Светликът се роди

Тодор БИКОВ

СВЕТЛИКЪТ СЕ РОДИ

Изтече вятърът.

Над пустите поля
небето празно е –
ни полъх, ни звезда.

Изтече вятърът,

а времето лети
над пустите поля,
над празните мечти.

Нощта непразна е.

Увиснал облак бял
в небесни пелени
спокойно е заспал.

Нощта непразна е.

Над скръбните поля
изляха се води,
небето засия…

Светликът се роди.

Пловдив, 13 юни 2015 г.

Published in: on юни 13, 2015 at 8:01 pm  Вашият коментар  

Поздравителен адрес от г-жа Станка Шопова за стихосбирката „Стихослужения“ от Тодор Биков

Поздр.адрес Т.Биков

Г-жа Станка Шопова и Тодор Биков на прием в Кубинското посолство

Госпожа Станка Шопова и Тодор Биков на прием в посолството на Република Куба – София.

Published in: on юни 12, 2015 at 1:46 am  Вашият коментар  

Размисли за Втори юни – Деня на Христо Ботев

IMG_0440

Тодор БИКОВ

Всяка година на 2-и юни се събираме, за да възспоменем гениалния български поет, общочовешкия идеолог и всеотдаен революционер Христо Ботев; събираме се на поклонение пред неговия подвиг и пред героизма на всички, които отдадоха живота си за свободата и независимостта на скъпото ни отечество. А мястото, което ни събира, но никога не ще ни побере, отколе е символ на съпричастие именно с безсмъртието на онези най-светли мъже и жени, които не само мечтаеха за национална свобода и независимост, но и не стояха със скръстени ръце, а ги направиха „на чукове”, главите си – на бомби, па излязоха срещу стихиите. Освен за свобода и независимост, те се бореха за социално равенство и братство, за личностна и обществена свобода… бореха се за справедливост, солидарност и сигурност всред хората. Искаха хляб и живот за всички и доброволно, и убедено се превърнаха в мливо, като положиха телата си между воденичните камъни на смъртта, за да наситят гладните. Проляха кръвта си, за да я прелеят във вените на идеала, който постига величие в делото, подвига и саможертвата на героите, защото те вечно работят, живеят, гинат за него и така пребъдват вовеки от рода в род, от поколение в поколение.

Някой ще каже, че всичко, срещу което Христо Ботев се е борил, съществува и днес – сякаш генетичен дефект обременява човечеството: черна прокуда обрича, върла пояда съсипва и днешните ботевци. Ще рече някой, че и до днес няма нито един социален, политически или общочовешки въпрос, който да е решен, и то – по ботевски. А с гениалните си предвиждания, критики и действия Христо Ботев подготви националната и обществената ни свобода, общочовешкото ни бъдеще. Но не го чуха „докторите на глупостта” и тъмните сили на живота, камо ли да го разберат самовлюбените „водачи” на деня, срещу които и срещу наследието им въстана поетът, публицистът, социалният революционер Христо Ботев. Нещо повече, те станаха толкова по-силни, колкото са по-малоидейни, още по-могъщи са, защото вече са рафинирано малцинство, наглостта им няма край, понеже са преситени. Ботев и ботевци им противопоставят само силата на умственото си превъзходство, велики съображения на съвест и морал, политическа всеотдайност, буден темперамент и най-накрая – живота си!

Да!, но и днес „свестните у нас считат за луди и глупецът вредом всеки почита…”! Защото живеем в епоха на материални ценности, която обрича на самотност и неразбиране най-светлите си рожби – борците за идеали, борците за свобода и общочовешка справедливост. Затова 2-и юни е и ден на българската Голгота – „кръстът е забит в живо тело”! – ден на болката е. И на клетвата. Затова на този ден всички пътища и пътеки на България се събират на един връх – Околчица, и всички патриоти подгъват коляно и привеждат глава пред паметника на безсмъртния калоферец. И кръвта от раните на хилядите герои запечатва образа му в паметта ни, където живата вода на песните и делата му ни причастява за борба с тиранията.

А всяка тирания всякога и навсякъде се е стремяла да унищожи човешката индивидуалност, идеите за свобода, за добро и всичко смело, на което е способен щедрият човешки дух. И, все пак, никога и никъде никоя тирания не е успяла. Днес обаче тайни и явни мундиалистични сили, прикрили се зад хуманни идеали, геноцидират не само отделни личности и класи, но и цели народи. Срещу тази мимикрия и най-нова мутация на политическото зло и човеконенавистничеството ние всяка година се събираме пред Ботевия паметник и на Ботевия ден. И никаква демагогия или друга форма на насилие не ще помрачи млечния път в сърцата ни. Защото и ние, по примера на безсмъртните предтечи, бихме минали през огъня на ада, за да изгорим и засветим в несекваща връзка с тях. Защото жива е и вечно ще живее героичната приемственост между поколенията. Като кръв тя преминава в жилите на истинските българи, отдадени на отечеството, на вчерашния, днешния и утрешния му ден.

Родината изисква нашите сили, нашата всеотдайност, съвестност и работливост, живота ни дори. И тъкмо тази връзка се споява от високия образец, от примера на Ботев и всички, загинали за народна и общочовешка свобода, от всички, които нямаха никаква друга мисъл, никакво друго дело, освен делото на народното, социалното благо и всеобщия идеал за правда и свобода. По техния подвиг днес се съизмерваме и ние, готови да предадем щафетата на идещите поколения.

Затова всички, мало и голямо, когато на 2-и юни засвирят сирените, заставаме с приведена глава в знак на преклонение пред мъчениците и жертвите на Свободата. И мълчим. Защото след изреченото и стореното от тях, може да прибавим само още едно единствено нещо – стореното от самите нас!

