Водата жива в мен кълни

 

IMG_1482

Ars poetika

Тодор БИКОВ

ВОДАТА ЖИВА В МЕН КЪЛНИ

Зелената вода – гората лятна.
И приливна вълна гребе с листа,

приижда.

От конска грива косъм – змейка жива…
И нежен плаж със слънце ме облива.

От извора – дървото на живота,
тече вода. И диша хлорофилът.

Шумят води,

шумят вълни и шушне шума.
Водата жива в мен кълни.

Пловдив, 7 март 2016 г.

Published in: on март 7, 2016 at 7:11 pm  Вашият коментар  

Преди да отлетя

IMG_1315

Пиета

Тодор БИКОВ

ПРЕДИ ДА ОТЛЕТЯ

Ще забравя всичко
и от всички забравен
ще бъда.

Но додето съм тук,
радвайте ме с любов,
дарявайте ме

с грижи.
Пръста си няма да отклоня
от тези, които обичам,

които мразя.
Крилете ми във полет
ще застинат,

преди да отлетя.

Пловдив, 4 март 2016 г.

Published in: on март 4, 2016 at 6:49 pm  Вашият коментар  

Доц. д-р Тодор Радев и българският иредентизъм

IMG_1377Тодор Биков и Тодор Радев

Твърдини

ГОСПОЖИ И ГОСПОДА, УВАЖАЕМА АУДИТОРИЯ,

Щастлив съм да водя премиерното представяне на научната монография „Въстанията в тактиката на българския иредентизъм 1894-1904” от доцент д-р Тодор Радев – преподавател по възрожденска и нова българска история във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. В тази задача аз съм улеснен, защото с Тодор Радев ме свързва многогодишно приятелство, творческо и културно-организационно единодействие, та когато в краткото си въведение към днешното събитие проговоря за него в най-общ смисъл като човек, личност и творец, то няма да огласявам неща, които съм видял или чул през плета, а ще ви предложа чиста и бистра вода от самия извор.

В оценките и думите ми сигурно ще се намери и субективност, но тя ще е само багра, емоционален нюанс, в никакъв случай няма да е компромис с истината. Защото, когато заявя пред вас, че Тодор Радев е всеотдайно принципен, морален и безкрайно благороден човек, че е верен приятел, щедър учител, просветен родолюбец и въобще филантроп, пред вас ще съм изнесъл факти. Сантиментът ще се прокрадне от привързаността и стремежа на всеки от нас към тези нравствени ценности, от причудливата, но близка ни констатация, че в днешното време, доминирано от безскрупулност, безчестие и корист, е възможно да се намери човек с качествата на Тодор Радев.

Но доцентът по история Тодор Радев има да ни изненадва още! Към вече отбелязаните характеристики може да добавим и творчески одарения му дух, който го изявява като изключителен публицист и научен изследовател.

В зависимост от поставените си задачи, Тодор Радев работи във висок стил, като зарежда текстовете си с пребогат словесен, образен и понятиен арсенал, възпламенява ги с публицистичен патос или пък хладно и респектиращо се фиксира върху фактите, явленията и тенденциите, за да ги проучи, систематизира и открои чрез адекватни понятия, термини и силогизми. В резултат публицистиката на Тодор Радев въздейства с многостранен ерудизъм, дълбоко проникновение и подкупващо съпричастие, а цялостното му научно творчество демонстрира ненатрапчива самобитност, която показва, че пътят към научната истина и историческата правда минава през горнилото на научната верификация, за да остане само хармоничната научна реалност, проверена и доказана sine ira et studio /лат./ – тоест „без омраза и угодничество”, пред която реалност чувството е трепет, умът благоговее, а волята се прекланя дóземи.

Ала освен с дар перо, Тодор Радев щедро е надарен и с дар слово. Той говори, както диша. Речта му е овладяна, премерена, точна, ясна и, най-важното!, изключително коректна и въздействаща, защото той знае какво иска да каже и казва, каквото иска.

С други думи Тодор Радев е човек, личност и творец с харизмàта и мисията на съвременен възрожденец и неслучайно темите и научното му амплоа преимуществено са свързани с Българското възраждане – възрожденското ни минало и проекциите му в настоящето и бъдещето. Ала за всичко това по-професионално ще говори проф. д.и.н. Людмил Спасов, който обстойно и компетентно ще представи монографията „Въстанията в тактиката на българския иредентизъм 1894-1904”, разбира се, в светлината на цялостното научно творчество на автора. А как премиерният научен труд е получил своите corpus et anima et spiritus /лат./, т. е. – тяло и душа, и дух, ще разкаже самият доц. д-р Тодор Радев.

