Парнас
Тодор БИКОВ
ЧУЧУЛИГА
Пристъпвам горд сред младите треви
и падам ничком пред цветята.
От пъстрота светът ми се върти,
вълни надлъж и шир ме мятат.
Блуждае мраморната мараня,
лазурна чучулига плува –
зове ме песенно: „Ела,
пробий на времето пашкула!“
Гласът ме грабна. И ме окрили.
Възбог летя… Безкраят ме омая.
С нозе докосвам лунните треви
и дишам звездните ухания.
Живопис от Янина Шашинг
Lege artis
Тодор БИКОВ
КЛИМАТ НА БЕЗСМЪРТИЕ
Смъртта ще погребе
под ледено небе
безлистите лета.
Към топлите страни
душата ще лети
на призрачни крила.
Каквото е било
в горещото чело
покрова разтопи.
В сърцето на смъртта
небето затуптя
и лумнаха звезди.
Честит 21-ви март – Международен Ден на поезията!
Тодор БИКОВ
НЕБЕТО Е СВОДЪТ НА ПЕСЕН
Под храстите билки лъхтят и отлита
напевът на птица. Следата остава,
протяга ръце към лика на зенита
и търси покой, тишина и забрава.
Меандрите чудни на трели преплитат
чувствителни пръсти с косите на лира
и къдрят вълните на димна сюита,
с челата си нежни небето подпират.
Крилатият фриз на кулета застива
и звучният ритъм в безкрая угасва.
Под кипнали форми на пламнала грива
вълшебни акорди кървят от пегаса.
Poeta skultore
Тодор БИКОВ
КÁМЕН ПРЕТКНОВÉНИЯ
Зарових думите
в лозята –
да онемее
истината.
Под камък скрих
гласа си,
на камък
нека стане.
Заключих във хралупа
мисълта си –
дано пребъде
в мълчание.
Лозата ме издаде
с кръвта си.
Гората ме разнесе
с песента си.
Камъкът изплака
под длетото –
с гласа на буквите
проплака,
а сълзите му
корави
мрамор трупат
върху мене.
Пловдив, 16 март 2016 г.
Поетически салон
Тодор БИКОВ
ЦЕЛУВКАТА НА ГРААЛА
I
Тресе се гърлото без глътки
и себе си ще глътне.
Подскача гърло и напива
на любовта
тръпчивата шира.
За някои светът ковчег вешае,
за други – люлка.
Заченатата дума за да каже,
прелива гърлото –
налива смелост.
II
Когато наливаш страстта
в рубинена чаша…
Когато отпиваш
от винената чаша
на плътта…
Когато потъваш
във чашата…
спомни си,
сърце,
че те мразя.
А после отново
да пием заедно.
А после отново
заедно да плачем…
Пловдив, 12 март 2016 г.
ПРАВОСЛАВНОХРИСТИЯНСКИТЕ ЦЕННОСТИ В УСЛОВИЯТА НА СЪВРЕМЕННАТА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Тодор БИКОВ,
магистър по дипломация и международни отношения
Религията е онази животворяща сила, която не само създава и съпътства познатата ни история на човечеството, но тя изгражда културите, цивилизациите, формира и съхранява идентичността на държавите, обществата, народите и наднационалните обединения. Когато светът се лиши от религиозните ценности, той се разпада, обществата и народите се размиват, рухват културите и цивилизациите, човекът се губи в житейска безпътица. Затова от нашите мнения, виждания и от консолидацията ни около осветляването и разрешаването на животрептящите проблеми в светлината на ортодоксалните християнски ценности и принципите на православната геополитика зависи настоящето и бъдещето на всеки един от нас, на семействата, обществата, държавите и православната ни общност; зависи въобще съдбата ни като граждани и християни. Разбира се, когато визираме и обсъждаме подобна тематика, ние няма да сме сами, защото в нас и сред нас ще е нашият Господ и Спасител Иисус Христос, който потвърждава: „Където има двама или трима събрани в Мое име, Аз съм посред тях” (Матей 18:20).