(Есето е публикувано в органа на Съюза на българските писатели в. „Словото днес“ – бр. 22 /793/, 11 юни 2015, година ХІХ, стр. 3.)

Published in: on юни 11, 2015 at 8:34 am  Вашият коментар  

Дружество за приятелство с Русия и народите на ОНД – Пловдив

О Т Ч Е Т Е Н   Д О К Л А Д
За дейността на ДПНРОНД – Пловдив,
за периода 28 април 2011 – 22 май 2015 г.

Уважаеми госпожи и господа, колеги – съидейници, съдейственици и радетели на българо-руската дружба, на културното, научното, икономическото и всестранното сътрудничество между нашата родина България и Руската Федерация,

Речено е: „Пилците се броят на есен”. И късна есен е, госпожи и господа, за нашето Дружество. Отминаха подемните години на пролетта, отмина лятото на съзидание и горещ ентусиазъм, отмина и времето на щедрата есен, в която беряхме плодовете на надеждите и труда си. Но защото през есента не отделихме зърното от плявата, в хармана ни попаднаха плевели и плесен. Това и зарази хармана, та днес, в тази късна есен на нашето дружество, сме в ситуация да събираме баберки от тук, от там. И има близка опасност сдружението ни да премине във вечна зима или да навлезе в дълъг ледников период, от който изходът може да бъде само един – летален!

Някой ще каже, че съм черноглед, но малцина от тук присъстващите имаме цялостен и обективен поглед върху развитието и сегашното състояние на Дружеството, което учредихме и регистрирахме през 1996 г. по тогавашния Закон за лицата и семейството като приемник и продължител на Дружеството за българо-съветска дружба. /По късно, през 2001 г., го пререгистрирахме по новия Закон за юридическите лица с нестопанска цел, както нормативно изисква Законът./ От 1996 г. та до 18 март 2015 г. аз бях заместник-председател по връзките с обществеността, медиите и институциите, а от 18-и март т. г., когато несменяемият ни председател г-н Евгений Генев си подаде оставката поради заболяване, УС ме избра да го председателствам до избора на председател от общо отчетно-изборно събрание, каквото е днешното. Тъй че животът и дейността на Дружеството аз съм ги виждал и ги гледам на длан, а не през плета. И обосновано е черногледството ми. И не само моето…

През 2012 г., август месец, когато вече бяхме загубили и последните съдебни дела с реститутора г-н Димитър Тодоров и решенията на съда бяха влезли в сила, аз бях останал без работа, след като беше закрит Дома на културата на железничарите „Гео Милев” – Пловдив, на който бях директор близо осем години. Г-н Тодоров беше заявил претенции да влезе в присъдената му част от имота си и съдебен частен изпълнител официализира претенцията за въвод. Тогава секретар на Дружеството бе г-н Иван Иванов. Той моментално подаде оставката си и напусна. Председателят г-н Евгений Генев ме помоли освен заместник-председател на дружеството да заема и секретарската позиция, за да го спасяваме от възможните много лоши последици. Приех.

Осъществи се въвод, г-н Тодоров влезе във владение на значителна част от имота в старата сграда, който владеехме и ползвахме до тогава. Поради изключително изострените отношения между дружественото ръководство и реститутора, той предприе инициативи да прегради с тухлена стена своята собственост, което, ако беше се реализирало, означаваше да нямаме стълбищен достъп до нашата част и да нямаме санитарни възли, което изцяло фалираше дейността ни. Освен това той влезе в собственост и на дворното място, което съставляваше част от заведението „Берьозка”, отдадено от нас под наем. Господин Тодоров забрани да ползваме и двора му. Но успях да го убедя да си сътрудничим и той прие договорите и условията, които му предложих, с аргумента, че всичко това прави заради мен и увереността си, че в мое лице ще има коректен и принципен партньор. Та, дами и господа, подготвих договорите и председателят на Дружеството ги подписа пред нотариус: така от 1 октомври 2012 г. плащаме само 41.67 лв. месечно за огромния двор на кафе „Берьозка”, а от заведението вземахме наем 1000 лв. на месец. /Моля да се има предвид, че „Берьозка” без двора не струва почти нищо, защото само в нашето помещение тя е изцяло губеща./ От същата дата и година реституторът ни отдаде под наем собствения си недвижим имот, а именно: 2 /две/ стаи, едната в северната, а другата в южната част на таванския етаж с правото да ползваме и общата таванска тоалетна. И всичко това само за 60 лв. месечно. /Забележете: две стаи и две тоалетни в суперцентъра на града за 60 лв. на месец!/ С тези постижения Дружеството успя да си отдъхне, да събере сили и да продължи нататък. Без тях то беше обречено.

През септември 2013 г., както повечето от вас знаят, започнах работа в Народното събрание на Р България като „Старши експерт” в Комисията по вероизповеданията и парламентарна етика. От тогава заживях в София и изгубих дружеството от полезрение. Какво беше учудването ми, когато през месец февруари тази година се върнах в Пловдив и видях пълната разруха на базата: Наемателите на „Берьозка” и „Токудабанк” бяха напуснали и от много месеци помещенията бяха празни, сиви, руиниращи се. Слава Богу, вече не пустеят, защото отново дадохме под наем „Берьозка”. И помещенията, в които се помещаваше „Токудабанк” успяхме да отдадем на „Финансова къща „Кристи”, с която подписах много изгоден договор само преди 10 дни.

