Дългът към Родината

DSC07174

ДЪЛГЪТ КЪМ РОДИНАТА

Тодор БИКОВ, политолог

 Диктатура на лъжата и нагоните

Ако се задълбочим в интимните недра и лабиринти на фасадно красивата с популярното си съдържание думичка „демокрация“, тоест „народовластие“, не може да не ни премалее от погнуса: толкова много фалш, още повече скверност и най-вече смрад от моралното разтление на човешки души се крие зад многообещаващата усмивка на тази вавилонска блудница и користна повлекана. Защото зад така нареченото „практическо народовластие“ присмехулно наднича грозният лик на истинския протагонист – тълпата, овладяна и режисирана от плутократична олигархия.

На авансцената демокрацията всъщност е охлокрация

И в най-новите условия на политическото ни битие творческата, градивната, социалната личност е спъвана и принизявана.

По традиция „демокрацията“ не търпи самобитност. Тя винаги е принуждавала личностите да се адаптират към невежествеността, за да просъществуват. Така те постепенно се изхабявали, затъвали в обществената тиня и охлебнели, смилала ги масата. А онези, които носели в себе си свещения огън на бунта, борили се като титани, като Лаокоон със змиите, докато най-накрая свършвали трагически и безславно за кеф и хохот на тълпата.

Необходимо е ново Възраждане

Новото възраждане на България няма да е символично връщане към конкретно историческо минало, а ще възстанови и заякчава връзката с историческия живот, с душата на народа – каквато се е оформила през вековете и както се е проявявала във върховни исторически моменти.

Народната памет и родовото величие ще свържат с кръвна нишка минало и настояще, съзнанието за обща съдба.

Днес не ще се пробужда съзнание за принадлежност: то съществува заедно с биологическите, географските, езиковите, битовите… фактори и факти. Възраждането ще е възвисяване на актуалното народно съзнание до ясно виждане и изживяване на моралното единство в обществото, в отношенията на индивида към нацията като квинтесенция на историческото личностно битие.

Пълният разцвет ще дойде след системна, целенасочена и задълбочена националновъзпитателна работа, след единно положително боравене с народната душа, без тя да се изтръгва от корените. Само когато се проясни до дъно, народностното съзнание ще се самоопредели и заживее като национално и ще е способно да действа навън планомерно и като множествено едно.

Тогава нацията ще е морална и функционална категория, свободно интегрираща личности и обществени групи в името на общото благо; тогава моралът ще доминира над индивидуалистичната и олигархичната себичност, подчинявайки ги на обществената справедливост, сътрудничеството и солидарността.

Идеята за нацията като надгрупова и надлична същност,

която органически и живо свързва частите на обществото, не може да се наложи от само себе си. Ето защо възраждането ще дойде само с отделните самосъзнания и воли, споени от силата на действената любов към националното цяло и неговото бъдеще. В никакъв случай обаче не трябва да се забравя: към българския народ не принадлежат онези, които направиха друг, чужд на народа ни цивилизационен избор и се превърнаха в слугинаж на чужденци колонизатори. Те не са част от цялото, а тумор, метастаза, плъзнала в народната снага.

За да се възроди България и обществото, тази карцинома е задължително да се изреже, ако своевременно не се излекува. Така ще започне действителното възраждане на скъпото ни отечество. А това е първият синовен дълг на истинските патриоти към  Родината.

Дълг на всички българи е това!

(Заб. Статията е публикувана във в. „Словото днес“ – бр. 4 /775/, 29 януари 2015 г., година XVIII, стр. 3.)

Published in: on януари 6, 2015 at 7:27 am  Вашият коментар  

Дошло му е времето

DSC06641

ДОШЛО МУ Е ВРЕМЕТО

Тодор БИКОВ, политолог

Долу ръце от народа

Друго не окриля и въздига човека освен творческият порив, делата на ума и ръцете за всеобщо благо. И колкото повече свобода – още и още плясък на криле.

Апатията, затварянето в себе си, егоизмът и съзнанието, че творческите сили са подтиснати, задушени, неминуемо свиват сърцето. Отпускат се крилата и човек пропада в бездната, затъва в нищото, чезне в смъртта.

Същото е и с народите.

Един народ фиксира ли поглед в пъпа си, изпадне ли в духовна и физическата каталепсия, камбаната, бавно и протяжно, вече е забила… А някой уж се надяваше парламентарният звън на „промените“ да пробуди българина и да го отприщи за творчество. Той заслужаваше това! Ала напусто. Иззад пауновите пера на декласирани самомнения отново наизскачаха да управляват пилци голешарчета, лакомо криломахащи с шепи. Боже, какъв рудиментаризъм!

Светът гори, кипи, клокочи, зрелите народи мобилизират и последни сили в борба за оцеляване, но не! – нашите пишман управляващи продължават да мислят, че да ръководиш, значи да пускаш и подлагаш ръка, докато не са те цапардосали с черпак по израстъка.

Царят е гол

Самоназначили се на какви ли не постове, героите на поредните реформи си определят и гласуват безсрамни заплати, командировки, екстри, комисиони и хонорари, осребряват си дори мними загуби. А народа обричат на вцепеняващи данъци, такси, акцизи, патенти, монополи… на безработица, глад, студ и накрая смърт. Те ти „нов морал“, те ти „национално възраждане“ и „почтеност във всичко“.

Навън „управляващите“ в упор будят присмех и съжаление. Посрещнат ги церемониално, па ги потупат снизходително по рамо и щом им облекчат дисагите откъм съдържание – изпроводят ги по живо по здраво с обещания за светло бъдеще и каквото още искат да чуят.

Така е по света: „По дрехите посрещат – по ума изпращат“. Но у нас примитивните идеи, изпъченото хлевоустие и пъргавите пръсти са се сраснали с ножа и хляба. Умовете раждат пустословия и миражи, ръцете – кражба, суета и тлен. „Аз да съм добре“ увенчава далаверата. Това са учили „реформаторите“, така живеят, водени за кунки от пастроци отродители.

Няма „синовен дълг“, „отечество“, „родина“, няма алтруизъм, саможертва и братска любов.

Рамо до рамо, крило до крило

Отделният човек не може да пребори губителното зло, което го завлича, защото е старо, кърмено отвеки, подхранвано с плът и кръв от експлоатация и несекващ геноцид.

