзидание, устремено към съвършенство и красота.  А красотата е знак на победа в сблъсъка с препятствия. Докато истината е разумът, който се развива като абсолютен дух, изкачвайки се спираловидно нагоре до непосредствено самосъзнание, красотата е интуиция – проблясва огнен меч и пише пламенните си истини върху сенчестата страна на духа, за да я освети. Всичко това придава на поета  вълнуващия образ на  войн, който едновременно е в перманентна атака и кръгова отбрана, но с ясна посока на действие и съзнание за ценност и значимост на избрания път:

Сам със Словото съм. Сам

и пред кръста.

Чудото да пресъздам

                  земетръсно.

 

Вулканични върхове

в мен изригват

и безкраят ме зове

в звезден цикъл.

 

В лоното на любовта

падам ничком.

И сияйно затрещя

Бог във всичко.

            /„Светлинни разпятия“/

 Всичко Друго и всеки Друг извън красотата е зло, което трябва да се преодолее и животът да продължи да се самозаражда в борба. Защото битието всъщност е победа, доминация, трайна хегемония на волята, а свободата е битка със света и себе си, за да се надмогне страданието от временната слабост чрез хармония и любов, чрез светлина:

Изплуват формите размити

от призрачните глъбини –

гигантски сблъсък на звездите

нощта до дъно проясни.

 

 

И ни разделя. Без пощада.

Възвишена. И мнима. Смърт.

И се въздига. И пропада.

Светлинната вълна. Отвъд.

 

Предчувствах бездната, прибоя

и грохот лунен ме зове.

Небесна моя. Свидна моя.

Чрез теб общувам с богове.

                                                                             /„Бдения“/

 В стихосбирката „Небесен блян“ Минко Танев е поновому социален, хуманен, чувствителен и автентичен. Интимните му лирически произведения въздействат с топлината и трепета от чисто духовното съприкосновение и общуване. Творчеството му обаче е неделимо в естетико-философската си компактност. Цялото е по-богато от която и да е своя част и само в него откриваме и ще преоткриваме превъплъщенията на самобитния творчески натюрел.

Чисто стилистичен белег, който също приобщава поета към майсторите на поетическото слово, е изключителната синтетичност на изказа му. Авторът твори без излишна дума, дори запетая, което придава простота, конкретност и изключително въздействие на поетическите му послания.  Убедете се сами – „Прилив“:

Безвремие. И празнота.

В душата.

Върни ми, Боже, любовта

разпната.

 

Насилието изтръгни

от корен –

не искам да съм мъченик

притворен.

 

С вълната слънчева печал

разлей ме

върху брега осиротял

без Ейми…

 Със стихосбирката си „Небесен блян“ Минко Танев умело изразява богатата си творческа личност и успява да превърне съкровените си блянове в осезаема  и ярка действителност.

 

                                             Тодор БИКОВ

/Заб. Рецензията е публикувана във в. „Словото днес“, бр. /729/, 24.Х.2013, година ХVII./                             

__________                                                                                                                                                                                                                                                                                     *Танев, Минко. „Небесен блян“, Издателство „Българска книжница“, София, 2013.

Published in: on юли 13, 2013 at 2:57 pm  Вашият коментар  

Светът през прозореца на Тодор Биков

Вече съм имал трудното удоволствие да представям поезията на Тодор Биков. Това се случи преди 4 години и конкретният повод беше книгата му „Душа зад хоризонта”. Най-новата му стихосбирка – „Стихослужения”, включва 4 раздела – „Златосенки в мрака”, „И станаха нощите бели”, „Атавистична мозайка” и „Хайку” /с 2 подраздела – „Валенции”  и  „Светлини и сенки”/.  В предговора „Поезия от ръба на вселената” литературната критичка и изследователка Анжела Димчева изключително професионално разсъждава върху поезията на Тодор Биков, поставяйки я в контекста на световните тенденции в правенето на литература, изтъквайки като нейна характерност лирико-философските сюжети и перфектната стихотворна техника. Присъединявам се напълно към тези наблюдения на Анжела Димчева и пристъпвам малко обезсърчен към собствените.