Пред нас обаче пак възникнаха критични до фаталност проблеми: Отношенията с реститутора г-н Димитър Тодоров отново са в точката на кипене или замръзване, както искате го разбирайте. И преди дни той ни предяви нотариална покана, с която на железни правни основания иска от нас в десетдневен срок да му заплатим сумата от 20901 лв. пропуснати ползи върху имота му, който, цитирам, „сме ползвали без правно основание години наред”. Също с тази нотариална покана той безапелационно ни уведомява, че пак след 10 дни сме длъжни да освободим помещенията, които ви описах, че сме наели от него през 2012 г., а също да прекратим ползването на санитарните възли по етажите, които са негова собственост. Всичко това нихилира възможните ни финансови приходи и затваря достъпа ни до нашата база, което означава, че обрича и дейността ни. И това не е всичко. Във взаимоотношенията ни с реститутора предстоят още много съдебно-правни проблеми. Спешно трябва да направим реална делба на общите засега форми на ползване на имота. Още трябва да построим наш вход и стълбище за нашата имотна част… Всичко това и още много други неща около него ще изисква съдебни, финансови и строителни усилия, които не са лъжица за всяка уста. Затова говоря за възможна „зима” и възможен „ледников период” за Дружеството!

Все пак, аз разговарях няколко пъти с г-н Тодоров след като ни връчиха губителната нотариална покана. И имам уверението му, че ако в бъдеще продължи личното ни конструктивно сътрудничество, както през 2012 г., той изцяло е склонен на компромиси и доверие за по-приемливи за дружеството срокове и мерки относно заявените от него претенции. И аз искрено се надявам днешното общо отчетно-изборно събрание да вземе правилните решения и да направи най-добрия избор. Освен всичко друго, от това зависи и бъдещето на самото дружество.

От тази гледна точка благонамерено ви препоръчвам да изберете 9 души от досегашния УС, защото 11 човека, колкото са в момента, са много. Мобилността и оперативността на този орган е решаващо важна, затова и броят на членовете трябва да се оптимизира. Или поне ядрото от настоящия УС трябва остане, защото това са хората, които през годините много успешно проведоха Дружеството през цъфтеж и успехи. Според мен проблемите на дружеството дойдоха, след като дългогодишният ни председател г-н Евгений Генев се разболя и по време на пребиваването ми в София УС е бил попълнен с нови членове, които, дори да са добронамерени, което, разбира се, е въпрос на доказване, не допринесоха за монолитността и синергията на УС. Резултатите говорят сами за себе си.

Уважаеми госпожи и господа, колеги! Всичко до тук с основание буди черногледство и песимизъм, но ние отчитаме четиригодишен период от управлението на досегашното ръководство, въпреки че мандатът му по устав е 3 години. Тоест, това ръководство е превишило мандата си с цели 13 месеца. Вие ще попитате къде съм бил и аз, та е допуснато такова фрапантно нарушение на устава и закона, което поставя под възможна юридическа и морална обструкция решенията на председателя и УС за цял едногодишен период. През това време аз не бях в Пловдив и реално за около година и осем месеца не можех пряко да участвам във управлението на Дружеството и във вземането на решения от УС. Но откакто съм тук и бях избран за председател, първото нещо, което поставих като проблем за решаване, беше именно спешното свикване на общо отчетно-изборно събрание. И единодушно взехме решението, което днес ни събра на този най-висш организационен форум.

Разбира се, през по-добрата част на това четиригодишно управление на Дружеството има и забележими успехи, някои от които продължават до сега. Така например Дружеството откликваше на животрептящите международни и национални събития и проблеми: то не бяха тържествени мероприятия във връзка с бележити дати и годишнини, касаещи българската, руската и световната история; не бяха срещи с посланици на различни страни – бившите на СССР и РФ в България Негово Превъзходителство посланик Шарапов и Негово Превъзходителство посланик Пономарьов, Посланикът на Куба, а наскоро и посланика на Венецуела Нейно Превъзходителство госпожа Ориета Капони… Посрещахме и представяхме руски и български космонавти, активно общувахме с местни и национални медии, включително с наскоро закритата руска радиостанция „Гласът на Русия”; продължихме всяка година да организирахме фестивала-конкурс на съветската и руската песен. Представяхме научни трудове и художествена литература от български учени, общественици и писатели. То не бяха, дами и господа, десетки изяви на кръгла маса, където се дискутираха всевъзможни обществено значими теми, които нашето дружество организираше и ръководеше; то не бяха и още много и много значими и полезни мероприятия.

А ето и нещо уникално важно: И през мандата на това дружествено ръководство продължи да излиза вестник „Приятелство” – единственото издание в страната на местно юридическо лице, което официално, реално и професионално пропагандира историческата и актуалната българо-руска взаимна обич и дружба. През този период са издадени общо 16 издателски броя на в. „Приятелство”. При това вестникът е във формален и съдържателен пик. Въпреки официално враждебната конюнктура… А и заради самата нея, разбира се!

Но, уважаеми госпожи и господа, колеги – съидейници, съдейственици и радетели на българо-руската дружба, на културното, научното, икономическото и всестранното сътрудничество между нашата родина България и Руската Федерация, всичко тава, което отчитам пред вас, се надявам да получи вашата решаваща оценка: в какво успяхме като ръководство, какво важно и полезно нещо сме могли да свършим, но не сме го сторили, как да продължим нататък, за да спасим Дружеството за приятелство с Русия и народите на ОНД – Пловдив, от очертаващия се фалит и отново да го превърнем в жив и още по-значим фактор за възраждането и увековечаването на българо-руските духовни и материални взаимоотношения.

Благодаря за вниманието!

Пловдив, 22 май 2015 г.