Личността може да оцелее само като част от народа, а народът – като множество на личността. Това е и алгоритъмът на спасението: сплотяване на всичко здраво и читаво в една обща воля, която да постави всекиго на мястото му, да разкрепости умовете и сърцата за истинско творчество и съзидание.

Всеобщата воля би дала живителен простор на народния гений, за да разкрие той всичката си неизчерпаема мощ в безкрайния устрем на крилатата си душа.

(Статията е обнародвана в сайта „Общество.нет“ на 28.12.2014 г.: Short URL: http://obshtestvo.net/?p=10764, а също във в. „Словото днес“ – бр. 18 /789/ от 14 май 2015 г., стр.3.)

Published in: on декември 26, 2014 at 6:13 pm  Вашият коментар  

Пресветата Троица

ДОГМАТЪТ ЗА ПРЕСВЕТА ТРОИЦА

„Трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Светия Дух – Тия Тримата са Едно“/Иоан. 5:7/

Бог е един и цялостен /неделим/ по природа, а троичен по Лица. Основата на Божественото битие у трите Лица /ипостаси/ е една и съща, но начинът на нейното изявяване и съществуване във всяко от Тях е различен. Всяко Лице в Своите отношения към Другите Лица съзнава Себе Си като отделно и самостоятелно.

Догматът за Пресветата Троица си остава непроницаема дълбочина на премъдрост и велика тайна на благочестието. Човешкият разум през всички времена е немеел пред трудността и непостижимостта му. Той е тайна, непосилна за мисъл, обект, недостъпен за зрение, истина, неподдаваща се на човешкия разсъдък. Само мистичната ортодоксална вяра, любящото сърце и нравствената чистота ни откриват подстъп към тази „светая светих“ на християнските догмати.
Божията любов и небесният промисъл обаче са ни дали ветхозаветни символи и точни указания в Новия завет, за да ни уверят в учението на Светата православна църква за троичността на Лицата у Бога: Под образа на тримата мъже при Мамврийския дъб Авраам, по Божий промисъл, се поклонил на Единия, като така изповядал Бога в три Лица. /Бит.18:1-3/. В чутата от пророк Исая в пророческо видение серафимска песен: „Свят, свят, свят Господ Саваот“ /Ис. 6:3/, светите отци виждали също указание за троичността на единия Бог. Но далеч по-точно и по-ясно е разкрита тайната на триединния догмат в Новия завет: Иисус се кръщава в река Йордан, Дух Светий слиза над Него във вид на гълъб, Бог Отец властно свидетелства от висините /Мат. 3:16/. А преди да се възнесе Господ Иисус Христос утвърди тази троична вяра чрез завета Си към светите апостоли: „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името /не имената! – бел. авт./ на Отца и Сина и Светаго Духа“ /Мат. 28:19/.
Бидейки сътворен по образ Божий, човекът в своята духовна природа има елементарно отражение от съвършената същност и троичността на Бога. Духът на човешкото битие е единен в същността, троичен в проявите си: ум, който твори, чувство, което изпитва и воля, която действа. Всяка от тези прояви на духа е самостоятелна по характер и действие, но в същото време е неделима и неслитна с останалите две. Три са и основните добродетели на земята: вярата, надеждата и любовта. Ние, православните християни, вярваме в безначалния Бог Отец, Който е творец, промислител и съдия на всичко и всички; молим предвечно родения Бог Син, Който е просветител, изкупител и спасител на света; надяваме се на предвечно произлезлия от Отца Дух Светий, Който е утешител, възродител и осветител на верните. Всичко във вярата и култа ни започва, развива се и свършва в името на единия по естество и троичен по лица Бог; на Него отдаваме чест, Него славословим и от Него просим спасение и вечен живот. Трите Лица на един-единствения ни Бог за нас са равночестни по достойнство. И като щедро вярваме в нашия Господ Иисус Христос – широко отваряме сърцата си, смирено се прекланяме пред дивната непостижимост на Пресветата Троица, възлюбваме се един другиго в Него и „единем сердцем и единем устем“ изповядваме: „Упование мое Отец, прибежище мое Син, покров мой Дух Светий – Троице светая, слава Тебе!“ Амин.

Тодор БИКОВ

(Догматическата беседа е публикувана в академичното Издание за образование, наука и култура на ПУ „Паисий Хилендарски“ в. „Пловдивски университет“ – 8 април 2015 г., бр. 3-4 /448-449/, година XXXIII, с. 17.)

„Жертва и принос Ти не пожела, а тяло ми приготви“

Рубрика: Рождественско

„ЖЕРТВА И ПРИНОС ТИ НЕ ПОЖЕЛА, А ТЯЛО МИ ПРИГОТВИ“
Господ Иисус Христос – изкупител и спасител на човечеството

След грехопадението на прародителите ни човешката природа фатално се отдалечи от свръхестествения си корен и стана подвластна на невежеството, загуби ориентирите си за истина и добро, вътрешната й нагласа прилепна о греха, което я обезсили да се бори със злото и смъртта. Но Божията любов и предвечния промисъл Божий не изоставиха човека. Веднага след грехопадението му Бог обеща, че ще го изкупи и освободи от греха чрез „Семето на жената“ /Бит. 3:15/. В последващата история на човечеството това обещание в пълнота се изпълни чрез съединяването на божественото и човешкото естество в Господ Иисус Христос и въплъщаването Му на земята. Богочовекът непорочно се роди от Пресветата Дева Мария, след като Дух Светий слезе върху нея и силата на Всевишния я осени – затова и Святата рожба се нарече Син Божий, който „спаси народа Си от греховете му“/вж.Лук.1:31-34 и Мат. 1:21/.
По свидетелството на Светото писание Божият Син, въплъщавайки се, казал на Небесния Си Отец: „Жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида /писано е за Мене в началото на книгата/ да изпълня, Боже, Твоята воля /Евр. 10:5-7, ср. Пс. 39:7-9/.
И Божият Син се въплоти, прие смирено човешките вид и същност, заедно с нуждите и болките человечески. Той се яви тъй, както Бог откри на света чрез боговдъхновените праотци и пророци във времената на Ветхия завет. Дойде в името на падналото човечество и победи всички страдания и болести, надмогна разновидните стихии на греха, съкруши Сатанинските изкушения, веднъж завинаги погуби смъртта, като умря на кръста и след три дни възкръсна. Той дойде и принесе не обикновени жертви за грях, не обикновени всесъжения, каквито принасяха жреците на езичеството и свещениците на иудейството, а принесе Себе Си в жертва чиста, свята, богоугодна, чрез която възвърна първоначалния образ на човека и така отново се отвориха райските двери за Адама и цялото му потомство.
А как Божият Син постигна всичко това, според учението и вярата на светата православна Църква Христова?!
С раждането, живота и дейността Си на земята нашият Господ Иисус Христос ни изкупи по трояк начин от първородния грях на прародителите:
1. като Пророк Той възвести на всички хора истината, даде им закон за вяра и душеспасителен поведенчески пример;
2. като Първосвещеник Той Се принесе в изкупителна жертва заради нашите грехове, за да ни помири с Бога, удовлетворявайки безпределната Му справедливост;
3. като Цар Господ Иисус Христос могъществено възкръсна, възнесе Се и ни проправи път към вечното Си всеблажено царство, в което верните „винаги с Него и в Него ще бъдем“! Амин.

