Чучулига

IMG_3807

Парнас

Тодор БИКОВ

ЧУЧУЛИГА

Пристъпвам горд сред младите треви
и падам ничком пред цветята.
От пъстрота светът ми се върти,
вълни надлъж и шир ме мятат.

Блуждае мраморната мараня,
лазурна чучулига плува –
зове ме песенно: „Ела,
пробий на времето пашкула!“

Гласът ме грабна. И ме окрили.
Възбог летя… Безкраят ме омая.
С нозе докосвам лунните треви
и дишам звездните ухания.

Published in: on април 5, 2016 at 8:25 am  Вашият коментар  

Климат на безсмъртие

EXOTIK-50x60-Öl-Leinwand

Живопис от Янина Шашинг

Lege artis

Тодор БИКОВ

КЛИМАТ НА БЕЗСМЪРТИЕ

Смъртта ще погребе
под ледено небе
безлистите лета.
Към топлите страни

душата ще лети
на призрачни крила.
Каквото е било
в горещото чело

покрова разтопи.
В сърцето на смъртта
небето затуптя
и лумнаха звезди.

Published in: on април 3, 2016 at 1:32 pm  Вашият коментар  

Небето е сводът на песен

IMG_3556

Честит 21-ви март – Международен Ден на поезията!

Тодор БИКОВ

НЕБЕТО Е СВОДЪТ НА ПЕСЕН

Под храстите билки лъхтят и отлита
напевът на птица. Следата остава,
протяга ръце към лика на зенита
и търси покой, тишина и забрава.

Меандрите чудни на трели преплитат
чувствителни пръсти с косите на лира
и къдрят вълните на димна сюита,
с челата си нежни небето подпират.

Крилатият фриз на кулета застива
и звучният ритъм в безкрая угасва.
Под кипнали форми на пламнала грива
вълшебни акорди кървят от пегаса.

Published in: on март 22, 2016 at 9:23 am  Вашият коментар  

Кàмен преткновèния

IMG_1527

Poeta skultore

Тодор БИКОВ

КÁМЕН ПРЕТКНОВÉНИЯ

Зарових думите
в лозята –
да онемее
истината.

Под камък скрих
гласа си,
на камък
нека стане.

Заключих във хралупа
мисълта си –
дано пребъде
в мълчание.

Лозата ме издаде
с кръвта си.
Гората ме разнесе
с песента си.

Камъкът изплака
под длетото –
с гласа на буквите
проплака,

а сълзите му
корави
мрамор трупат
върху мене.

Пловдив, 16 март 2016 г.

Published in: on март 15, 2016 at 10:00 pm  Вашият коментар  

Целувката на Граала

IMG_1358

Поетически салон

Тодор БИКОВ

ЦЕЛУВКАТА НА ГРААЛА

I

Тресе се гърлото без глътки
и себе си ще глътне.

Подскача гърло и напива
на любовта

тръпчивата шира.

За някои светът ковчег вешае,
за други – люлка.

Заченатата дума за да каже,
прелива гърлото –

налива смелост.

II

Когато наливаш страстта
в рубинена чаша…

Когато отпиваш
от винената чаша

на плътта…

Когато потъваш
във чашата…

спомни си,

сърце,
че те мразя.

А после отново
да пием заедно.

А после отново
заедно да плачем…

Пловдив, 12 март 2016 г.

Published in: on март 12, 2016 at 7:50 pm  Вашият коментар  

Православие, ценности, геополитика

IMG_1401

ПРАВОСЛАВНОХРИСТИЯНСКИТЕ ЦЕННОСТИ В УСЛОВИЯТА НА СЪВРЕМЕННАТА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА РЕАЛНОСТ

Тодор БИКОВ,
магистър по дипломация и международни отношения

Религията е онази животворяща сила, която не само създава и съпътства познатата ни история на човечеството, но тя изгражда културите, цивилизациите, формира и съхранява идентичността на държавите, обществата, народите и наднационалните обединения. Когато светът се лиши от религиозните ценности, той се разпада, обществата и народите се размиват, рухват културите и цивилизациите, човекът се губи в житейска безпътица. Затова от нашите мнения, виждания и от консолидацията ни около осветляването и разрешаването на животрептящите проблеми в светлината на ортодоксалните християнски ценности и принципите на православната геополитика зависи настоящето и бъдещето на всеки един от нас, на семействата, обществата, държавите и православната ни общност; зависи въобще съдбата ни като граждани и християни. Разбира се, когато визираме и обсъждаме подобна тематика, ние няма да сме сами, защото в нас и сред нас ще е нашият Господ и Спасител Иисус Христос, който потвърждава: „Където има двама или трима събрани в Мое име, Аз съм посред тях” (Матей 18:20).