Председател на УС на ДПНРОНД: /п/
                                                         /Тодор БИКОВ/

Published in: on май 23, 2015 at 8:06 am  Вашият коментар  

За род и родина

IMG_0401-Todor_Bikov

Тодор БИКОВ

Самият живот

Онези, които са минали през горнилото на т.нар. тоталитаризъм, са длъжни да разбират промените, настъпили в психологическия и социалния живот и чувството, че един свят на строго установени норми ни е захвърлил на някакъв самотен, колеблив и несигурен остров, трябва да се преодолее. Да!, наистина странно е състоянието, в което се намираме, напомня сън или халюцинация: предметите около нас приемат ново положение, без да променят основно рамките на пейзажа. И гнети ни подозрение, че отново сме жертва на измама, че всъщност общественият строй около нас е бледо копие, илюзия на реалния, който знаехме и живеехме преди т. нар. промени да разклатят обществената сграда и в нея да зейнат предателски пукнатини.

Домът, в който живеем днес, наистина не е „бащина стряха” и „майчин праг”. Той е паянтова барака насред разграден двор, която реално застрашава своите обитатели и те неотразимо желаят да я напуснат. Но къде да отидат, когато пъпът им е хвърлен тук?! Принудени са да я търпят с всичките й пробойни, през които нахлуват панически ветрове. И тъй като индивидуалната воля е безсилна да спре разрухата, времето и законите на самия живот ще довършат своята работа… Докрай!

С лице към всички

В живота срещаме повече или по-малко „невинни”, виновници рядко се намират. А има престъпления преходни и други – неизкупими, индивидуални и обществени; престъпления малки и престъпления големи – еднократни и рецидивни, постоянни… Класификацията и квалификацията им е проблем на Наказателния кодекс, парадоксът е другаде: за еднократните индивидуални престъпления съвременното общество е учредило затвори и е регламентирало други всевъзможни наказания, но постоянните, легализираните – големите – остават ненаказуеми, защото са престъпления на властта, която се е конституирала като „право” на малцина и на своите, не като задължение на всички, които де факто са обект на „законните” й престъпления.

А няма престъпление, което не може да се „оправдае”, защото всяка простъпка косвено изхожда от престъпленията на всички. Или според думите на Христа за блудницата: „Който чувства себе си безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.” И ако в новозаветния казус не се е стигнало до най-голямото зло – убийството на човек от човека, то е, защото всеки е осъзнал вината си спрямо другите, а всички заедно – вината си пред Единия.

Тъй че ние трябва да се проникнем от вината си за съществуващите власти. Да приемем Истината, да се жертваме за нея, като се откажем от „личното” в името на общността, на ближния. Тогава ще можем да конституираме власт, обърната с лице към всички и да въплътим закони, еманация на Правдата. Тези закони ще са убийствените камъни, които ще хвърлим в градината на общественото зло.

Ледът е също огън

Третата световна война, наричана още „втора студена война”, отдавна я воюваме.

Ала ненаситният на човешка плът и кръв сатана вече е обръгнал и прелял от класически всесъжения, та утробата му днес е в ледников период на горене: замразените в нея живо месо и плазма бавно и сърцераздирателно се топят от горещите писъци на безпомощните жертви, които вече не са отделни човеци или дори класи, а цели консервирани народи.

Илюзията, че обществените форми стоят на местата си, не трябва да ни заблуждава. Съдържането на тези форми се е изменило, кристализирало е в сатаническа система и като в някакъв химически процес, разяжда тия форми отвътре. Всички държавни институции – от парламента до училището – се разпадат от моралнополитическа анемия. Защото, за да омилостивят княза на този свят, те му принесоха в жертва именно плътта и кръвта на всяка държавност – националните ценности и свещените народни идеали.

Втората студена война продължава да залива с огън, жупел и хаос народите. Тя изпарява по вятъра духовните и материалните усилия на цялото човечество. А въоръженият световен мир освен за телата, днес свирепо воюва и за душите на хората и цивилизациите. Така че, тежко на победените – живи трупове ще са! Ако Бог не се намеси.

(Статията е публикувана в органа на Съюза на българските писатели в. „Словото днес“ – бр. 22 /793/, 11 юни 2015, година ХІХ, стр. 1.)

Published in: on май 19, 2015 at 1:58 pm  Вашият коментар  

Азбука на вечността

IMG_0396-Todor_Bikov

24 МАЙ – ДЕН НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ, КУЛТУРА И НАУКА