Първият раздел – Златосенки в мрака, е съставен от 7 стихотворения /трябва ли да разсъждаваме върху символния брой на творбите?/, носещи атмосферата на далечни митологични наслагвания и културологични сюжети; дори заглавието му носи средновековен оттенък, предопределящ и потвърждаващ присъствието на една своеобразна готическа мистика.

Още с първото стихотворение – „Прокрустово ложе”, аналогията с Тезей е ключ към самопреценката на поета, осъзнаващ, че го очаква „ложето” на Словото, с ограниченията на личните му домогвания: „И мойте думи имат граница…”. Но облякъл новите си дрехи и закачил на илика си слънцето, той върви към предопределената си участ „напук на бухали и сови”.

Отново старогръцки мит – този за Ариадна, помогнала на Тезей да се измъкне от лабиринта на Минотавъра – стои в основата на стихотворението „В бездна хвърлен камък” – тук можем да съзрем една могъща метафора за разпадането и съзиждането, за изчезването и раздаването, в най-общ смисъл – жертвоприношение в името на живота и другите:

И по нишката на Ариадна

Млечен път разстлах.

Следващото стихотворение – „Светло ноктюрно”,  е включено и в предишната стихосбирка на Тодор Биков – „Душа зад хоризонта”. Още тогава то ми направи силно впечатление и затова ще си позволя да го споделя и сега. В стихотворението има два стиха, които според мен обемат драмата на съвременния човек:

Словата му вик са

пред гроба отворен…

 И наистина – всяко раждане отваря гроба – далечен или близък, и в пътя си към него ние търсим предназначението си. И в този смисъл всеки човешки живот е уникален вик пред неизбежното, своеобразно негово неприемане, една обречена на неуспех съпротива. И би било истинска агония, ако нямаме ориентир, опора – и това може да бъде вярата, любовта, упованието. У Тодор Биков това естествено човешко търсене намира своя смисъл в уюта на личното убежище – каквото и да означава това:

…гнездо щом намери,

човек не умира.

 Като че ли роденият в Пазарджик поет търси нарочно дистанциране от традиционната лирика – със звучността и мелодичността й, с лесното свързване на различните тропи с конкретни представи и послания, с центрирането върху интимното Аз. Той не ни предлага достъпни пътища до себе си, а подобно на обичания от него митологичен лабиринт изисква от нас да търсим нишката на Духа – почти незрима, но осезаема по дъха й, по напрежението, зачервяващо стиховете – а това е така, защото при него „тупти сърцето на молива”, защото има до себе си „звезда, дошла за миг на гости”, а  „мракът златни мисли носи”. В този одухотворен материален свят творческият акт е представен като рожба на „любов неземна”, сърцето като „бляскава ракета” се изстрелва в „звездните простори”, където душата се преражда в звезда /„Преображение”/.

В стихотворенията на Тодор Биков откриваме един постоянен, последователен и упорит порив НАГОРЕ – като метафоричен образ на копнежа на тялото по душата, на онова /не/ очаквано пътуване към неизбежната вечност. Сливането на долу и горе, взаимното просмукване на земно и небесно, на тленно и духовно е характерно устойчиво състояние на лирическия говорител.  Драматично е усилието му да постигне духовно съвършенство, на хармония преди края на житейския си път:

…преследвам душата си

преди да се стъмни.

                              /„В земята на живите“/

Това мъчително стремление е възнаградено:

…душата догонвам

И след малко:

…с душата се сливаме

безкрай да живеем.

„Знам, незнаен, там /сам ще бъда. Сам…” – така започва стихотворението „Камбанен псалом” – с онова елегично-хладно самопризнание, отново връщащо ни към вечната екзистенциална енигма – смъртта. И отново бунт – или по-скоро увереност, че това не е краят: сигурност и неизвестност, тлен и дух въздигнат провижда в бъдещето си Аз-ът и пречистващо превращение на земното във възвишено, в безплътно, в трансцедентална другост:

Над звездите ням

ме въздига плам.