Тодор БИКОВ

Published in: on декември 21, 2014 at 3:35 pm  Вашият коментар  

Горе да са ни сърцата

ГОРÉ ИМÉИМ СЕРДЦÁ!*

Тодор БИКОВ

Безспорно с единия крак светът е прекрачил в нова ера. Технологическите върхове на индустриалната епоха все повече се изпразват от съдържание и когато базираме върху тях – рухват като кухи пирамиди.
Гаечният ключ и поточната линия… въобще целият фундамент на индустриализма и постиндустриализма е прояден от компютърната мишка, а информацията и информационните технологии оформят контурите на нов паралелен свят – действителен и виртуален.
„Старият свят“ обаче също живее и диша. Той е в културата, битът и поведението на милиарди човеци. Той е заглъхващата стереотипия от революционните постижения на епохата, която си отива, за да остане в общоцивилизационния композит. Ето защо е теоретически невярно и на практика прибързано да се маргинализират или фаворизират нации, социални прослойки, елити или личности, а още повече – поколения, защото няма авангард без ариергард!
Биполярен или многополюсен… светът винаги е един. Както този свят, в който сме, така и онзи, към който крачим с товара на една-единствената си душа. И изборът „тук или там” е само наш и винаги един. А от„дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Мат. 6:21). Амин.

____________
*Църк.-слав. – Горе да са ни сърцата!

Published in: on декември 20, 2014 at 7:42 pm  Вашият коментар  

Лица и маски

100_4550

Рубрика: Паралакс

ЛИЦА И МАСКИ

Перспективата за живота от долу на горе винаги е дълбаещо и непрестанно извиращо чувство на скрита вътрешна или изявена външна реакция като типичните нагласи и действия на слабия срещу силния, на бедния срещу богатия, на грозния против красотата, на болния, изродения и недъгавия спрямо здравето, хармонията и целостта, на глупавия срещу мъдрия…

Това са импулсите на завист и омраза на малкия срещу големия, стремежът да се помрачи блестящото и да се окаля възвишеното или най-малко да се получи обезщетение за собствената недоимъчност чрез дребни бодове и репресалии, което придвижва понякога непълноценните индивиди напред и нагоре въпреки неравната ценностна и социална борба, а във времена като днешните – дори ги прави триумфатори над мъдростта, градивното и могъщото.

Малоценният и малотраен човек под въздействието на различни фактори: културни течения, социална конюнктура, духовни идеали или възпитателни форми, от една и съща психологическа база си поставя веднъж фиктивната ръководна линия на господар, друг път на блажено страдащ мъченик или на хладен стоик, трети път на изящен естет и винаги се вживява в несвойствената си роля. Така той се опитва да покаже един образ на собствената си личност, какъвто би желал да бъде пред себе си и да изглежда пред другите. Ала школуваният ум дешифрира нездравите поведенчески сигнали, под които ясно прозира първичнонагонният динамичен стереотип на малък хищник, който се опитва с неистински средства да постигне истински ефект и мимикрира, за да оцелее на чужда територия; вижда как кукувица дебне от засада и понякога успява да снесе яйцето си в гнездото на пойната птица.

Лесно вещият разпознава и кое длето дълбае гримасите на живите маски: парадната скептична усмивка изобличава невежия; по отпуснатата кожа на апатията неминуемо пробягва предателска конвулсия; зад ироничната безпардонност гузно подсмърча духовна нищета, пък вулгарното спокойствие най-често само временно прикрива морален пароксизъм или панически страх…

… А когато маските падат, и Лицата мълчат!

Тодор БИКОВ, политолог

/Заб. Есето е обнародвано на 22 декември 2014 г. в сайта „Общество.нет“: Short URL: http://obshtestvo.net/?p=10737/

Published in: on декември 20, 2014 at 7:02 pm  Вашият коментар  

Сърдечна епитафия

 

Тодор Биков

 

СЪРДЕЧНА ЕПИТАФИЯ

 

Белег от ласка в скалата живее –

късче небе е затворила фея.

Слънцето денем в небето наднича,

вечер луната е глъчката птича.

 

Сенки и звуци изпълват скалата –

тялото страда, душата се мята.

Споменът жив е, припламва и ето

ласка от белег изпълва сърцето.

 

Вечер луната е фениксът птица.

С утрото слънце в душата наднича.

Късче небе е разтворила фея –

белег от ласка в сърцето живее.

 

София, 27 ноември 2014 г.

 

(Стихотворението е публикувано във в. „Словото днес“ – бр. 39-40 /771/ от 18-25 декември 2014 г.)

 

 

Published in: on ноември 27, 2014 at 1:41 pm  Вашият коментар  

Християнската Църква и държавата до Великата схизма през 1054 г.

IMG_0111

Стражници на храма, воини на Господа нашего Иисуса Христа,

„Нима не знаете, че телата ви са Христови членове“ /1 Кор. 6: 15/, „или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго“ /1 Кор. 6: 19/!? Да прославим, прочее, телата и душите си, които са Божии /срв. 1 Кор. 6: 20/! Да ги градим и доизграждаме по законите на божествената геометрия, да ги пазим в непорочна чистота и в изпълнение на вечния закон Божий!  Ние, които сме „живите камъни“ от храма на живия Бог. Той извести: „И ще ми направят те светилище, и Аз ще живея помежду им“ /Изх. 25: 8/.