Тодор БИКОВ

Един народ е крепък с енергията да строи, да сее, да брани земята и чедата си. Но колко по-силен е той със своето слово, с оръжието на духа, което играе и блести, дори когато почива в ножницата!
Загуби ли словесата, духът остава без ума и дума – слепее в безпаметство, поривът замира, хоризонтът пада ниско връз носа. Как да запазиш родовата свяст, достойнството народно?! Няма минало. Липсва и сега. Бъдното е прах и пепел.
Прах и смътни предания са останали от поданиците на Атила и Аварския хаганат, а те са сеели ужас и смърт от Китайско море та чак до Ламанша. Споменът бледнее, няма ли писмена!
В драматичния ІХ век над славянството висеше същата угроза. Славянинът знаеше да върти меча и победоносничеше с него. Но паче перо той дори не бе похващал, не познаваше лукавите игри на духовния меч – по-опасен и от най-вероломните нашественици. И враговете зацелиха душата му с острието на триезичната ерес, според която само еврейски, гръцки и латински били считани за свещени и богослужебни езици. По този начин те опитваха да го лишат от език, по съвременонному – от идентичност, като тиранично му налагаха да гледа богооткровената светлина през призмата на мъртвите от древност езици.
Но славянството успя да отстои името и кръвта си. Отстоя ги с меч, щит и хоругва, и много повече с ония трийсет и осем букви, които светите братя равноапостоли Кирил и Методий извадиха от ума и сърцето си и с които щедро оплодиха девствената душа на славянския род.
Буквите дадоха начатък – най-първа и здрава родитба, именно на българска света земя. И от тия семена израсна спасението – победата за цялото славянство, защо да не го признаем! – и за всичкия човешки род. Славянското православно слово засвети еднакво за всички народи, както слънцето свети еднакво за всички и дъждът пои цялата земя!
Като създадоха славянската азбука, Солунските двама братя изнамериха сечива и инструменти, чрез които откриха и впрегнаха да работят неподозирани дотогава стихии на славянската реч. Пробудиха я за висок поетически полет и философски размисъл, за полемическа настъпателност и кротко душеспасително богооткровение. Не бе изминал и половин век, а старобългаският език вече беше дарил на славянството и света крилатия „Проглас към евангелието”, възторжената „Азбучна молитва”, пламенната апология на новата писменост „За буквите”…
Славянското слово, победило в рожденото си време, щеше вечно да побеждава и в грядуще. В люлката си – България – то разцъфтя в книжовни школи, които, мерени дори с терка на днешното време, бяха истински университети.
В смутни за народа ни времена погиваше безчетна рат, рухваха крепости и дворци, села ставаха на пепелища. Но жилавото Кирило-Методиево слово продължаваше да живее. Не го погуби ромейската отрова, о него се нащърби отоманският ятаган, с вепояждащ огън то пресуши езика на отокронщайнерци, та да не го преглътнат, и предупреди ги: „Чревобесие мати блуда!”
С Кириловите букви Паисий „събра и нареди” своята „книжица” – библията на нашето Възраждане. Пак с тях Раковски градеше историко-философски теории, за да докаже недоказуемото, само и само да помогне на многострадалния народ. Ами с какво Ботев изля безсмъртните си песни, изплака своя „Смешен плач” и провъзгласи светлото си верую?! Те, същите, славянските букви, формулираха с кристална яснота суровата правда на Левски: свобода или смърт за чиста и свята република. Те същите, увековечиха класиците на българската и славянската изящна словестност от Вазов до Хайтов, от Пушкин през Толстой и Достоевски, та до съвременните съветски и руски световни писатели, учени, философи…
Славният славянски род е силен с енергията да строи, да сее, да брани земята и чедата си, когато се наложи. Но колко по-могъшествен е той със своето слово – всеоръжие на духа, което никога не почива в ножницата, а в Деня на светите братя просветители и целокупното похристиянчено славянство прелива устните на единоверните с молитвените думи на празнинствения тропар: „Като равни на апостолите по чест и като учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, молете Владиката на всички, Бога, да утвърди всички славянски народи в православие и единомислие, да умири и спаси душите ни!” Амин.

 
Константин Преславски

АЗБУЧНА МОЛИТВА*

Аз се Богу моля с тия думи:

Боже-светороче, що създаде
видим свят и дивен свят невидим!

Господ-дух прати ми ти в сърцето
да ме лъхне с пламенното слово –
ето, в правий път да тръгнат всички
живи в твойта заповед пречиста!

Знам, законът твой е жив светилник
и в пътеки светлина нетленна
към евангелския дар възжаждан.

Литна днес и славянското племе
милостта на кръста твой да търси…

Но на мене, който моли помощ,
отче, сине и пресвети душе –
просещ, – твойто мощно слово дай ми,

ръце вдигам да получа мъдрост,
сила, що обилно от небето
ти даряваш на вси твари живи.

Упази ме ти от горда злоба
фараонска, изцели ме, дай ми
херувимска сила шестокрила,
царю на царете! Да опиша
чудесата твои вдъхновено,
шествайки пак по пътя славен,
що учителите двама, вечно
юнни, начертаха… Да нaправя
явно твойто слово за народа!

На Светата Троица прослава:
всяка възраст ней хвала въздава!

И народът мой Отца и Сина,
и Светия Дух възвеличава –
днес, вовек веков и до амина.

ІХ век
________________________
*Поетичен превод от старобългарски:
Емануил Попдимитров

(Текстът е публикуван във в. „Словото днес“ – орган на Съюза на българските писатели, бр. 18 /789/, 14 май 2015 г., стр. 3.)

Published in: on май 12, 2015 at 6:26 pm  Вашият коментар  

Християнската Църква и държавата до Великата схизма

2015.08.29

Тодор БИКОВ,
Магистър по дипломация и международни отношения;
старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарна етика в Народното събрание на Република България