Ще започна статията си с кратка историческа и юридическа ретроспекция, отнасяща се до християнството като религия. Ще схематизирам геополитическия развой и геополитическите сблъсъци, довели цивилизацията ни до съвременната секуларизация и либералния разпад на обществото, след което ще изтъкна несъмнената роля и най-важно значение на православните ценности за състоянието и развитието на християнската цивилизация, като подчертая също особената важност за православния свят на Русия – най-голямото ортодоксално геополитическо пространство.
Миланският едикт на римските тетрарси Константин и Лициний, който те издават през 313 г. след военната победа над езическия сторонник тетрарх Максенций, започва да чертае дългия път на християнството в европейската и световната история, в геополитиката. По същността и значението си този едикт е преломен момент, защото християнството, преследвано в продължение на векове, чрез него било легализирано, признато от държавата. И ето че няколко години по-късно, когато тетрархията като политическо управление на Рим била премахната и Константин се обявил за император, и преместил столицата в новопостроения град Константинопол, а християнството въздигнал в официална имперска религия, Църквата започнала да играе решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на безбрежната Римска империя, разпростряла се на три континента – Европа, Азия и Африка. Последвал разцвет на християнството и то постепенно се превърнало в доминираща религия със световно значение и в несъмнен геополитически фактор.
След като през 395 г. император Теодосий I разделил империята на две – Западна римска империя с административен център Рим и Източна римска империя /Византия/ с имперска столица Константинопол, римският епископ, папата, се възползвал от отдалечеността на столицата и постепенно се наложил като религиозен и политически протагонист на Запада – явление, което се определя като папоцезаризъм. В Източната римска империя императорът успешно се наложил над Църквата, което с основание говори за времена на цезаропапизъм. Но така или иначе цялата християнска империя до Великата схизма през 1054 г. в по-голяма или по-малка степен се е споявала от обща християнска вероизповед, близка ритуалност и ценностна система, след което започва постепенното верско и цивилизационно обособяване на западния римокатолицизъм и на източното православие.
Най-важна геополитическата специфика на православието е, че става дума за Източната Църква. В границите на християнския свят до откриването на Америка ясно личи демаркационната линия между православното и католическото пространство. Това деление не е историческа случайност. Православният свят духовно и качествено се родее с Изтока и е явление евразийско, докато католицизмът е чисто западноевропейски феномен. И първоначално едната християнска Църква се разцепва на две не заради незначителните ритуални и канонически различия, които са съществували и са се натрупвали от много време преди разделението. Изтокът е търпял дори западното отклонение от Никео-Цариградския символ на вярата – филиокве-то. Решаващ се оказал геополитическият разрив: римокатолиците отхвърлили учението за Империята, която е не само светски административен апарат, подчинен на църковните власти, както започнали да я представят папите, но и тайнствен организъм, който активно участва в драмата на борбата срещу идването на антихриста – катехона (вж. 2 Солун. 2:7). Приматът на мистическата теология, духовната и езиковата свобода на местните църкви и учението за сакралната роля на империята и императорите, теорията за симфония между Църква и държава… това са някои от по-главните специфики на Православието, за разлика от католицизма, който фактически се отказал от тези аспекти на християнството. И съвсем закономерно геополитическият дуализъм в християнския ойкумен се обособил в два различни свята – православният и католическият, които тръгнали по свои собствени пътища на живот и развитие. Резултатът е формирането на различна конфесиалност, различни култури, различно политическо устройство и геополитическо противопоставяне.
До превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Православната църква се е отъждествявала със съдбата на Византийската империя, а светът на католицизма обхващал Западна Европа. Рим и Константинопол представлявали две християнски „големи пространства” със своите геополитически, политически, икономически и културни интереси и с ясно фиксирана и недвусмислена богословска и политическа специфика, отразяваща разликите между църквите. Западът се основавал преди всичко върху рационализма на Аристотел и юридизма на римската политическа и религиозна традиция, докато Изтокът продължил линията на гръцкото мистическо богословие и философията на Платон.
Православието се оказало между два основни геополитически противника: нехристиянският свят и светът на Запада, разглеждан не просто като земя на „латинската ерес”, но и като свят на отстъпничеството, като страна на хората, познали истината и спасението, ала отказали се от тях, предавайки ги. Византийските императори в определен момент са се сблъскали с двойна заплаха – „турския тюрбан и латинската митра”. Отчитайки особеността на теологическото отношение към Запада и Рим лесно може да се разберат онези православни, които са правили избор в полза на „турския тюрбан” в случаите, когато не са имали трети избор.
С падането на Константинопол под турска власт геополитическа картина рязко се променила. Въпреки че константинополският патриарх останал глава по чест на Вселенската православна църква, стройността и целостта на структурата била нарушена, тъй като изчезнал единият от крайъгълните камъни на православието – православната империя с нейния василевс. И само ясното разбиране на взаимовръзката между богословието и политиката в пълноценна православна доктрина е дало основание на Русия да тръгне по пътя, който тя следва от ХV век насам и който е свързан с теорията й „Москва – Трети Рим”.
След като османските турци унищожили „Втория Рим”, Русия остава единственото геополитическо „голямо пространство”, в което съществуват православна държава и православна църква. Русия се превърнала в естествен приемник на Византия, защото само в нея се съхранили трите основни параметъра, които правят православието онова, което го различава от латинския Запад и от политическото господство на нехристиянските режими. Следователно, заедно с мистичния статут „като преграда за идването на антихриста”, Москва – Третия Рим, наследила в пълнота геополитическата проблематика на Константинопол – Втория Рим. Както Византия, така и Русия се сблъскала с две враждебни геополитически реалности – „латинската митра и турския тюрбан”. Отговорността обаче за православието и православната държавност вече паднала върху руските царе, руската църква и руския народ. Поради това на съвременна Русия, която продължава да е най-голямата православна държава в света, и на Московския патриархат, който е най-многобройната и най-силна Поместна православна църква, отново се възлагат функциите на основен континентален геополитически център като на Руската империя до 1917 г., и терминът „геополитика на православието” пак е почти тъждествен с термина „геополитика на Русия”.
На 31 октомври 1517 г. професорът по философия и богословие д-р Мартин Лутер заковал върху вратата на Витенбергската дворцова катедрала своите 95 тезиса срещу папата, Римокатолическата църква и индулгенциите и така постави началото на Реформацията, на протестантизма, който оформи третото главно течение в християнската конфесиалност, но си остана неотменна част от евроатлантическото геополитическо пространство на Запада и САЩ. Независимо обаче от вероизповедните и църковно-организационните различия между православие, католицизъм и протестантство, до законовото и фактическо отделяне на Църквата от държавата тези две институции в антагонизъм или симбиоза са налагали и развивали в християнския ойкумен единоверска държавност, която по време и място носела белезите на господстващата деноминация.
Пробив в така сложената многовековна структура, изградена върху принципа на държавната религия и най-тясното припокриване между религия и общество, прави т. нар. Велика френска революция чрез основополагащия акт на чл. Х от Декларацията за правата на човека и на гражданина, приета от Учредителното събрание на 26 август 1789 г., който член гласи: „Никой не може да бъде безпокоен заради убежденията си, пък били те и религиозни.“ От този акт се извличат базисни юридически и административни последици: установяване на светско гражданско състояние, въвеждане на т. нар. граждански брак и дори, през 1795 г., радикално разделяне на държавата с църквите – конституционно, както и традиционално, което постави началото на секуларното обществото.