Пловдив, 1 март 2016 г.
Регионален исторически музей – Пловдив,
зала „Съединение”

Тодор Биков

Published in: on март 2, 2016 at 4:28 pm  Вашият коментар  

Антология

2Илюстрация от Янина Шашинг

Антология

Тодор БИКОВ

КЛАДЕНЕЦ

Водата жива
в теб познах.

Вода ми дай.

Не чувам и
не виждам…

Вода ми дай.

Ако ли не,
във теб ще скоча.

ПРИЧАСТИЕ

Гласа си пили вятърът –
вратата да отключи.

Кръвта, нарязана от струна,
кърви и вие.

Пере се чувство
във въртоп от сетива.

Барутени тела
танцуват с огъня…

ЦИКЛОПИАДА

Очите протягат взор
към камбаните.

Гръдта изпраща стрели
във всички посоки.

Изтича окото на Полифем
и ревът му е вик на победа.

Published in: on февруари 29, 2016 at 1:46 pm  Вашият коментар  

Философски камък

IMG_1222

Философски камък

Тодор БИКОВ

СЕГА

Без минало,
без бъдеще…

Сънувам ли?

Осъмвам и
замръквам…

Къде съм?

Сега съм,
но ще бъда ли?

Сега съм!

Но ще бъда ли,
ако ме е нямало?!

СЪДБА

Да бъда жертва
и палач.

Със зъби да пълня
очите на беззъбия.

Да съществувам
напук. –

Тук.

РАБНОСМЕТКА

Притяга клуп животът –
без дъх е всеки щам.
И аз, откъртен нокът,
израствам, без да знам.

Published in: on февруари 27, 2016 at 9:01 am  Вашият коментар  

А утрото в тревите свети

10636314_1467968973473795_7267133774797422424_nИлюстрация от Янина Шашинг

Тодор БИКОВ

А УТРОТО В ТРЕВИТЕ СВЕТИ

Безпътни ветрища бушуват с пороите мътни
и риби валят от устата на облак гръмовен.
Със свирка от кокал задавя се вълчата буря
и тътенът глъхне през девет земи във десета.

Във словото живо, във кладенец топъл потъвам.
Сомбрерото слънце похлупва главата ми котва
и кладенец жив със словата горещи се слива,
с очи слънчогледови гледам в окото на буря.

Вихрушката лятна с хобот ме засмуква нагоре.
Вихрушка от лед и от огън люлее небето.
Безпътните ветри заспиват в гнездото на птица,
а росното утро поляга в тревите и свети.

Пловдив, 20 февруари 2016 г.

Published in: on февруари 20, 2016 at 8:49 am  Вашият коментар  

Ден върху ресниците провесен

IMG_1315

Тодор БИКОВ

ДЕН ВЪРХУ РЕСНИЦИТЕ ПРОВЕСЕН

Слънцето – увиснал грозд,
зимата с кръвта си топли.
Пълня чаша, вдигам тост
и в душата ми е тропик.

Сепната лоза пълзи –
паднала е на колене.
Във очите й сълзи
и увива се. И стене.

Вино звездно – аз съм гост.
Огънят без дим опива.
Свети в златния поднос
слънце младо с лъвска грива.

Пловдив, 16 февруари 2016 г.

Published in: on февруари 15, 2016 at 10:08 pm  Вашият коментар  

По стъпките на ересиарха

CIMG5553Живопис от Янина Шашинг

Наратив

Тодор БИКОВ

ПО СТЪПКИТЕ НА ЕРЕСИАРХА

Богомил израсна волна птица. Крилата му го носеха все по-високо и по-високо, додето един ден той се спря и погледна надолу – свят му се зави: земята беше толкова далече.
А сега седеше в сянката на стария бук. Мислите му жужаха трудолюбиво и от време на време заплашително размахваха острите си жила. Решението растеше в очите му: като че люспи покриха грозящата го опасност и той тръгна – сърп през камениста нива…