Ще започна статията си с кратка историческа и юридическа ретроспекция, отнасяща се до християнството като религия. Ще схематизирам геополитическия развой и геополитическите сблъсъци, довели цивилизацията ни до съвременната секуларизация и либералния разпад на обществото, след което ще изтъкна несъмнената роля и най-важно значение на православните ценности за състоянието и развитието на християнската цивилизация, като подчертая също особената важност за православния свят на Русия – най-голямото ортодоксално геополитическо пространство.

Миланският едикт на римските тетрарси Константин и Лициний, който те издават през 313 г. след военната победа над езическия сторонник тетрарх Максенций, започва да чертае дългия път на християнството в европейската и световната история, в геополитиката. По същността и значението си този едикт е преломен момент, защото християнството, преследвано в продължение на векове, чрез него било легализирано, признато от държавата. И ето че няколко години по-късно, когато тетрархията като политическо управление на Рим била премахната и Константин се обявил за император, и преместил столицата в новопостроения град Константинопол, а християнството въздигнал в официална имперска религия, Църквата започнала да играе решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на безбрежната Римска империя, разпростряла се на три континента – Европа, Азия и Африка. Последвал разцвет на християнството и то постепенно се превърнало в доминираща религия със световно значение и в несъмнен геополитически фактор.

След като през 395 г. император Теодосий I разделил империята на две – Западна римска империя с административен център Рим и Източна римска империя /Византия/ с имперска столица Константинопол, римският епископ, папата, се възползвал от отдалечеността на столицата и постепенно се наложил като религиозен и политически протагонист на Запада – явление, което се определя като папоцезаризъм. В Източната римска империя императорът успешно се наложил над Църквата, което с основание говори за времена на цезаропапизъм. Но така или иначе цялата християнска империя до Великата схизма през 1054 г. в по-голяма или по-малка степен се е споявала от обща християнска вероизповед, близка ритуалност и ценностна система, след което започва постепенното верско и цивилизационно обособяване на западния римокатолицизъм и на източното православие.

Най-важна геополитическата специфика на православието е, че става дума за Източната Църква. В границите на християнския свят до откриването на Америка ясно личи демаркационната линия между православното и католическото пространство. Това деление не е историческа случайност. Православният свят духовно и качествено се родее с Изтока и е явление евразийско, докато католицизмът е чисто западноевропейски феномен. И първоначално едната християнска Църква се разцепва на две не заради незначителните ритуални и канонически различия, които са съществували и са се натрупвали от много време преди разделението. Изтокът е търпял дори западното отклонение от Никео-Цариградския символ на вярата – филиокве-то. Решаващ се оказал геополитическият разрив: римокатолиците отхвърлили учението за Империята, която е не само светски административен апарат, подчинен на църковните власти, както започнали да я представят папите, но и тайнствен организъм, който активно участва в драмата на борбата срещу идването на антихриста – катехона (вж. 2 Солун. 2:7). Приматът на мистическата теология, духовната и езиковата свобода на местните църкви и учението за сакралната роля на империята и императорите, теорията за симфония между Църква и държава… това са някои от по-главните специфики на Православието, за разлика от католицизма, който фактически се отказал от тези аспекти на християнството. И съвсем закономерно геополитическият дуализъм в християнския ойкумен се обособил в два различни свята – православният и католическият, които тръгнали по свои собствени пътища на живот и развитие. Резултатът е формирането на различна конфесиалност, различни култури, различно политическо устройство и геополитическо противопоставяне.

До превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Православната църква се е отъждествявала със съдбата на Византийската империя, а светът на католицизма обхващал Западна Европа. Рим и Константинопол представлявали две християнски „големи пространства” със своите геополитически, политически, икономически и културни интереси и с ясно фиксирана и недвусмислена богословска и политическа специфика, отразяваща разликите между църквите. Западът се основавал преди всичко върху рационализма на Аристотел и юридизма на римската политическа и религиозна традиция, докато Изтокът продължил линията на гръцкото мистическо богословие и философията на Платон.

Православието се оказало между два основни геополитически противника: нехристиянският свят и светът на Запада, разглеждан не просто като земя на „латинската ерес”, но и като свят на отстъпничеството, като страна на хората, познали истината и спасението, ала отказали се от тях, предавайки ги. Византийските императори в определен момент са се сблъскали с двойна заплаха – „турския тюрбан и латинската митра”. Отчитайки особеността на теологическото отношение към Запада и Рим лесно може да се разберат онези православни, които са правили избор в полза на „турския тюрбан” в случаите, когато не са имали трети избор.

С падането на Константинопол под турска власт геополитическа картина рязко се променила. Въпреки че константинополският патриарх останал глава по чест на Вселенската православна църква, стройността и целостта на структурата била нарушена, тъй като изчезнал единият от крайъгълните камъни на православието – православната империя с нейния василевс. И само ясното разбиране на взаимовръзката между богословието и политиката в пълноценна православна доктрина е дало основание на Русия да тръгне по пътя, който тя следва от ХV век насам и който е свързан с теорията й „Москва – Трети Рим”.

След като османските турци унищожили „Втория Рим”, Русия остава единственото геополитическо „голямо пространство”, в което съществуват православна държава и православна църква. Русия се превърнала в естествен приемник на Византия, защото само в нея се съхранили трите основни параметъра, които правят православието онова, което го различава от латинския Запад и от политическото господство на нехристиянските режими. Следователно, заедно с мистичния статут „като преграда за идването на антихриста”, Москва – Третия Рим, наследила в пълнота геополитическата проблематика на Константинопол – Втория Рим. Както Византия, така и Русия се сблъскала с две враждебни геополитически реалности – „латинската митра и турския тюрбан”. Отговорността обаче за православието и православната държавност вече паднала върху руските царе, руската църква и руския народ. Поради това на съвременна Русия, която продължава да е най-голямата православна държава в света, и на Московския патриархат, който е най-многобройната и най-силна Поместна православна църква, отново се възлагат функциите на основен континентален геополитически център като на Руската империя до 1917 г., и терминът „геополитика на православието” пак е почти тъждествен с термина „геополитика на Русия”.

На 31 октомври 1517 г. професорът по философия и богословие д-р Мартин Лутер заковал върху вратата на Витенбергската дворцова катедрала своите 95 тезиса срещу папата, Римокатолическата църква и индулгенциите и така постави началото на Реформацията, на протестантизма, който оформи третото главно течение в християнската конфесиалност, но си остана неотменна част от евроатлантическото геополитическо пространство на Запада и САЩ. Независимо обаче от вероизповедните и църковно-организационните различия между православие, католицизъм и протестантство, до законовото и фактическо отделяне на Църквата от държавата тези две институции в антагонизъм или симбиоза са налагали и развивали в християнския ойкумен единоверска държавност, която по време и място носела белезите на господстващата деноминация.

Пробив в така сложената многовековна структура, изградена върху принципа на държавната религия и най-тясното припокриване между религия и общество, прави т. нар. Велика френска революция чрез основополагащия акт на чл. Х от Декларацията за правата на човека и на гражданина, приета от Учредителното събрание на 26 август 1789 г., който член гласи: „Никой не може да бъде безпокоен заради убежденията си, пък били те и религиозни.“ От този акт се извличат базисни юридически и административни последици: установяване на светско гражданско състояние, въвеждане на т. нар. граждански брак и дори, през 1795 г., радикално разделяне на държавата с църквите – конституционно, както и традиционално, което постави началото на секуларното обществото.