Логично и целенасочено в последвалата либерална епоха на европейската секуларизация се премина от религиозна държава към неутралитет на държавата, като поетапно се отмени религиозната „дискриминация” и се осъществи раздържавяване на Църквата. Съвременната либерална държава институционализира политическия и религиозния плурализъм, което доведе до категоричното разделение между религия и общество. И днес всички християнски деноминации живеят в условията на пагубно разделение, което бавно, постепенно и много сигурно руши устоите на обществото, защото го отделя именно от цивилизационния му корен – християнската религия.
Всъщност Реформацията извърши мирогледна революция, в чиято основа залегна отказът от Свещеното Предание. Мартин Лутер издигна точно такава идея, а след него и всички протестанти. Под влияние на либералните идеи в съвременното протестантство нормите на християнското Предание се оказаха подчинени на основаващите се на либерализма права. Така и пруското лютеранство, и англо-швейцаро-холандският калвинизъм наложиха своя избор в полза на правата на човека, игнорирайки ясната норма на Преданието и апостолската вяра, защото и двете основни версии на протестантизма всъщност са либерализъм – победа на либералната идея в областта на богословието и религиозния живот. Ортодоксията има за своя неизменна норма Преданието, което съставлява Свещеното Писание и Свещеното Предание, взети заедно. Протестантите не могат и не искат да разберат, че когато липсва норма, всичко е възможно, възможен е и всеки грях. А именно чрез Преданието Православната църква откликва творчески и в християнски дух на всички нетипични проблеми, които съвременността поставя пред човека и света.
От геополитическа гледна точка фаталната грешка на западното католико-протестантско християнство е детерминирана евроатлантически. То съвсем естествено се отказа от нормативното значение на Преданието, и постави за главен критерий на истината не вероучителните основи на Църквата, а личността на папата и на човека, който чете Библията. Срещу трагичната заблуда и практика на Запада, подчиняваща християнските догмати и ценности на либералните идеи и на лъжливо разбраните права на падналия човек, православното християнство противопоставя изначалния си стремеж да запази цивилизацията си, градена върху вечните християнски ценности, имайки пред очи историческите грешки на самото християнство и поуките от тях. Главното му призвание обаче си остава да направи всичко по сили, сърце и ум, за да възроди още в началото на третото хилядолетие своите религиозни източници, духовния опит на живот и съществуване, като продължи навсякъде да устройва човешкото, общественото и държавното битие върху нравствените принципи, които ни заповяда самият Спасител, тъй като „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Амин.
(Бел. – ТБ: Статията е публикувана в органа на Съюза на българските писатели в. „Словото днес“ – бр.11 /822/, 24 март 2016 г., стр. 1-3.)
Ars poetika
Тодор БИКОВ
ВОДАТА ЖИВА В МЕН КЪЛНИ
Зелената вода – гората лятна.
И приливна вълна гребе с листа,
приижда.
От конска грива косъм – змейка жива…
И нежен плаж със слънце ме облива.
От извора – дървото на живота,
тече вода. И диша хлорофилът.
Шумят води,
шумят вълни и шушне шума.
Водата жива в мен кълни.
Пловдив, 7 март 2016 г.
Пиета
Тодор БИКОВ
ПРЕДИ ДА ОТЛЕТЯ
Ще забравя всичко
и от всички забравен
ще бъда.
Но додето съм тук,
радвайте ме с любов,
дарявайте ме
с грижи.
Пръста си няма да отклоня
от тези, които обичам,
които мразя.
Крилете ми във полет
ще застинат,
преди да отлетя.
Пловдив, 4 март 2016 г.