Кръстените в Христа и заклетите в храма знаем, че „който се кълне в храма, кълне се в него и в Оногова, който го обитава“ /Мат. 23: 21/. А нашият храм се обитава от нашия Бог. И нашият Бог живее в нас и в нашата Църква Христова, която, според Божието домостроителство, е новозаветно продължение на стария завет между безсмъртния и вечен Бог и следгрехопаденческото човечество. За спасение от греха и смъртта чрез обещания Месия!

Исторически християнството възникнало като ново религиозно учение и неоавраамическа религиозна практика при римските императори-принцепати Август /27 пр. н. е. – 14 от н. е./,  когато в римския протекторат Юдея се  родил Иисус Христос, и Тиберий /14 – 37 от н.е./, когато  Месията, самият основател на християнската Църква, бил разпънат на кръст и издъхнал на кръста – 34 г.

Според догматическото определение Христовата Църква е органическо богочовешко единство на хора, вярващи в Господ Иисус Христос и търсещи спасение от греха и смъртта, и вечен живот в Него и чрез Него. Земната Църква е основаното от самия Христос човешко общество от вярващи в Христа Богочовека, съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единно свещеноначалие, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез действието в тях на освещаващия Дух Божий.

Такова е догматическото и непроменливо разбиране за християнската Църква, която според Символа на вярата е още единна, свята, съборна, католикѝ /всемирна/ и апостолска. До Великата схизма през 1054 г. Църквата действително е една и единствена. След схизмата тя се разделя на Източноправославна и Римокатолическа.

Източноправославната Църква е запазила и пази в пълна чистота не само православното учение на апостолите и съборите на древната Църква, но и начина на управлението си, което е същото, каквото е било и преди да се появи папството с претенциите си за първенство и главенство.

Римокатолическата Църква е запазила и пази идеята за църковното единство, обаче при нея то е преди всичко административно, насаждано е насилствено и с чисто светски средства. Римокатолиците настояват най-много, че църквата им е католическа, всемирна, всеобща. Но всъщност тя  е неразривно свързана с град Рим и римския папа, докато католичността предполага всемирен съюз от поместни църкви, както е било в древността, и е в Източноправославната Църква до днес. Тази Църква кардинално се е отклонила и от апостоличността, защото папският институт не е апостолско писание или предание, а средновековно човешко изобретение.

Самата християнска Църква има изключително богата и драматична история. Непосредствено след възникването ѝ е подложена на неистови гонения от римските императори, които не приемали ексклузивния ѝ монотеизъм, който забранявал на християните да се кланят на другиго, освен на единия по естество, а троичен по Лица Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. А в задължителната култова практика на древния Рим решаващо значение имал култът към императора. На императора се дължало божеско поклонение, което не било проблем за езичниците политеисти, но християните го възприемали за гнусно идолопоклонство и  категорично отказвали да се кланят на гения на императора. Държавната власт приемала това като политическа неблагонадеждност и предателство към империята. Затуй осъждала на нечовешки мъки и смърт християните единобожници.

През първите три века от своето съществуване християнството дало стотици хиляди мъченици. Гоненията свършили, когато през 313 г. тетрарсите Константин и Лициний издали Миланския едикт, с който всички религии в империята, включително  християнската, били обявени за равноправни и най-накрая се давала възможност християнството да се изповядва и развива свободно. Чрез този едикт били върнати конфискуваните църковни имущества – материалния субстрат и основа на  бъдещото църковно строителство.

По своята същност и значение Миланският едикт от 313 г. представлявал  преломен момент в историята на християнството. Преследвано в продължение на векове, чрез едикта то било окончателно легализирано. Няколко години по-късно, когато тетрархията била премахната и Константин станал единствен господар  в империята, християнската религия и нейният институт – Църквата – започнали да играят решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на Римската империя.

Започнала нова епоха в историята на религията: с официалното признаване на християнската Църква, държавата въобще признала свободата на съвестта и изповеданието на всички лица, организации… на цялото човечество. Сформирали се нови, сложни и преплитащи се взаимовръзки между Църква и държава.

Император Константин искрено ненавиждал столицата Рим. Тук езичеството имало здрави корени сред аристокрацията и учените. Храмовете и различните езически паметници на всяка крачка напомняли за него. Новата християнска империя се нуждаела от нов административен и духовен център и Константин построил на Босфора, върху мястото на малкото селище Византия, нов град, наречен на името му – Константинопол.

Новата столица Константинопол станала съвършено християнски град и била завършена през 330 г.

За по-лесно управление на безбрежната римска империя император Константин я разделил на Източна /Византия/ със столица Константинопол и Западна със старата столица Рим. Това разделение естествено довело до западане на западната част, която станала лесна военна плячка за варварите, които през 476 г. окончателно превзели Рим и Западната Римска империя престанала да съществува, а варварите, които я наследили, приели религията на победените и нейната институционална иерархия, чийто глава бил именно римският епископ – папата.

С истинско християнско настроение Константин се отличавал до смъртта си. Имал съкровеното желание да се кръсти като самия Спасител във водите на река Йордан, но през 337 г. тежко заболял и побързал да приеме кръщение.

Никомидийският епископ Евсевий извършил над него великото тайнство и така Константин, който за големи заслуги към държавата получил прозвището “Велики”, станал първият император християнин. Езичниците го поставили в пантеона на римските богове, а Църквата го признала за светец и равноапостол.

От Константин Велики насам императорите не само признавали Църквата, но дори я въздигнали в “държавна” Църква. Църковници и държавници съвместно изработили доктрината за “християнска държава”, като Църквата, главно духовенството, получавала от държавата някои светски привилегии, а от своя страна клирът не само косвено, но и пряко поддържал държавата и нейната политика. Като приели обаче християнската религия за държавна, императорите  започнали да преследват и забраняват най-напред езичеството /Грациан и Теодосий през 392 г./, а по-късно – всяко друго разбиране на християнската вяра освен “ортодоксалното” или законоустановеното /Валентиниан – 425 г., и др./.

Римската държава видимо се върнала към езическото си начало, а Църквата, която най-много е страдала от него, го поддържала, като  по този начин се отдалечавала от главното си цивилизационно постижение – свободата на съвестта и вероизповеданието, без които няма свобода, няма и не може да има истинска съвест и вяра, не може да дойде и не може да бъде Царството Божие на земята.

Езичеството на “християнската” държава се проявявало и в това, че държавата като държава и императорът като император започнали да се разпореждат с вътрешния живот на Църквата. Още Константин Велики /който като езически римски император е бил “pontifex maximus”/, след “одържавяването”  на християнската Църква се самонарекъл “външен епископ” на Църквата и самата Църква започнала да гледа на него като на “общоцърковен епископ”. А император Констанций направо заявил на един църковен събор –  най-висшия орган на Църквата: “Моята воля е църковен закон”.