1. Историческо зараждане и триумф на християнството

Християнството възникнало1 като ново религиозно учение и нова религиозна практика при римските императори-принцепати Август /27 пр. н. е. – 14 от н. е../, когато в римския протекторат Юдея се родил Иисус Христос, и Тиберий /14 – 37/, когато Месията, самият основател на християнската църква, бил разпънат на кръст и издъхнал на кръста – 34 г.2
“Въздайте кесаревото кесарю, а Божието Богу”3 – регламентирал още приживе Христос в отговор на фарисеите, пазители на стария еврейски закон, и иродияните – опортюнисти и привърженици на тетрарх Ирод, римски управител на Галилея, които го провокирали с въпроса трябва ли да се признае върховенството на римския император. Целта им била да противопоставят харизматичния Спасител и последователите му на римската политическа власт и по този начин да решат проблемите си с конкуриращата ги религиозна “секта”, която неимоверно се разпространявала и масово печелила прозелити.
Независимо обаче от лоялисткото учение на Месията към актуалната държава, първите векове на християнството били векове на жестоки гонения против привържениците му. Всички други религии и култове в безбрежната Римска империя били търпени, даже най-безнравствените /на Цибела, Изида, Астарта, Митра, Ваал…/, само християнската религия се ненавиждала и преследвала, макар че християните изцяло отдавали “кесаревото кесарю и Божието Богу”, т.е. изпълнявали гражданските и поданическите си задължения, защото разглеждали държавната власт като орган на Божественото светоуправление.
Причината е, че на политеистическите религии и култове не противоречало да обожествяват императора и да му се кланят, докато монотеизмът на християните не им позволявал религиозно преклонение пред върховния представител на политическата власт, който бил и pontifex maximus /върховен жрец на империята/.
Християните се прекланяли само на единия по естество и троичен по лица Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух.4 Ексклузивната им монолатрия категорично забранявала да почитат друг бог освен единия истински Бог и да участват в култовете на различните идоли, както и да допускат чужди хора на своите ритуали.
Християните отказвали да участват в култовите обреди в чест на императора – считали ги за гнусно езическо идолопоклонство, а тези обреди властта схващала като лакмус за верноподаничество и тяхното съблюдаване било задължение на всички в държавата.
От отдаване на почит към “гения” на императора били освободени само евреите, изповядващи юдеизма, което било тяхна особена привилегия, а останалите поданици на Римската империя трябвало като доказателство за политическата си лоялност да участват в култа към гения на императорите и техните обожествени предшественици.
С отказа да приемат и да извършват държавния култ на отдаване божески почести на императора Христовите следовници отхвърляли и лежащото в тоя култ начало на абсолютизиране /обожествяване/ на самата държава.
Макар да признавали “земното царство”, те виждали в него иманентно и гранично битие. Като своя истинска родина и вечна държава те очаквали Царството Божие на земята, което е трансцендентно-есхатологическа величина.5
Недоброжелателното отношение на римската власт към християните се усилвало и от обстоятелството, че привържениците на новата религия започнали да се организират в затворени общества, да си създават братства и сдружения без разрешението на административните органи. А съгласно с действащите закони римските граждани не са имали право да се организират в каквито и да е групировки без изричното съгласие на властта, която строго контролирала всички и всичко.
Освен това християните били клеветени от заинтересованите прослойки на жреците, занаятчиите и търговците на идоли, които понасяли морални и материални вреди от спиритуалните им ритуали и безкомпромисното отхвърляне на езичеството. А тези прослойки с дейността си представлявали живата връзка на властта с широкия и разноезичен човешки фундамент на империята.
Най-сетне римската власт била настроена срещу християните и поради обстоятелството, че те, верни на евангелския морал, отказвали да са войници и се стараели по всякакъв начин да се избавят от военна повинност. “Non possum militare, quia christinus sum” /”Не мога да бъда войник, понеже съм християнин”/ – заявявали те, и категорично отхвърляли войната, което подкопавало в корен устоите на световната империя.
Гоненията срещу християните започнали още през І в. от н. е. и продължили през следващите две столетия.6 Имало периоди на относително затишие и по-голяма търпимост спрямо новата религия, особено през втората половина на ІІ в. Мнозинството от римските императори обаче били настроени враждебно към християнството и преследвали привържениците му като врагове на държавата.
Последни ожесточени гонения срещу християните били предприети от Диоклециан.7 През 303 г. той издал едикт, с който били отнети почти всички граждански права на привържениците на християнската вяра, а на следващата година обнародвал наредба, която постановявала да се убива всеки, който не принася жертва на държавните богове.8
Но това бил вече краят на враждебната политика на римската власт срещу християните. Няколко години след смъртта на Диоклециан избухнали вътрешни борби между новите носители на тетрархията /четиривластието/, въведена от него.
Против управителя на Италия Максенций, известен като ожесточен противник на християните, се вдигнали управителите на източните области – Лициний и Константин, син на бившия цезар Констанций Хлор.9
Евсевий, епископ кесарийски, автор на “Църковна история” /ІV в./, разказва, че в навечерието на генералната битка безпокойство обзело Константин. Изведнъж, на заник слънце, той видял на небето звезден кръст /лабар/ с надпис на гръцки език: “С това ще победиш”.
Вечерта насън Христос заповядал на Константин да направи хоругва с кръст и му казал, че с този знак ще победи врага. Лабарът дал особена сила на Константиновите войници и те триумфирали. В решителната битка при Милвианския мост близо до Рим Максенций бил разбит и при бягството си се удавил във водите на река Тибър.
Тържествуващ, Константин влязъл в Рим и си издигнал на площада статуя с кръст в ръка, с надпис: “С това спасително знаме аз спасих града от тирана /312 г./.
В началото на 313 г. двамата победители – Константин и Лициний, се отправили към град Милано, който по това време бил най-важен център на Северна Италия. Именно тук издали известния Милански едикт, с който всички религии в империята, включително християнската, били обявени за равноправни и най-накрая се давала възможност християнството да се изповядва свободно. Чрез този едикт били върнати конфискуваните църковни имущества – материалния субстрат и основа на бъдещото църковно строителство.
По своята същност и значение Миланският едикт от 313 г. представлявал преломен момент в историята на християнството. Преследвано в продължение на векове, чрез едикта то било окончателно легализирано. Няколко години по-късно, когато тетрархията била премахната и Константин станал единствен господар в империята, християнската религия и нейният институт – Църквата – започнали да играят решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на Римската империя.
Започнала нова епоха в историята на религията: с официалното признаване на християнската Църква, държавата въобще признала свободата на съвестта и изповеданието на всички лица, организации… на цялото човечество.10
Сформирали се нови, сложни и преплитащи се взаимовръзки между Църква и държава.