Тодор Биков и Тодор Радев
Твърдини
ГОСПОЖИ И ГОСПОДА, УВАЖАЕМА АУДИТОРИЯ,
Щастлив съм да водя премиерното представяне на научната монография „Въстанията в тактиката на българския иредентизъм 1894-1904” от доцент д-р Тодор Радев – преподавател по възрожденска и нова българска история във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. В тази задача аз съм улеснен, защото с Тодор Радев ме свързва многогодишно приятелство, творческо и културно-организационно единодействие, та когато в краткото си въведение към днешното събитие проговоря за него в най-общ смисъл като човек, личност и творец, то няма да огласявам неща, които съм видял или чул през плета, а ще ви предложа чиста и бистра вода от самия извор.
В оценките и думите ми сигурно ще се намери и субективност, но тя ще е само багра, емоционален нюанс, в никакъв случай няма да е компромис с истината. Защото, когато заявя пред вас, че Тодор Радев е всеотдайно принципен, морален и безкрайно благороден човек, че е верен приятел, щедър учител, просветен родолюбец и въобще филантроп, пред вас ще съм изнесъл факти. Сантиментът ще се прокрадне от привързаността и стремежа на всеки от нас към тези нравствени ценности, от причудливата, но близка ни констатация, че в днешното време, доминирано от безскрупулност, безчестие и корист, е възможно да се намери човек с качествата на Тодор Радев.
Но доцентът по история Тодор Радев има да ни изненадва още! Към вече отбелязаните характеристики може да добавим и творчески одарения му дух, който го изявява като изключителен публицист и научен изследовател.
В зависимост от поставените си задачи, Тодор Радев работи във висок стил, като зарежда текстовете си с пребогат словесен, образен и понятиен арсенал, възпламенява ги с публицистичен патос или пък хладно и респектиращо се фиксира върху фактите, явленията и тенденциите, за да ги проучи, систематизира и открои чрез адекватни понятия, термини и силогизми. В резултат публицистиката на Тодор Радев въздейства с многостранен ерудизъм, дълбоко проникновение и подкупващо съпричастие, а цялостното му научно творчество демонстрира ненатрапчива самобитност, която показва, че пътят към научната истина и историческата правда минава през горнилото на научната верификация, за да остане само хармоничната научна реалност, проверена и доказана sine ira et studio /лат./ – тоест „без омраза и угодничество”, пред която реалност чувството е трепет, умът благоговее, а волята се прекланя дóземи.
Ала освен с дар перо, Тодор Радев щедро е надарен и с дар слово. Той говори, както диша. Речта му е овладяна, премерена, точна, ясна и, най-важното!, изключително коректна и въздействаща, защото той знае какво иска да каже и казва, каквото иска.
С други думи Тодор Радев е човек, личност и творец с харизмàта и мисията на съвременен възрожденец и неслучайно темите и научното му амплоа преимуществено са свързани с Българското възраждане – възрожденското ни минало и проекциите му в настоящето и бъдещето. Ала за всичко това по-професионално ще говори проф. д.и.н. Людмил Спасов, който обстойно и компетентно ще представи монографията „Въстанията в тактиката на българския иредентизъм 1894-1904”, разбира се, в светлината на цялостното научно творчество на автора. А как премиерният научен труд е получил своите corpus et anima et spiritus /лат./, т. е. – тяло и душа, и дух, ще разкаже самият доц. д-р Тодор Радев.
Пловдив, 1 март 2016 г.
Регионален исторически музей – Пловдив,
зала „Съединение”
Тодор Биков
Илюстрация от Янина Шашинг
Антология
Тодор БИКОВ
КЛАДЕНЕЦ
Водата жива
в теб познах.
Вода ми дай.
Не чувам и
не виждам…
Вода ми дай.
Ако ли не,
във теб ще скоча.
ПРИЧАСТИЕ
Гласа си пили вятърът –
вратата да отключи.
Кръвта, нарязана от струна,
кърви и вие.
Пере се чувство
във въртоп от сетива.
Барутени тела
танцуват с огъня…
ЦИКЛОПИАДА
Очите протягат взор
към камбаните.
Гръдта изпраща стрели
във всички посоки.
Изтича окото на Полифем
и ревът му е вик на победа.