– Михаиле, Михаиле! – викаше младо, мургаво момиче. – Михаиле, дедецът те вика, чака те в големия шатър, бързо, бързо!
Михаил се затича. На входа едва не се спъна.
– Учителю! – извика той. Учителю… и се изгуби някъде в замрялото си сърце. Когато се опомни, с болка усети острия поглед на стареца.
– Утре ще те посветим в апостол! – каза студено Богомил и повлече изнурената си снага към изхода.
Слънцето се готвеше да пробие нощната черупка, когато богомилите се събраха в големия шатър. Свещите като тънки пръсти едва повдигаха кепенците на сънените души, проправяйки път на светлината. Но светликът още се бавеше и великанските сенки на хората се събраха в полумрак, който натежа като оловна плоча върху главите на недоспалите и измъчени хора.Този товар подви коленете на Михаил и той падна ничком. Щом вдигна очи, някой го заплю в лицето и дузини погледи го приковаха към мръсния под. Градушка от удари забарабани по крехкото му тяло и порой от ругатни се изсипа върху него. Той стисна зъби, за да не излезе в хулна дума писъкът на унизената му душа.
Но това не беше всичко. Огромна, напоена с нечистотии гъба полепна в очите му. Изсипа се върху му, после го забърса свирепо от челото до нозете – миеше омърсеното му от Йоановото кръщение тяло.
Михаил не виждаше, не чуваше, не усещаше. Съновно звучеше и „Отче наш”… Кога са го изправили? Кога са го обърнали на изток? Дали наистина мъжете и жените положиха ръце върху главата му?!
Ала изведнъж силна светлина плисна очите му. След слънцето на входа застана Богомил. Ликът на учителя завъртя колелото на паметта и богомилската ерес се изписа върху лицето на новосъвършения. И той претръпна, отпусна се, сърцето му се разтвори в обятие и там потънаха всички, тръгнали на бран срещу дявола.

Вече десета година се търколи върху оня ден: денят на посвещението. Михаил беше най-обичаният съвършен от богомилите, но това не му носеше радост. Вдън земя ли потъна онзи, когото обичаше, къде е учителят, когото ценеше повече от живота, повече от света!?
А мълвата, отворила голяма уста, за кратко време погълна всички общини: „Дяволът, с дебела власеница под монашеско расо, обикалял и подлагал на съблазън де кого срещнел от богомилите. Слизал даже в самите общини. Мнозина вече натежали в паяжината на скверните му козни и с пресушен ум се завърнали при господарите, като отново засукали вяра от камбанената Сатанаилова гръд”.

Заедно с мъглата и Богомил се спусна към долната община. Когато слънцето закрачи между богомилските хижи, шатри и коптори, прегърбената сянка на ересиарха последва пътя му.
Шумно ято дечурлига се къпеше в прахта. Всички крещяха и се боричкаха, ала когато старецът ги наближи, тишината, която осанката му предизвика, прозвуча като божествен химн. Жени и старци като дрипаво стадо наизлизаха и запрестъпваха бавно към новодошлия проповедник. Кой знае откъде научиха, но и мъжете се стекоха от нивите, вляха се в еретическото сонмище. Тогава Богомил закрачи към прясното гробище. Всички го последваха, сякаш хипнотизирани от бляскавия му поглед. Той се възкачи на един камък, молитвено притисна ръце до гърдите си, вби огнен взор в довчерашните си последователи, ала почна кротко, почти с умиление, като сам не подозираше, че думите, плахи въглени, ще възпламенят главите на тези неуки парици, отроци и на полуграмотните някогашни монаси и свещеници.
Гласът му трепна: „Братя българи и после богомили! Братя българи и бивши християни! Татковината ще загине, ако всички заедно с цар, клир и държава не я защитим от предстоящи беди и разруха. Черни облаци са надвиснали над българските граници, тъмни сили се надигат насреща ни, затова се връщайте в градовете и селата, работете, молете се и се гответе…!”
Буря изпълни сърцата на тези хорица, които ересиархът Богомил беше учил и организирал против всякакви власти. Пожар на примирение пламна в очите им и потоци от сълзи заструяха, безпомощни да го угасят. И всичко това заради България, която лежеше като камък на сърцата им.
Но душата на Михаил остана чужда. Не че не обичаше родината, не че не обичаше народа. Душата му принадлежеше на Богомил и делото му. И сега, след като не го позна, тя се питаше отчаяно: „Къде е той, нима можеше да изостави любимия си ученик и святото начинание? Дали не се беше случило най-лошото!? Вече десета година ни вест, ни кост от него!

Капанът се затвори – помисли си Михаил. Този сърп, дошъл да жъне камениста нива, ще изпита твърдостта на камъните! Бързо изпрати мургавата богомилка, която не сваляше влюбен поглед от него, до съседната община. Заръча й да доведе начаса поне десетина от верните.

Малко преди залез слънце тълпа от еретици, въоръжени с колове, вили и коси, застигна насред път блед, почти грохнал старец. Тялото му беше остъргано от дебелата власеница, която носеше на голо и той едва влачеше монашеското си расо, но очите му… Неволно всички си спомниха думите на Михаил: „Стар, с изпито лице, кокалести ръце и очи… По очите ще го познаете!”
Да, това беше той! Без да се замислят, богомилите захвърлиха кой каквото носеше в ръце и остри камъни натежаха в шепите им. Сякаш върху камбана заудряха камъните – камбана за помен.

