
ПРАВОСЛАВНОХРИСТИЯНСКИТЕ ЦЕННОСТИ В УСЛОВИЯТА НА СЪВРЕМЕННАТА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Тодор БИКОВ,
магистър по дипломация и международни отношения
Религията е онази животворяща сила, която не само създава и съпътства познатата ни история на човечеството, но тя изгражда културите, цивилизациите, формира и съхранява идентичността на държавите, обществата, народите и наднационалните обединения. Когато светът се лиши от религиозните ценности, той се разпада, обществата и народите се размиват, рухват културите и цивилизациите, човекът се губи в житейска безпътица. Затова от нашите мнения, виждания и от консолидацията ни около осветляването и разрешаването на животрептящите проблеми в светлината на ортодоксалните християнски ценности и принципите на православната геополитика зависи настоящето и бъдещето на всеки един от нас, на семействата, обществата, държавите и православната ни общност; зависи въобще съдбата ни като граждани и християни. Разбира се, когато визираме и обсъждаме подобна тематика, ние няма да сме сами, защото в нас и сред нас ще е нашият Господ и Спасител Иисус Христос, който потвърждава: „Където има двама или трима събрани в Мое име, Аз съм посред тях” (Матей 18:20).
Ще започна статията си с кратка историческа и юридическа ретроспекция, отнасяща се до християнството като религия. Ще схематизирам геополитическия развой и геополитическите сблъсъци, довели цивилизацията ни до съвременната секуларизация и либералния разпад на обществото, след което ще изтъкна несъмнената роля и най-важно значение на православните ценности за състоянието и развитието на християнската цивилизация, като подчертая също особената важност за православния свят на Русия – най-голямото ортодоксално геополитическо пространство.
Миланският едикт на римските тетрарси Константин и Лициний, който те издават през 313 г. след военната победа над езическия сторонник тетрарх Максенций, започва да чертае дългия път на християнството в европейската и световната история, в геополитиката. По същността и значението си този едикт е преломен момент, защото християнството, преследвано в продължение на векове, чрез него било легализирано, признато от държавата. И ето че няколко години по-късно, когато тетрархията като политическо управление на Рим била премахната и Константин се обявил за император, и преместил столицата в новопостроения град Константинопол, а християнството въздигнал в официална имперска религия, Църквата започнала да играе решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на безбрежната Римска империя, разпростряла се на три континента – Европа, Азия и Африка. Последвал разцвет на християнството и то постепенно се превърнало в доминираща религия със световно значение и в несъмнен геополитически фактор.
След като през 395 г. император Теодосий I разделил империята на две – Западна римска империя с административен център Рим и Източна римска империя /Византия/ с имперска столица Константинопол, римският епископ, папата, се възползвал от отдалечеността на столицата и постепенно се наложил като религиозен и политически протагонист на Запада – явление, което се определя като папоцезаризъм. В Източната римска империя императорът успешно се наложил над Църквата, което с основание говори за времена на цезаропапизъм. Но така или иначе цялата християнска империя до Великата схизма през 1054 г. в по-голяма или по-малка степен се е споявала от обща християнска вероизповед, близка ритуалност и ценностна система, след което започва постепенното верско и цивилизационно обособяване на западния римокатолицизъм и на източното православие.
Най-важна геополитическата специфика на православието е, че става дума за Източната Църква. В границите на християнския свят до откриването на Америка ясно личи демаркационната линия между православното и католическото пространство. Това деление не е историческа случайност. Православният свят духовно и качествено се родее с Изтока и е явление евразийско, докато католицизмът е чисто западноевропейски феномен. И първоначално едната християнска Църква се разцепва на две не заради незначителните ритуални и канонически различия, които са съществували и са се натрупвали от много време преди разделението. Изтокът е търпял дори западното отклонение от Никео-Цариградския символ на вярата – филиокве-то. Решаващ се оказал геополитическият разрив: римокатолиците отхвърлили учението за Империята, която е не само светски административен апарат, подчинен на църковните власти, както започнали да я представят папите, но и тайнствен организъм, който активно участва в драмата на борбата срещу идването на антихриста – катехона (вж. 2 Солун. 2:7). Приматът на мистическата теология, духовната и езиковата свобода на местните църкви и учението за сакралната роля на империята и императорите, теорията за симфония между Църква и държава… това са някои от по-главните специфики на Православието, за разлика от католицизма, който фактически се отказал от тези аспекти на християнството. И съвсем закономерно геополитическият дуализъм в християнския ойкумен се обособил в два различни свята – православният и католическият, които тръгнали по свои собствени пътища на живот и развитие. Резултатът е формирането на различна конфесиалност, различни култури, различно политическо устройство и геополитическо противопоставяне.
До превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Православната църква се е отъждествявала със съдбата на Византийската империя, а светът на католицизма обхващал Западна Европа. Рим и Константинопол представлявали две християнски „големи пространства” със своите геополитически, политически, икономически и културни интереси и с ясно фиксирана и недвусмислена богословска и политическа специфика, отразяваща разликите между църквите. Западът се основавал преди всичко върху рационализма на Аристотел и юридизма на римската политическа и религиозна традиция, докато Изтокът продължил линията на гръцкото мистическо богословие и философията на Платон.
Православието се оказало между два основни геополитически противника: нехристиянският свят и светът на Запада, разглеждан не просто като земя на „латинската ерес”, но и като свят на отстъпничеството, като страна на хората, познали истината и спасението, ала отказали се от тях, предавайки ги. Византийските императори в определен момент са се сблъскали с двойна заплаха – „турския тюрбан и латинската митра”. Отчитайки особеността на теологическото отношение към Запада и Рим лесно може да се разберат онези православни, които са правили избор в полза на „турския тюрбан” в случаите, когато не са имали трети избор.