1.1. Новия Рим /Константинопол/, Източната и Западната империя, Църквата и варварите

Император Константин искрено ненавиждал столицата Рим. Тук езичеството имало здрави корени сред аристокрацията и учените. Храмовете и различните езически паметници на всяка крачка напомняли за него. Новата християнска империя се нуждаела от нов административен и духовен център и Константин построил на Босфора, върху мястото на малкото селище Византия, нов град, наречен на името му – Константинопол.
Новата столица станала съвършено християнски град и била завършена през 330 г.
С истинско християнско настроение Константин се отличавал до смъртта си. Имал съкровеното желание да се кръсти като самия Спасител във водите на река Йордан, но през 337 г. тежко заболял и побързал да приеме кръщение.
Никомидийският епископ Евсевий извършил над него великото тайнство и така Константин, който за големи заслуги към държавата получил прозвището “Велики”, станал първият император християнин. Езичниците го поставили в пантеона на римските богове, а Църквата го признала за светец и равноапостол.
Константин Велики царувал до 337 г., когато и умрял. Той дал на християните възможност свободно да изповядват вярата си, но това провокирало преодоляването на качествено нови проблеми. След тържеството на Църквата последвали мир и спокойствие: време на интензивно вътрешно и външно благоустройство на Божия град. Апостолите и Апостолските мъже се наследили от плеяда отци и учители на Църквата, които градили основите върху общозадължителните вердикти на вселенските събори.
С мира и спокойствието обаче в Църквата нахлуло и светското начало. Хиляди езичници станали християни, като в светото кръщение търсели по-скоро модата, кариерата, а не отричането от дявола и единение със Спасителя.
Качеството започнало да става жертва на количеството. Врагът влязъл в “храма” и опитал да го подкопае отвътре чрез ереси, разколи и мамонизъм – нови и стари.
С преместването на имперската столица в Константинопол Италия постепенно се превърнала в западна покрайнина на държавата и лесна плячка на войнстващите варварски племена от вътрешността на Европа, чиято заветна мечта била да стигнат до Рим и да завладеят несметните му богатства. В тази обстановка главна фигура станал папата – римският епископ, в когото постепенно преминала политическата и икономическата власт в града.
Пребиваването на императора в далечната столица, докъдето се пътувало около три месеца и се затруднявала връзката с него, било изгодно за понтифекса. Още повече нараснало самочувствието му, когато през 395 г. империята се разделила на Източна /Византия/ и Западна и той се превърнал в религиозно, културно и политическо средоточие на Запада.
Щом варварите се изправили пред стените на “Вечния град”, папата преговарял с тях и ги “умиротворил”. /Това не им попречило на два пъти – през 410 и 452 г. – да превземат Рим и да го разграбят./ Действителен протагонист обаче папата започнал да става, когато след 476 г. Рим окончателно паднал и Западната Римска империя престанала да съществува, а варварите, които я наследили, приели религията на победените, а с това – и нейната институционална иерархия, чиято глава бил именно римският епископ.11

1.2. Византийския цезаропапизъм

За положителното отношение на Константин Велики към християнската религия освен чисто религиозните причини, способствали и редица моменти от идеологическо естество. Изгодни за императора били много от християнските принципи и на първо място принципът на единобожието. Както на небето има един бог, тъй и на земята трябва да има един владетел – това било логическото заключение, което отговаряло на стремежите на римските императори след смутния период през ІІІ в. да установят силна, еднолична власт.12
В чисто прагматичен аспект християнството успяло да изгради здрава организация в лицето на църковните общини, управлявани от епископи. Църквата разполагала със значителни имущества и богатства и нейното привличане като съюзник могло да подпомогне държавата в стопанската, финансовата и административната й политика.
Тези и други причини довели до преломния исторически резултат: държавата, всемогъщата Римска империя потърсила разбирателство, даже съюз с Църквата.13
Започнал нов период в историята на християнството – периодът на изкушенията за съюзяване на Църквата с държавата, опитът за установяване на “единство” между Църква и държава.
От Константин Велики насам императорите не само признавали Църквата, но дори я въздигнали в “държавна” Църква. Църковници и държавници съвместно изработели доктрината за “християнска държава”, като Църквата, главно духовенството, получавала от държавата някои светски привилегии, а от своя страна клирът не само косвено, но и пряко поддържал държавата и нейната политика.
Като приели обаче християнската религия за държавна, императорите започнали да преследват и забраняват най-напред езичеството /Грациан и Теодосий през 392 г./, а по-късно – всяко друго разбиране на християнската вяра освен “ортодоксалното” или законоустановеното /Валентиниан – 425 г., и др./.
Римската държава видимо се върнала към езическото си начало, а Църквата, която най-много е страдала от него, го поддържала, като по този начин се отдалечавала от главното си цивилизационно постижение – свободата на съвестта и вероизповеданието, без които няма свобода, няма и не може да има истинска съвест и вяра, не може да дойде и не може да бъде Царството Божие на земята.14
Езичеството на “християнската” държава се проявявало и в това, че държавата като държава и императорът като император започнали да се разпореждат с вътрешния живот на Църквата. Още Константин Велики /който като езически римски император е бил “pontifex maximus”/, след “одържавяването” на християнската Църква се самонарекъл “външен епископ” на Църквата и самата Църква започнала да гледа на него като на “общоцърковен епископ”. А император Констанций направо заявил на един църковен събор – най-висшия орган на Църквата: “Моята воля е църковен закон”.
На съборите самите епископи вече приветствали императорите като “царе-архиереи”. А въпреки теорията си за “доброто съгласие” между държавата и Църквата, император Юстиниан Велики законодателствал във всички сфери на църковния живот с ясното съзнание на доминиращ епископ…15
Въобще във византийския ареал изобилстват факти за държавна доминация над Църквата – явление, което с основание се нарича “цезаропапизъм”. Като се изключат обаче опортюнистичните теории на някои средновековни тълковници /Теодор Валсамон, Димитър Хоматиян, Симеон Солунски…/ и слабостите на единични и незначителни иерарси, Православната църква твърдо се държала о установената в каноните надполитичност (30, 84 апост. прав.; 6 и 12 прав. на ІV вс. съб.; 6 прав. на VІІ вс. съб., и др.). Цялата борба около иконопочитанието е била същевременно борба за свобода на Църквата от държавата. И самата държава в лицето на един от най-мощните византийски императори, Юстиниан Велики, е принудена /макар теоретически/ да търси /VІ новела/ отношения на “симфония” – “добро съгласие”, между държавата и Църквата.
Следователно така наречената “византийска система” на отношение между държава и Църква страда:
първо, от недопустимо отстъпление на християнството от свободата на съвестта и изповеданието и
второ, от догматически и канонически неоправдано допускане на императора да се меси във вътрешния живот на църквата, което е връщане, макар на по-горно цивилизационно ниво, към езическата идея за тоталитарната /абсолютна/ държава.