Мъжете поеха обратния път. Някой простена:
– Какво беше сторил този старик?!
Настъпи мълчание, но думите на едного като детски очи се прокраднаха в мрачината:
– Учил нашите да се връщат при господарите и да работят за държавата, защото на България – тъй казвал, предстоели дни на върховни изпитания.
Мигом всички си спомниха за своя учител Богомил и ненавистта му към болярите и църквата. Някой въздъхна:
– Вдън земя ли потъна учителят или жив го взеха на небето!? – дори не можеха да си помислят, че преди малко го изпратиха с камъни нагоре, откъдето беше слязъл на крила.

Михаил приседна под дървото на ересиарха. Единствено тук се чувстваше близо до своя учител. Но шумът на потока го привлече и той се спусна към него. Жаждата го смали над кроткия вир. Прекършеното му тяло застина наполовина върху водата и той загледа лицето си. Красивата глава се беше удължила през последните години. Носът и ушите му, изострени и побледнели, сякаш пропускаха светлината. Ала младата кръв казваше думата си. Придаваше бодър цвят на това някога цъфтящо лице. Михаил отдаде тези промени на дългогодишния пост, на безсънните нощи, на изтощителната борба, която водеше със себе си. Но както пъстърва отскача и блести, запалена от слънцето, така и мисълта на Михаил отскочи и блесна, озарена от истината, щом спря поглед върху очите си. Тези очи му бяха познати!
И той тръгна…

Пловдив, 8 февруари 2016 г.

Published in: on февруари 8, 2016 at 12:53 am  Вашият коментар  

Помилваме ли с обич стария бисер, той ще блесни с очите ни

IMG_1229Вкъщи пред картината „Стария град” от пловдивския класик художничката Дарена Георгиева (1906-1987)

Старинния Пловдив

Тодор БИКОВ

ПОМИЛВАМЕ ЛИ С ОБИЧ СТАРИЯ БИСЕР, ТОЙ ЩЕ БЛЕСНЕ С ОЧИТЕ НИ

Стремежът да се съхрани и възроди Старият град като културно-исторически паметник по същество е естетически импулс. Той обаче действа върху терена на актуалните политико-икономически интереси, а те продължават да го давят в алкохола на урбанистичната конюнктура, която вижда старината само с очите на Бай Ганьо или в мултиплицирането на столевовата банкнота с лика на неговия автор Алеко Константинов. Златната кокошка обаче може да снася златни яйца, но никога не би излюпила от тях живи пилци, които да броим наесен.

Защото старото не е само сакрална даденост, която все още изпълнява известна функция, макар тя да не е първоначалната, а повече документална, патриотична и естетическа. Ако опазването на старините се поставя на обсъждане или се компрометира от обстоятелствата, това става, защото именно тези стойности, признавани от по-голямата част от обществото, за другата му част изобщо не съществуват. Едно-единствено е следователно решението и то трябва да се наложи в името на обществения интерес:

Районите с историческо и художествено значение да се предпазят от частните комерсиални интереси на спекулантите, които, въпреки икономическата си мощ и надмощие, не са истинското общество нито на днешния, нито на утрешния ден; интересите им не досягат трайни и значими български ценности.

Запазването на Стария град е свързано с цялостното запазване на социалното му съдържание, а той ще еволюира с възможното историческо развитие на културните си функции. Подменянето на старото съдържание с ново и на традиционните функции с конюнктурни несъмнено ще доведе до бързото изменение и до унищожаването на мемориалните форми, до умъртвяването на все още витаещия възрожденски дух. А така безвъзвратно ще пресъхне чистият извор, от който пием българска вечност.

Пловдив, 7 февруари 2016 г.

Published in: on февруари 7, 2016 at 4:48 pm  Вашият коментар  

Небеса и песен

15187_1390067757930584_698482997_nРисунка от Янина Шашинг

Тодор БИКОВ

НЕБЕСА И ПЕСЕН

Нива златокоса,
стряха от забрадки
и петата боса

нотни са тетрадки,

пълни с хляб и мъка,
с пръст – земя корава,
с плач на пъдпъдъка

по гнездо и слава.

Сестро чучулиго,
ти възпяваш горда
под небе индиго

любовта и Бога.

Пловдив, 5 февруари 2016 г.

Published in: on февруари 5, 2016 at 2:57 pm  Вашият коментар  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.