С падането на Константинопол под турска власт геополитическа картина рязко се променила. Въпреки че константинополският патриарх останал глава по чест на Вселенската православна църква, стройността и целостта на структурата била нарушена, тъй като изчезнал единият от крайъгълните камъни на православието – православната империя с нейния василевс. И само ясното разбиране на взаимовръзката между богословието и политиката в пълноценна православна доктрина е дало основание на Русия да тръгне по пътя, който тя следва от ХV век насам и който е свързан с теорията й „Москва – Трети Рим”.
След като османските турци унищожили „Втория Рим”, Русия остава единственото геополитическо „голямо пространство”, в което съществуват православна държава и православна църква. Русия се превърнала в естествен приемник на Византия, защото само в нея се съхранили трите основни параметъра, които правят православието онова, което го различава от латинския Запад и от политическото господство на нехристиянските режими. Следователно, заедно с мистичния статут „като преграда за идването на антихриста”, Москва – Третия Рим, наследила в пълнота геополитическата проблематика на Константинопол – Втория Рим. Както Византия, така и Русия се сблъскала с две враждебни геополитически реалности – „латинската митра и турския тюрбан”. Отговорността обаче за православието и православната държавност вече паднала върху руските царе, руската църква и руския народ. Поради това на съвременна Русия, която продължава да е най-голямата православна държава в света, и на Московския патриархат, който е най-многобройната и най-силна Поместна православна църква, отново се възлагат функциите на основен континентален геополитически център като на Руската империя до 1917 г., и терминът „геополитика на православието” пак е почти тъждествен с термина „геополитика на Русия”.
На 31 октомври 1517 г. професорът по философия и богословие д-р Мартин Лутер заковал върху вратата на Витенбергската дворцова катедрала своите 95 тезиса срещу папата, Римокатолическата църква и индулгенциите и така постави началото на Реформацията, на протестантизма, който оформи третото главно течение в християнската конфесиалност, но си остана неотменна част от евроатлантическото геополитическо пространство на Запада и САЩ. Независимо обаче от вероизповедните и църковно-организационните различия между православие, католицизъм и протестантство, до законовото и фактическо отделяне на Църквата от държавата тези две институции в антагонизъм или симбиоза са налагали и развивали в християнския ойкумен единоверска държавност, която по време и място носела белезите на господстващата деноминация.
Пробив в така сложената многовековна структура, изградена върху принципа на държавната религия и най-тясното припокриване между религия и общество, прави т. нар. Велика френска революция чрез основополагащия акт на чл. Х от Декларацията за правата на човека и на гражданина, приета от Учредителното събрание на 26 август 1789 г., който член гласи: „Никой не може да бъде безпокоен заради убежденията си, пък били те и религиозни.“ От този акт се извличат базисни юридически и административни последици: установяване на светско гражданско състояние, въвеждане на т. нар. граждански брак и дори, през 1795 г., радикално разделяне на държавата с църквите – конституционно, както и традиционално, което постави началото на секуларното обществото.
Логично и целенасочено в последвалата либерална епоха на европейската секуларизация се премина от религиозна държава към неутралитет на държавата, като поетапно се отмени религиозната „дискриминация” и се осъществи раздържавяване на Църквата. Съвременната либерална държава институционализира политическия и религиозния плурализъм, което доведе до категоричното разделение между религия и общество. И днес всички християнски деноминации живеят в условията на пагубно разделение, което бавно, постепенно и много сигурно руши устоите на обществото, защото го отделя именно от цивилизационния му корен – християнската религия.
Всъщност Реформацията извърши мирогледна революция, в чиято основа залегна отказът от Свещеното Предание. Мартин Лутер издигна точно такава идея, а след него и всички протестанти. Под влияние на либералните идеи в съвременното протестантство нормите на християнското Предание се оказаха подчинени на основаващите се на либерализма права. Така и пруското лютеранство, и англо-швейцаро-холандският калвинизъм наложиха своя избор в полза на правата на човека, игнорирайки ясната норма на Преданието и апостолската вяра, защото и двете основни версии на протестантизма всъщност са либерализъм – победа на либералната идея в областта на богословието и религиозния живот. Ортодоксията има за своя неизменна норма Преданието, което съставлява Свещеното Писание и Свещеното Предание, взети заедно. Протестантите не могат и не искат да разберат, че когато липсва норма, всичко е възможно, възможен е и всеки грях. А именно чрез Преданието Православната църква откликва творчески и в християнски дух на всички нетипични проблеми, които съвременността поставя пред човека и света.
От геополитическа гледна точка фаталната грешка на западното католико-протестантско християнство е детерминирана евроатлантически. То съвсем естествено се отказа от нормативното значение на Преданието, и постави за главен критерий на истината не вероучителните основи на Църквата, а личността на папата и на човека, който чете Библията. Срещу трагичната заблуда и практика на Запада, подчиняваща християнските догмати и ценности на либералните идеи и на лъжливо разбраните права на падналия човек, православното християнство противопоставя изначалния си стремеж да запази цивилизацията си, градена върху вечните християнски ценности, имайки пред очи историческите грешки на самото християнство и поуките от тях. Главното му призвание обаче си остава да направи всичко по сили, сърце и ум, за да възроди още в началото на третото хилядолетие своите религиозни източници, духовния опит на живот и съществуване, като продължи навсякъде да устройва човешкото, общественото и държавното битие върху нравствените принципи, които ни заповяда самият Спасител, тъй като „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Амин.
(Бел. – ТБ: Статията е публикувана в органа на Съюза на българските писатели в. „Словото днес“ – бр.11 /822/, 24 март 2016 г., стр. 1-3.)