В тази стихосбирка не откриваме познатите ни, пък и обичани от читателя традиционни маркери на дома, на любовта, на близките. Дори и да се появяват мотивно, това е като изключение, като проблясък – сякаш измисленият от поета свят е реален, автентичен и всяко връщане към реалността е по-скоро съновидение. Подобен извод налага и стихотворението „На огнения здрач лицето” – ето я иманентната за поета оптика, освободена от условности, вихрено понесена от разкрепостено въображение, неподчинено на физическите и човешките закони;  едно, на пръв поглед, безразборно и в същото време възприемащо се като естествено смесване на ареали и представи; в този смисъл дори лично интимното скъсва с традиционното обвързване – емоционално, родово, потомствено, за да възприеме абстрактните форми на едно необозримо, безкрайно световъзприемане – едва последните два стиха конкретизират първопричината за изреченото и споделеното:

…аз милвам образа ти, мамо,

от мъчно щастие обзет.

Стихотворенията във втория раздел /И станаха нощите бели/ са продължение – идейно, образно, емоционално – на тези от първия раздел. Отново те изискват от нас преосмислящо четене, интелектуално и сътворческо усилие, което да ни приобщи поне малко до специфичната авторова оптика към света и хората, която извежда силуетите от мрака на неизвестността и ги облича в образи, видени единствено от него.

Бодростта е малко необичайна за поезията на Тодор Биков. Нейни нотки можем да доловим в стихотворението  „Под дървото на живота” – главно заради употребената императивна глаголна поредица  „вейте ветри”, което буди известно мажорно настроение, увенчано с призив: „химн любовен запейте”.

Дали от омерзение или по друга причина, но Тодор Биков е „обърнал гръб” – не демонстративно, показно, театрално, а с достойнство и аристократизъм – на т.н. обществена действителност. Може би единствено в стихотворението  „Гледна точка” можем да доловим повея на едно актуално настроение, един небрежно подхвърлен сарказъм чрез сравнението „пигмеи, качени на кокили” с полета на орлите над облаците.

Тъма, силуети, луна и звезди, ангели и небеса, химни тържествени или ритуални населяват поетическия свят на Тодор Биков, в който откриваме и някои допирни точки с нашия, родения също в Пазарджик поет Теодор Траянов – дори заради сложната образна система, която представя Тодор Биков като своеобразен постсимволист: „Денят Господен”, „Хиперборейско”, „Гола луна”, „Фениксът Любов”. Материалното често се трансформира в извънматериално, в духовно, в библейско символно – „…телата ни голи на пясъка /лежаха безмълвни. И светеха…”/„Маяк на брега на безкрая”/.

Въпреки заглавието си – Атавистична мозайка, третият раздел включва стихотворения с изискана чувствителност, с последователна вярност към убеждението, че всичко е взаимосвързано и одухотворено. В този смисъл вселената от едноименното стихотворение е чудото, което съвместява охлюва с „необятната му къща” и всепоглъщата хала – и удивителните, и въпросителните пред непознаваемата вселена остават онемели пред силата и властта й, защото:

Върху кървавия връх на шпага

и живота, и смъртта си сбрала.

Тодор Биков използва мощни метафори, които разколебават обичайните ни, традиционните ни представи за природата, за съня, за нощта и небосвода /„Щастливо сънотворение”/. Без да сме разгадали докрай /а и едва ли това е нужно/ философския или емоционалния сюжет на творбата, на нас ни се внушава чувството за нещо преживяно, което обаче е припознато като такова от поета и той е извел само онези маркери – писмени и стилови – чрез които ние реконструираме първоосновата /„Човек разказва душата”/. Нищо видяно или спомнено не е назовано с конкретното си име и не е представено с обичайната си форма, а е вместено в сложна фразова и образна конструкция, носителка на поетични асоциации и изискваща сътворчество:

Дъхът отглежда голо тяло

във шапка на урок последен

и с шепи две ръка израсла

люлее звук от светлина.

                                 /„Самотно било се белее”/

Намирам, че стихотворението „Домът, в който живея”  крие тайната за творческия подход на поета – имам предвид двата стиха „Прозорецът е /светла саксия”: щом е така, в нея можеш да посадиш и да видиш израстването на каквото си искаш. И точно това прави поетът. А светлината е прескокът, толкова обичан от Тодор Биков, от земното към отвъдното, от материалното към нетленното.