На съборите самите епископи вече приветствали императорите като “царе-архиереи”. А въпреки теорията си за “доброто съгласие” между държавата и Църквата, император Юстиниан Велики законодателствал във всички сфери на църковния живот с ясното съзнание на доминиращ епископ…

Въобще във византийския ареал изобилстват факти за държавна доминация над Църквата – явление, което с основание се нарича “цезаропапизъм”. Като се изключат обаче опортюнистичните теории на някои средновековни тълковници /Теодор Валсамон, Димитър Хоматиян, Симеон Солунски…/ и слабостите на единични и незначителни иерарси, Православната църква твърдо се държала о установената в каноните надполитичност (30, 84 апост. прав.; 6 и 12 прав. на ІV вс. съб.; 6 прав. на VІІ вс. съб., и др.). Цялата борба около иконопочитанието е била същевременно борба за свобода на Църквата от държавата. И самата държава в лицето на един от най-мощните византийски императори, Юстиниан Велики, е принудена /макар теоретически/ да търси /VІ новела/ отношения на “симфония” – “добро съгласие”, между държавата и Църквата.

Междувременно политически и исторически обстоятелства на Запад са способствали след 476 г. римският епископ в началото да съсредоточи в ръцете си религиозния и националния живот на Запада,  по-късно да обедини западния свят около личността си и най-сетне да наложи супериоритетът на Римската църква, на папата, не само в църковно, ала и в политическо и държавно отношение. Ключови фактори за това били разделянето на Римската империя в края на ІV в., по-късното загиване на западната й част под напора на настъпилото велико преселение на народите, националнополитическото раздробяване, като всичко това довело до образуването на нови държави.

Психологическа, културна и политическа предпоставка за приматството на папата била и още живата идея на древноримския свят за единия и единен Pax Romanа с център Urbs Aeterna и стотина години по-късно папа Григорий Велики /590-604/ започнал да  вижда в краля преди всичко “медиатор”, чрез когото се разпределя Божествената милост сред народите. Според този понтифекс именно кралят, а не духовенството, е длъжен подобно на Константин Велики, “сам приел вярата и обърнал народите, живеещи под негова власт”, да “преследва демонските култове” и да издига нови християнски храмове, което изявява тенденция към доминиране на папата.

По стечение на обстоятелствата римският епископ като епископ на многовековната  имперска столица се ползвал на Запад с авторитета на консервативен и стабилизиращ религиозен и политически фактор. В оформящите се взаимоотношения между него и държавата той не закъснял да афишира примата си. В писмо до император Анастасий /494 г./ папа Геласий пише: “От две сили се управлява светът – от светата /сила/  pontifices и от царската, като при това тежестта на свещениците е толкова по-значителна, че те също и за царете на хората трябва да дават сметка пред Божия съд”; друго негово заявление е не по-малко категорично за съзнанието му на върховенство и последна инстанционност:  “Катедрата на св. Петър има право да решава, да съди за всичко. Никой не може да съди за нейното решение. Щом каноните  определят, че от всички страни на света до нея може да се апелира, то на никого не е позволено да апелира срещу нея”.

Така до Реставрацията през ХVІ в. папоцезаризмът всъщност си изработил  и практикувал следните по-главни  ръководни начала:

Църквата е цялото човечество, всеобгръщащата божествена универсална държава. Главата на Църквата е глава на човечеството. Властта на папата, власт свещеническа и царска, произхожда непосредствено от Бога;

Всяка власт, както и да се нарича тя, където и да съществува, идва от папската власт,  дадена непосредствено от Бога. Следователно и държавата, и императорът стоят несравнимо по-ниско по произход и по призвание от Църквата и папата;

Самостоятелността на държавата се определя изключително чрез суверенното църковно законодателство. В материално отношение държавната власт трябвало във всичко да служи на църковната власт, но най-вече в следните три направления, или действия:

1/ държавата непременно да постави в служба на Църквата своята принудителна сила;

2/ да служи преди всичко на целта да се запази единството на католическата вяра;

3/ да прокарва църковното правосъдие;

Папите провъзгласили правото си да отменят и да провъзгласяват за нищожни държавните закони, правото си да свалят от престола и да качват на престола царете.

Под управлението на Инокентий ІІІ папизмът достигнал върха на своята слава и могъщество. Църквата и светът били в нозете на папата. Крале го почитали и му служили коленопреклонно. Във встъпителното си слово на свикания от него вселенски събор през 1215 г. в Рим той заявил, че Господ не само е направил апостол Петър глава на земната Църква, но и му е дал власт над целия свят и както всяко коляно трябва да се превие пред Христа, така всеки трябва да се покори на апостол Петър и неговите папски наследници. Никой принц – казал той – няма право да управлява, ако не служи на Петър /т. е. на папизма/ с почитание и пълно покорство.

Очевидни са преди всичко административните различия между Източната и Западната християнска Църква. На преден план изпъква колизията между двете църкви по йерархическото устройство на Тялото Божие. Константинополската патриаршия категорично отстоявала завещаните от Христос начала на съборно управление, а римската курия издигала, утвърждавала и отстоявала едноличния папски абсолютизъм.

Догматично-обредните противоречия на двете църкви също оставали и  все повече се засилвали. Към средата на ХІ в. отново пламнал спорът за “произхода на Светия Дух”, т. нар. Filioquе: за изхождането на Дух Свети “и от Сина” – учение, прието и наложено от Рим, което недопустимо противоречи на догматическия Никео-Цариградски символ на вярата, недвусмислено утвърждаващ, че Дух Светий изхожда от Отца. Спорело се и за “квасения” и “неквасения” хляб при причастието, за това дали трябва да се женят свещениците, или не.

Като се прибавят и различията на двете църкви във взаимоотношенията им с държавата, противоречията се наслагвали и все повече ескалирали, разривът между тях бил логичен и неминуем.