Логично и целенасочено в последвалата либерална епоха на европейската секуларизация се премина от религиозна държава към неутралитет на държавата, като поетапно се отмени религиозната „дискриминация” и се осъществи раздържавяване на Църквата. Съвременната либерална държава институционализира политическия и религиозния плурализъм, което доведе до категоричното разделение между религия и общество. И днес всички християнски деноминации живеят в условията на пагубно разделение, което бавно, постепенно и много сигурно руши устоите на обществото, защото го отделя именно от цивилизационния му корен – християнската религия.

Всъщност Реформацията извърши мирогледна революция, в чиято основа залегна отказът от Свещеното Предание. Мартин Лутер издигна точно такава идея, а след него и всички протестанти. Под влияние на либералните идеи в съвременното протестантство нормите на християнското Предание се оказаха подчинени на основаващите се на либерализма права. Така и пруското лютеранство, и англо-швейцаро-холандският калвинизъм наложиха своя избор в полза на правата на човека, игнорирайки ясната норма на Преданието и апостолската вяра, защото и двете основни версии на протестантизма всъщност са либерализъм – победа на либералната идея в областта на богословието и религиозния живот. Ортодоксията има за своя неизменна норма Преданието, което съставлява Свещеното Писание и Свещеното Предание, взети заедно. Протестантите не могат и не искат да разберат, че когато липсва норма, всичко е възможно, възможен е и всеки грях. А именно чрез Преданието Православната църква откликва творчески и в християнски дух на всички нетипични проблеми, които съвременността поставя пред човека и света.

От геополитическа гледна точка фаталната грешка на западното католико-протестантско християнство е детерминирана евроатлантически. То съвсем естествено се отказа от нормативното значение на Преданието, и постави за главен критерий на истината не вероучителните основи на Църквата, а личността на папата и на човека, който чете Библията. Срещу трагичната заблуда и практика на Запада, подчиняваща християнските догмати и ценности на либералните идеи и на лъжливо разбраните права на падналия човек, православното християнство противопоставя изначалния си стремеж да запази цивилизацията си, градена върху вечните християнски ценности, имайки пред очи историческите грешки на самото християнство и поуките от тях. Главното му призвание обаче си остава да направи всичко по сили, сърце и ум, за да възроди още в началото на третото хилядолетие своите религиозни източници, духовния опит на живот и съществуване, като продължи навсякъде да устройва човешкото, общественото и държавното битие върху нравствените принципи, които ни заповяда самият Спасител, тъй като „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Амин.

(Бел. – ТБ: Статията е публикувана в органа на Съюза на българските писатели в. „Словото днес“ – бр.11 /822/, 24 март 2016 г., стр. 1-3.)

Published in: on март 10, 2016 at 1:43 pm  Вашият коментар  

Водата жива в мен кълни

 

IMG_1482

Ars poetika

Тодор БИКОВ

ВОДАТА ЖИВА В МЕН КЪЛНИ

Зелената вода – гората лятна.
И приливна вълна гребе с листа,

приижда.

От конска грива косъм – змейка жива…
И нежен плаж със слънце ме облива.

От извора – дървото на живота,
тече вода. И диша хлорофилът.

Шумят води,

шумят вълни и шушне шума.
Водата жива в мен кълни.

Пловдив, 7 март 2016 г.

Published in: on март 7, 2016 at 7:11 pm  Вашият коментар  

Преди да отлетя

IMG_1315

Пиета

Тодор БИКОВ

ПРЕДИ ДА ОТЛЕТЯ

Ще забравя всичко
и от всички забравен
ще бъда.

Но додето съм тук,
радвайте ме с любов,
дарявайте ме

с грижи.
Пръста си няма да отклоня
от тези, които обичам,

които мразя.
Крилете ми във полет
ще застинат,

преди да отлетя.

Пловдив, 4 март 2016 г.