Може би „Отражения” е най-„атавистичната” творба в този раздел – в динамично завихряне са увлечени слънцето, просторът, водата, дървото, светкавиците, орлите, зелената къщурка, вятърът, гълъбите, а „Тръбят небесните йерархии/на възел връзват хоризонтите/очите бели на пространствата/.

Последният раздел в стихосбирката – Хайку, стои малко странно – като предизвикателна опозиция или алтернатива на предишните раздели; сякаш прекрачваш от един тайнствен, мистичен свят, зареден с духовна енергия и утешаваща перспектива, към една коренно различна, слънчева, земна, позната и желана от всички страна. Това, впрочем, е и особеност на този жанр – да изразява дълбоки чувства, интуитивни проблясъци, неочаквани и причудливи поанти, извлечени от всичко, което ни заобикаля. Липсата на символи улеснява възприятията, без обаче да ги опростява – простичките и наглед незначителни неща от ежедневието пораждат изненадващи асоциации и обобщения; ето ги в подраздела Валенции:

***

Сам, увиснал житен клас.

Дъх на хляб

наоколо се носи.

 

** *

Полъх разлюля тревата –

прекърши

на мравката съня.

** *

Дете очите си потрива –

подпалва с длан

зората.

 

** *

Приливна вълна.

Сушата отстъпва

пред рибите.

 

** *

Сухо речно корито –

плаче върбата

насред полето.

Всяко тристишие разкрива събитие, което учудва с очевидността си, а е недовидяно досега.

В другия подраздел – Светлини и сенки, акцентът е изместен към светлината и сянката, толкова изменчиви и бързи, че приличат на човешка житейска пътека:

***

Двурога луна

облаците промушва.

Дъжд от светулки.

 

***

Нощта приклекна

о модър камък –

денят измъти.

 

***

Водно конче над реката –

светла разходка

по хребета на деня.

 

***

Буря бучи, отминава –

сянка,

хвърлена от сянка.

 

***

Ех, прекрасен е

заникът над реката!

Гледах го до зори.

Поезията на Тодор Биков е странен отглас на поезията на символистите, но интонирана с модерното светоусещане на съвременния човек. Тя напомня на хитовите филми за красиви чудеса и приключения, в които законите на физиката са безсилни и всяка метаморфоза е възможна. Защото, той, Творецът може /а и е призван/ да посее в своята светла саксия безкрайния си свят, който свят да припознаем и като наше светло жизнено пространство.

Пазарджик, 31 май 2013 г.

Премиера на стихосбирката „Стихослужения“,

Зала „Маестро Георги Атанасов“, 17. 30 ч.

 

                                                                                          Георги К. Спасов

Published in: on юни 7, 2013 at 2:30 am  Вашият коментар  

Хипнозата на деня


Тя е изначална. И вечна. Властва над човека, който всъщност я твори. За мистиците тя е предопределение, за учените – закономерност.

Ернст Хекел ни поразбуди, като доказа: “Онтогенезата е кратко повторение на филогенезата” и тази в научно-биологичен план евристична идея универсализира древното хуманитарно  схващане, че “историята е учителка на живота”. Историята на родовото развитие се превърна в градиво, в атрибут на живота. Това схващане се модифицира и проникна в различни мирогледни и научни дисциплини – философия, етика, социология, в психологията на личността, етнографията, народопсихологията… – осветли по нов начин взаимовръзката минало-настояще-бъдеще, като регламентира

Вечност и вездесъщие на миналото

Миналото, на което всеки човек е подвластен творец. И наистина! Какво друго е “сега”, ако не условната гранична зона между “минало” и “бъдеще”? А “бъдещето” не е ли само едно възможно минало?!

За практическите нужди на ума обаче, като “сега” се възприема най-горният, непосредствено работещият слой на изтеклото време – епоха, век, година, ден…

Тъкмо давлението на този слой най-осезателно изпитваме и него се борим да надстроим според волята си.

Ала още щом се родим, заедно с първата глътка въздух и майчиното мляко, от люлката до гроба заживяваме и живеем чрез материята и духа на това “настояще”. Растем с неговите истини и сме част от истината му.