През 1054 г., когато византийски  василевс бил Константин ІХ Мономах, се осъществило отдавна назрялото събитие – разделянето на църквите. Сблъсъкът между папа Лъв ІХ и патриарх Михаил Керуларий ескалирал в драматичен завършек на 16 юли 1054 г., когато в Константинопол пристигнали папски легати начело с кардинал Хумберт и поставили в олтара на катедралния храм “Света София” папска була, с която папата анатемосвал патриарха. Новият Рим /Константинопол/ реагирал. Константин ІХ Мономах свикал църковен събор, който пък анатемосал папа Лъв ІХ. Оттук насетне различията между двете църкви /Източната и Западната/ дотолкова  се разширили, че през ХV в., когато източноправославните християни изпаднали под политическото господство на турците, пак не приели църковното върховенство на западнохристиянския папа.

Несъмнено разривът е бил пълен – разрив между две религии, две държавно-политически системи и между две коренно различни култури. Въпреки че началото  било едно.

Ала, братя и сестри во Христа, верни стражници на храма и съработници Христови, „неведоми са пътищата Господни“! Сам Иисус Христос ни води към онова, което е вечна правда и истина: „Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да й надделеят“ /Мат. 16: 18/! „И ще бъде едно стадо и един Пастир“ /срв. Иоан. 10: 14-16/. Амин.

Пловдив, Лето Господне 2014, септември 17  /Св. София, Вяра, Надежда и Любов/

Тодор БИКОВ                                                                                                              

Published in: on октомври 13, 2014 at 10:47 am  Comments (1)  

Бели нощи

 Тодор Биков

 

Тодор БИКОВ

 

СВЕТЛИННА ХАРМОНИЯ

 

И от истината пó е светла

святата родина.

С пламенни езици тя съветва,

с огъня заклина.

 

В дните на печал и в час безкраен,

в миговете бурни

слънцето в Светия Граал играе –

свода ще катурне.

 

И от светлината пó светлее

свидната любима.

Вечността прелива и живея

в красота незрима.

 

ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН

 

Бели лебеди преливат –

капки пустота.

Песента остана жива –

лебедът умря.

 

Песен лебедова плува –

езерни лъчи.

И звучи соната лунна –

въздухът ечи.

 

В призрачни предели бели

лебед отлетя.

Негата след него стеле 

пух от светлина.

 

Лебеди кръжат, прииждат,

кацат на ята.

Песента им вечно жива

лебеда възпя.

 

ЗВЕЗДНО ПРИСЪСТВИЕ

 

Една мечта роди сърцето ми

и то тупти,

тупти без дъх.

 

Една звезда гори в душата ми

и аз съм дух

без дъх, отвъд.

 

Гори,  боли, любима, твоята

неземна власт –

звездата в нас.

 

И пак, и пак прикриваш с дланите

лице и плът,

и жар, и страст.

 

(Цикълът е публикуван във в. „Словото днес“, бр. 9 /741/, 6 март 2014 г.)

 

Published in: on март 11, 2014 at 1:30 pm  Вашият коментар  

Оценка на ръкописи от пазарджишки писатели – 2014 г.

ОЦЕНКА НА РЪКОПИСИ, ПРЕДЛОЖЕНИ ОТ ПАЗАРДЖИШКИ АВТОРИ ЗА ИЗДАВАНЕ ПРЕЗ 2014 Г. С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК

Тодор Биков, литературен и художествен критик, член на СБП

I. РЪКОПИСИ И АВТОРИ

В края на месец февруари т.г. Дирекция „Култура“ към Община Пазарджик ми предложи да дам най-обща експертна оценка за качествата на ръкописи от пазарджишки писатели и да препоръчам за финансиране от Общината произведенията, които  притежават достатъчно високо литературно-художествено ниво. Приех предложението и ми бяха предоставени  следните ръкописи от автори, кандидатстващи за издаване през 2014 г. с финансовата подкрепа на Община Пазарджик:

  1. Александър Йотов – „Острилки“, хумористична поезия, стр. 48;
  2. Виолета Бедринова – „Жажда за полет“, поезия, стр. 30;
  3. Виолета Дулчева – „Размисли“, проза, стр. 40;
  4. Георги Балабанов – „Разкази“, проза;
  5. Георги Ганчев – „Разкази“, проза, стр. 90;
  6. Екатерина Данчева – „Приказки за малки и големи“, проза, стр. 36;
  7. Елена Деянова – „По месечина“, поезия, стр. 56;
  8. Иван Енев – „Скакалеца и Меца“, поезия за деца, стр. 32;
  9. Иван Копривщенов – „В огромното сияние на залеза“, разкази;
  10. Йорданка Марина – „Смешки без дрешки“, хумористична поезия,  стр. 32;
  11. Костадин Ваклев – „Избрано“, поезия, стр. 86;
  12. Милен Спасов – „Из дневника на един лаик“, проза, стр. 80;
  13. Митко Тодоров – „Поле за изява“, хумористична поезия, стр.31;
  14. Никола Аргиров – „Зелена карта за отвъдното“, разкази, стр. 133;
  15. Никола Иванов – „Статии и рецензии“, стр. 98;
  16. Продрум Димов – „Път в безпътието“ , проза стр. 140;
  17. Рангел Славов – „Истината – с усмивка“, епиграми, хумор;
  18. Роман /…/
  19. Таня Стоенчева – „Гатанки“, поезия, стр. 40.

II. КРИТЕРИИ

Предложените ръкописи ще  оценявам от гледна точка на конвенционалната естетика и традиционните за литературата ни художествено-творчески ценности, което не занижава оценъчното ниво, а го балансира. Ще следвам още духа на безпристрастност, толерантност, колегиална и творческа добронамереност с убеждението, че това е най-добрият подход към авторите и меценатите на литературата. Поради естеството на поставените ми задачи, ще реферирам по същество и във формата на  кратки обобщения.

III.СТРУКТУРА  НА ОЦЕНКИТЕ И ПРЕПОРЪКИТЕ ЗА ФИНАНСИРАНЕ  НА ПРЕДЛОЖЕНИТЕ РЪКОПИСИ:

 А. Ръкописи, които имат качества и безкомпромисно може да бъдат финансирани и издадени;

Б. Ръкописи, които имат потенциал и след незначителна дообработка /редактиране, преструктуриране и т.н./  ще заслужат основанието да се финансират за издаване;

В. Ръкописи, които  все още са далеч от необходимите литературни и художествени качества,  за да бъдат финансово подпомагани от Общината.

IV. ОЦЕНКИ И ПРЕПОРЪКИ

Ръкописи, които имат качества и безкомпромисно може да бъдат финансирани и издадени

1. „Статии и рецензии“ от Никола Иванов.