Published in: on март 4, 2016 at 6:49 pm  Вашият коментар  

Доц. д-р Тодор Радев и българският иредентизъм

IMG_1377Тодор Биков и Тодор Радев

Твърдини

ГОСПОЖИ И ГОСПОДА, УВАЖАЕМА АУДИТОРИЯ,

Щастлив съм да водя премиерното представяне на научната монография „Въстанията в тактиката на българския иредентизъм 1894-1904” от доцент д-р Тодор Радев – преподавател по възрожденска и нова българска история във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. В тази задача аз съм улеснен, защото с Тодор Радев ме свързва многогодишно приятелство, творческо и културно-организационно единодействие, та когато в краткото си въведение към днешното събитие проговоря за него в най-общ смисъл като човек, личност и творец, то няма да огласявам неща, които съм видял или чул през плета, а ще ви предложа чиста и бистра вода от самия извор.

В оценките и думите ми сигурно ще се намери и субективност, но тя ще е само багра, емоционален нюанс, в никакъв случай няма да е компромис с истината. Защото, когато заявя пред вас, че Тодор Радев е всеотдайно принципен, морален и безкрайно благороден човек, че е верен приятел, щедър учител, просветен родолюбец и въобще филантроп, пред вас ще съм изнесъл факти. Сантиментът ще се прокрадне от привързаността и стремежа на всеки от нас към тези нравствени ценности, от причудливата, но близка ни констатация, че в днешното време, доминирано от безскрупулност, безчестие и корист, е възможно да се намери човек с качествата на Тодор Радев.

Но доцентът по история Тодор Радев има да ни изненадва още! Към вече отбелязаните характеристики може да добавим и творчески одарения му дух, който го изявява като изключителен публицист и научен изследовател.

В зависимост от поставените си задачи, Тодор Радев работи във висок стил, като зарежда текстовете си с пребогат словесен, образен и понятиен арсенал, възпламенява ги с публицистичен патос или пък хладно и респектиращо се фиксира върху фактите, явленията и тенденциите, за да ги проучи, систематизира и открои чрез адекватни понятия, термини и силогизми. В резултат публицистиката на Тодор Радев въздейства с многостранен ерудизъм, дълбоко проникновение и подкупващо съпричастие, а цялостното му научно творчество демонстрира ненатрапчива самобитност, която показва, че пътят към научната истина и историческата правда минава през горнилото на научната верификация, за да остане само хармоничната научна реалност, проверена и доказана sine ira et studio /лат./ – тоест „без омраза и угодничество”, пред която реалност чувството е трепет, умът благоговее, а волята се прекланя дóземи.

Ала освен с дар перо, Тодор Радев щедро е надарен и с дар слово. Той говори, както диша. Речта му е овладяна, премерена, точна, ясна и, най-важното!, изключително коректна и въздействаща, защото той знае какво иска да каже и казва, каквото иска.

С други думи Тодор Радев е човек, личност и творец с харизмàта и мисията на съвременен възрожденец и неслучайно темите и научното му амплоа преимуществено са свързани с Българското възраждане – възрожденското ни минало и проекциите му в настоящето и бъдещето. Ала за всичко това по-професионално ще говори проф. д.и.н. Людмил Спасов, който обстойно и компетентно ще представи монографията „Въстанията в тактиката на българския иредентизъм 1894-1904”, разбира се, в светлината на цялостното научно творчество на автора. А как премиерният научен труд е получил своите corpus et anima et spiritus /лат./, т. е. – тяло и душа, и дух, ще разкаже самият доц. д-р Тодор Радев.

Пловдив, 1 март 2016 г.
Регионален исторически музей – Пловдив,
зала „Съединение”

Тодор Биков

Published in: on март 2, 2016 at 4:28 pm  Вашият коментар  

Антология

2Илюстрация от Янина Шашинг

Антология

Тодор БИКОВ

КЛАДЕНЕЦ

Водата жива
в теб познах.

Вода ми дай.

Не чувам и
не виждам…

Вода ми дай.

Ако ли не,
във теб ще скоча.

ПРИЧАСТИЕ

Гласа си пили вятърът –
вратата да отключи.

Кръвта, нарязана от струна,
кърви и вие.

Пере се чувство
във въртоп от сетива.

Барутени тела
танцуват с огъня…

ЦИКЛОПИАДА

Очите протягат взор
към камбаните.

Гръдта изпраща стрели
във всички посоки.

Изтича окото на Полифем
и ревът му е вик на победа.

Published in: on февруари 29, 2016 at 1:46 pm  Вашият коментар  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.