Съзнанието на човека се формира под хипнозата на отдавнашното, глъбинното и преди всичко на най-горната му “будна” част. Светът за човека е познатата му история на света, разказана от Живота. И този разказ не може да спре, докато животът продължава!

В лаборатория на бъдещото повествование се превръща

Хаотичното движение на “новоидеите”,

които, макар с корени в миналото, са най-отдалечени от “гравитационния му център” и върху тях не тегнат консервативни наслоения. Многопосочната им динамика и комбинативност е аморфният разсъдъчен субстрат, който съставлява

въображаемата, но неизбежна диалектика на осезаемото и трансценденталното. Сама по себе си обаче тази амалгама от идеи не би се “втвърдила”, не би влязла в същинската система на миналото, ако не й въздействаха жизнените му механизми:

Групираща, селектираща и

асимилационна функция на духа

Чрез тая кинетична система човекът, като висш носител на съзнание, се превръща в творец: структурира по свой начин “практическото настояще”, изглажда противоречията му, привежда динамиката в относителен покой, т. е. – преодолява установилите се форми на познание. Казано иначе – сменя една хипноза с друга, отрича едни истини, за да повярва в други.Така възможното се актуализира, Историята разказва, светът се променя…

И процесът продължава.

Но какво дава основание на човека да пренебрегва или да продпочита, да отрича едно, а друго да утвърждава? Това са критериите, които изразяваме с думи като “важно”, “съществено”, “значимо”, както и с негативите им – “маловажно”, “несъществено” и пр. Тези думи обаче нямат никакъв смисъл, ако не се предпоставят ценности, с които да се съотнасят. Следователно съществува логически допустимият и реално съществуващ ценностен свят, който осмисля човешките основания! Този свят е минало, както и осезаемият свят, с който редом съществува. Тези два свята са  форма и съдържание на  миналото – тандем, наречен култура. Човекът от своя страна е микромодел на културата. Битието му е памет, а паметта – музей, в който обитава съзнанието. Затуй в субекта не може да се намери нищо друго освен миналото, с което той се отъждествява, самопознавайки се чрез

Опита – мащаб на съзнанието

И действително – човек се проявава биологически целесъобразно, въпреки че идва на света без съзнателно адаптивно отношение към явленията. Фактът говори в полза на предшестващо битийно познание, а то е невъзможно извън опита. Преди още да се включи в житейския поток, “човекът” притежава неосъзнат /инстинктивен/ опит, даден му като безлична паметова маса, която се диференцира с нарастването на индивидуалния му опит и възпроизвежда ясните сетивни структури на личните преживявания. Именно тези структури в своята цялост образуват съдържателната страна на съзнанието, което само преоткрива родовата практика, а специфичните му “параметри” и качества съставляват “обема” на общочовешките факти и идеи, възкресени /припомнени/ тъкмо чрез личния опит.

Действени конструктиви на съзнанието са и материално-духовните характеристики на историческата актуалност, ала това е “пасивен” материал, който се активира творчески, едва когато съгласува валенциите си  с нови ценности – ценностите на “будната” необходимост. Така се проявяват

Индивидуалните форми на съдържанието

“Обемът” на човешкото съзнание определя “кръга” на въздействущите му ценности, а всяка идея, пробудена в съзнанието, продлежи на ценностна санкция /няма ли идея, няма и отношение!/. Но идеята може да е по-важна или по-ценна само в сравнение с другите осъзнати идеи. Следователно на по-богатия сетивен и идеен опит ще съответства  по-развита аксиологическа система.  Индивидуалната човешка практика обаче е темпорална категория – развива се във времето: поетапно групира и субординира в единичното съзнание своеобразни ценности към духа и битието. В такъв смисъл субектът е нещо ново, творческо, ако да носи в себе си единствено хипнотичното минало, т. е. – културата. И човешкият живот ни се представя като  пробудено и конкретизиращо се отдавнашно, като малък светъл остров сред океана на миналото, който е следствие, но и причина, който потъва, ала никога не изчезва.

Пловдив, 1986 г.

                                                                                                                                                   Тодор БИКОВ

Published in: on април 7, 2013 at 2:19 pm  Вашият коментар  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.