Не само защото Никола Иванов е национално утвърден,  реномиран  и значим литературен критик, естет и интелектуалец, но и защото е постигнал хармонично, професионално  и градивно завършено цяло,  искрено препоръчвам предложената от него книга да бъде подкрепена и финансирана  от Общината. Не ще съмнение, че официализирането на труда му ще е принос  за пазарджишката и националната  литературна критика. Възприемам заглавието „Статии и рецензии“ на чудесните му студии като работно, затова очаквам той да даде още по-голяма дълбочина и по-далечен хоризонт на книгата си чрез ново, синтетично заглавие.

2. „Из дневника на един лаик“ от Милен Спасов.

Признавам, не съм очаквал от млад човек, възпитан във времето на т. нар. „постмодерн“,  да притежава върхови знания за християнската цивилизация,  човека на Просвещението и модерността. В ръкописа си „Из дневника на един лаик“ Милен Спасов изненадва именно с осмислени познания върху осевото историческо време – пресечната точка между хоризонталната и вертикалната история. Може би,  младият автор не е осъзнал в пълнота творческите обобщения на произведението си, което не е просто „проза“, а система от взаимно свързани философско-исторически и политологически етюди. Съдържанието ври и кипи от исторически,  научни, философски и антропологически факти и прозрения, достойни за обнародване и подобаващо обществено внимание.  Без да ми е работа, препоръчвам на автора заглавие като „Хоризонти на вертикалната история“, жанр  – есеистична проза.

3. Романът /…/ е леге артис написано литературно произведение.  Хронологично сюжетът съживява събития в България, обхващащи времето от 1944 г. до 2014 г. В действителност обаче топосът на романа е контактна зона, в която се сблъскват не само хилядолетната християнска и мюсюлманска цивилизация, преплитат се не само различните модерни  и най-нови социални и политически отношения и форми на държавност, но и обусловените от тях човешки характери и съдби, проследени в динамичното им развитие и в логичния им времеви край.  Много човещина и доброта има в предложения роман. А трудната любов и протяжното томление поддържат високия емоционален градус на повествованието и утвърждават у читателя траен   синкретичен морал.

4. „По месечина“ от Елена Деянова.

Не познавам нито човека, нито твореца Елена Деянова. Предложената от нея стихосбирка обаче говори за овладян човек и завършен творец. Без уговорки, поезията ѝ е наситена с автентична чувствителност и естетически рационализъм, затова буди емоционално съпреживяване и интелектуално съпричастие.  Богатата тропическа образност придава многопластовост  на поетическата смислово-емоционална тъкан, затова самобитните ѝ стихове въздействат – пречистват и обогатяват перцепиента.  /„Без да ми е работа“, най-сърдечно препоръчвам на поетесата да циклира ръкописа си, от което бъдещата ѝ стихосбирка може само още да спечели./

5. „Шехерезада“ – клуб на пенсионери“ от Георги Балабанов.

Георги Балабанов е многоуважаван политически деец , висш офицер  от резерва и значим писател от най-близкото минало, ако за подобни авторитети  въобще може да се говори в „минало време“. Защото всяко знайно минало е реално настояще.   Голяма чест  е за Община Пазарджик, че има възможност да подпомогне издаването на поредната  книга  на живия пазарджишки класик /романа  „Шехерезада“ – клуб на пенсионери“/, която е квинтесенция на човешката му зрялост и писателски пик. В предложения от Георги Балабанов роман  по своеобразен начин се преплитат минало, настояще и бъдеще, представени в интригуваща фабула и живи типажи и образи от миналото, от днес. За по-голяма актуалност на повествованието опитният писател новаторски си служи и с чисто публицистични похвати и обобщения. Затова предложената от него книга с нетърпение очаква да чуе съкровената за читателя формула: „Сезам, отвори се!“

6. „Скакалеца и Меца“ от Иван Енев.

В характерния си стил и в стила на своята поетика Иван Енев предлага ръкопис, който сякаш неглижира сериозния и драматичен дух, заложен в поетическия сборник. Наглед лековатото заглавие „Скакалеца и Меца“ предразполага читателя към общуване с лекия и весел жанр на детската поезия, но сам  авторът коригира оптиката, като определя адресата: „Стихове за малки и големи дечица“.  Без съмнение, които познават богатото творчеството на Иван Енев,  веднага ще открият любимия му похват още в самото начало да хване за ръка читателя и бавно, постепенно да го води от плитките води към тихите вирове и бурните водовъртежи на глъбинната словестност.  Затова онези, които не поемат протегната ръка, рискуват да се удавят в  поетиката му, дори да са гиганти, а на безгрижните джуджета тя може да се стори до колене!

7. „В огромното сияние на залеза“ от Иван Копривщенов.

Иван Копривщенов е известен пазарджишки журналист, културтрегер и писател. Репутацията на автора е достатъчен атестат, за да бъде той подпомогнат за издаване на предложения от него сборник. Още повече, че Иван-Копривщеновите наративи притежават  най-главните качества на добрата белетристика:  ярки типажи, интригуващи фабули и майсторски преплетени сюжетни линии, като всичко това е подкрепено с богат език и функционална пряка реч, правдиво охарактеризираща литературните герои. Ръкописът „В огромното сияние на залеза“ е завършено цяло, което го прави  достойно произведение на литературата.

8. „Разкази“ от Георги Ганчев.

Георги Ганчев е роден разказвач. Перото му с лекота ни превежда през на пръв поглед тривиалното ежедневие. И увлечени от калейдоскопа на бавно стелещи се действия, колизии и събития, изведнъж осъзнаваме, че докато ни е „нямало“, нещо важно се е случило.  В духовния ни свят се е влял нов поток от очевидности и преживелици, които без разказите на Георги Ганчев биха продължили да ни заобикалят. Затова, макар че особено не блести, прозата на Георги Ганчев ярко осветлява важни пренебрежимости в живота. Очаквам авторът да постави уместно заглавие и съм убеден, че ръкописът му от 17 разказа ще се превърне в добра книга.

9. „Зелена карта за отвъдното“ от Никола Аргиров.

Разказите на Никола Аргиров са писани професионално. Писателят владее формата, дори на места успешно експериментира с нея, като разчупва стереотипи и я освежава. Никола Аргиров демонстрира добра жанрова и лексикална култура, което му помага да влиза в кожата и под кожата на своите персонажи, затова те са живи и одухотворени.  Произведенията му са динамизирани от вътрешна драматургия, но, за съжаление,  в ръкописа са останали стилистични и правописни слабости, които лесно могат да се коригират и отстранят. За да получи книгата му още по-„зелена карта за“ настоящето.

10. „Път в безпътието“ от Продрум Димов.

Предложеният от писателя ръкопис има качества за обнародване и финансова подкрепа от Община Пазарджик. Темите, лицата и събитията, които са обект на авторовото перо, несъмнено са значими, някои от тях – забележителни. Продрум Димов притежава свой стил, който на места го прави словесно разточителен, ала по-важното е, че в очерците, рецензиите и статиите му изобилстват правдивите и мотивирани оценки – живото кръвообръщение на истинското писателско и критическо дело. Затова ръкописът  може да бъде издаден, както е предложен. Макар че би могло значително да бъде подобрен, ако сам авторът или редактор „сгъсти“ формата и прекомпозира съдържанието,  като изглади стила и подсили съдържателната релефност. Такъв подход обаче би формирал различен ръкопис, с друг характер, с други цели и качества.

11. „Приказки за малки и големи“ от Екатерина Данчева.

Предложеният ръкопис от Екатерина Данчева не носи видими родилни петна. Изряден е в композицията и в съвременната трактовка на приказния  жанр. Заразителният лиризъм,  многопластовата  словестно-образна текстура,  логичните и екстраординерните поанти, обратите на речта и още много адекватни творчески литературни похвати придават на предложения  текст качествата на завършено литературно цяло.

12. „Размисли“ от Виолета Дулчева.

Предложеният ръкопис от Виолета Дулчева  е писан с болка. Със съпричастие към доброто, истината, красотата.  Той не носи дълбоки интелектуални прозрения и неправилно е отнесен към жанра „Размисли“, който се характеризира с върхове в лицето и произведенията на респектиращи писатели, философи, интелектуалци, чиито имена няма да споменавам от куртоазия. Все пак, ръкописът на Виолета Дулчева може и трябва да бъде подкрепен, като, разбира се, предефинирането на жанра го отнесе към формата „Импресия“, например.  И подкрепата няма да е „благодеяние“. Текстовете на Виолета Дулчева наистина будят „съпричастие към доброто, истината и красотата“ по нов, съвременен, различен начин. А това е плаха крачка, но и стъпка, която, макар смътно, ни  приближава  към  създаването на нови образци, чрез които на първо време емоционално ще преосмисляме битието си, за да се движим към  рационализация на предстоящото познание.

13. „Поле за изява“ от Митко Тодоров;

14. „Острилки“ от Александър Йотов;

15. „Смешки без дрешки“ от Йорданка Марина:

Епиграмата е особен литературен вид. В най-добрите си образци тя притежава много от художествените качества на чистата литература. В масовите си варианти обаче епиграмата битува повече като граничен вид между литературата и „ритмуваната и римувана публицистика“. Предвид заявените още в  началото  на рецензията си „критерии“, отстоявам предложените ръкописи от Митко Тодоров, Александър Йотов и Йорданка Марина. Заложената експертна гледна точка ме задължава да подкрепя писателите и ръкописите им, защото повече от епиграмите им преминават граничната жанрова зона. Това е гаранция за творческо развитие на авторите и възможност да се  култивира читателя – явление, което е градивно и трябва да се подкрепи.

16. „Трийсет разноцветни гатанки“ от Таня Стоенчева.

Таня Стоенчева предлага интересна и забавна синтетична форма на общуване с малките и по-големи деца: кратки, мотивирани и приятни стихчета с отгатки, които продължават и завършват с рисунки-подсказки за оцветяване. Стихчетата-гатанки са на добро художествено ниво, а отговорите са логически разпознаваеми. Линеалните рисунки не търсят художествен ефект и затова са сведени до четими символи. Възможността за оцветяването им допълнително подсилва игровия елемент. Затуй „Трийсет разноцветни гатанки“ от Таня Стоенчева е сполучлива и полезна книжка за деца.

Ръкописи, които имат потенциал и след незначителна дообработка /редактиране, преструктуриране и т.н./ ще заслужат основанието да се финансират за издаване

1. „Истината – с усмивка“ от Рангел Славов.

Очевидно е, Рангел Славов е добър хуморист и епиграмист. На очи обаче се набива и друго: към ръкописа си той е подходил небрежно,  като е нахвърлял на едро стиховете си в работното пространство. Резултатът е дисперсен набор от хумористични стихове и епиграми, което води до тематичен, композиционен и естетически разнобой.  А просто трябва още малко, за да се оформи добра книга. Например:  да се групират темите в завършени цикли, като циклите се композират така, че да се надграждат един-друг, развивайки тематиката до художествено обобщение; освен по смисъл,  добре е стихотворните единици да се съчетаят и по ритъм – това  ще акордира художествената тъкан и в най-добрия случай ще доведе цялото до ритмическа полифония… Разбира се, възможни са и други композиционни подходи и решения, но, според мен, ръкописът се нуждае от редуциране и ново съставителство.

Ръкописи, които все още са далеч от необходимите литературни и художествени качества, за да бъдат финансово подпомагани от Общината.

1. „Жажда за полет“ от Виолета Бедринова;

2. „Избрано“ от Костадин Ваклев:

За мое огромно съжаление, и двата ръкописа са безкомпромисно далеч от езика,  образността и звученето на съвременната поезия. А толкова ми се искаше да има за какво да се хвана, да кажа добра дума за авторите, да ги поощря в нелекия път към поезията! Все пак, убеден съм, че ако пообщуват по-активно със съвременни поетически образци, ще намерят сили в себе си за прелом в мислите, чувствата и отношението си към творчеството. Пожелавам им го от сърце!

V. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Удовлетворен съм от творческото съприкосновение с пазарджишките писатели. Шестнайсетте ръкописа от деветнайсет, които препоръчвам за финансово подпомагане от Община Пазарджик, за да бъдат издадени, са солиден атестат за художествените качества на текстовете и за професионализма на авторите. Разбира се, винаги може да се иска и да се очаква още и още, защото истинското изкуството е идеал, към който истинският творец върви с ясното съзнание, че може само още и още да го доближава. И колкото по-близо е той до идеала, толкова по-близо сме и ние до Истината, Красотата и Доброто. А това е целта и смисълът на всяко творчество. На всяко Изкуство.

София, 9 март 2014 г.

Published in: on март 11, 2014 at 9:38 am  Вашият коментар  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.