1.3. Римокатолическия папоцезаризъм до Реформацията

Политически и исторически обстоятелства на Запад са способствали след 476 г. римският епископ в началото да съсредоточи в ръцете си религиозния и националния живот на Запада, по-късно да обедини западния свят около личността си и най-сетне да наложи супериоритетът на Римската църква, на папата, не само в църковно, ала и в политическо и държавно отношение. Ключови фактори за това били разделянето на Римската империя в края на ІV в., по-късното загиване на западната й част под напора на настъпилото велико преселение на народите, националнополитическото раздробяване, като всичко това довело до образуването на нови държави.
Психологическа, културна и политическа предпоставка за приматството на папата била и още живата идея на древноримския свят за единия и единен Pax Romanа с център Urbs Aeterna и стотина години по-късно папа Григорий Велики /590-604/ започнал да вижда в краля преди всичко “медиатор”, чрез когото се разпределя Божествената милост сред народите. Според този понтифекс именно кралят, а не духовенството, е длъжен подобно на Константин Велики, “сам приел вярата и обърнал народите, живеещи под негова власт”, да “преследва демонските култове” и да издига нови християнски храмове, което изявява тенденция към доминиране на папата.16
По стечение на обстоятелствата римският епископ като епископ на многовековната имперска столица се ползвал на Запад с авторитета на консервативен и стабилизиращ религиозен и политически фактор. В оформящите се взаимоотношения между него и държавата той не закъснял да афишира примата си.
В писмо до император Анастасий /494 г./ папа Геласий пише: “От две сили се управлява светът – от светата /сила/ pontifices и от царската, като при това тежестта на свещениците е толкова по-значителна, че те също и за царете на хората трябва да дават сметка пред Божия съд”; друго негово заявление е не по-малко категорично за съзнанието му на върховенство и последна инстанционност: “Катедрата на св. Петър има право да решава, да съди за всичко. Никой не може да съди за нейното решение. Щом каноните определят, че от всички страни на света до нея може да се апелира, то на никого не е позволено да апелира срещу нея”.
Но папата потърсил и сакрална историческа санкция на претенцията си за първенство. Вечният град бил осветен от намиращите се в него гробове на св. ап. Петър и св. ап. Павел – “основателите на християнския Рим”. И ето че при понтификата на Лъв Велики /440-460/ се зародила новата идея. Иде реч за тотално наложилата се впоследствие папска доктрина, че римският първосвещеник разполага с екстраординерен Божествен мандат на земята, защото заема “катедрата на блажения ап. Петър”, който е и първият римски епископ.17 Следователно римският папа е законен наследник на примата, т. е. на първенствующото място на “преблажения Петър сред другите апостоли”.
За засилване или затвърждаване на папската власт изобщо, а също и по отношение на светската власт спомагат и две вътрешноцърковни обстоятелства:
1/ въвеждането на целибата за светското духовенство,
2/ поставянето на голяма част от монашеството под прякото ведомство на папата /ставропигия на Запад/.
Целибатът изтръгнал духовника от връзките му със света /семейство, род, народност/ и със страната /държавата/, в която служел и го поставил в пълна зависимост от римския епископ, а освен това безбрачието на клира съсредоточавало в ръцете на папата клирическото имущество и богатство за целите на Западната църква, защото те нямало как да се наследяват.18
Ставропигиалността пък гарантирала приматството на папата в манастирите и откъсвала монашеството от влиянието на епископите, които често били обвързани със светската власт в страните, където служили.19
Важно политическо събитие, което неимоверно засилило светската мощ и влиянието на Римската църква, било основаването на франкската монархия и съюзяването на папството с нея.20 Франкските крале дали редица привилегии на духовенството и го допуснали да се разпорежда в почти всички важни държавно-граждански сфери. Освен това позволили в Рим да се създаде папската светска държава, срещу което получили права и влияние в чисто вътрешноцърковни дела.
Тези взаимоотношения между държавата и Западната църква от VІІІ в. докъм средата на ХІ в. имат много общи черти с взаимоотношенията между Църквата и държавата на Изток /по типа на Юстиниановото време/, но с тази разлика, че идеята на папския двоен примат не само не отслабвала, а, приспособявана към историческите събития, подготвяла господството си, възползвайки се от привилегиите и влиянието на папата, придобити до ХІ в. в западната франкска монархия.
Неофициалният пакт между франкската монархия и папството почивал и върху друг взаимен интерес: Западната църква подпомагала държавата в подчиняването на арианските и езическите народи и държави /германските и славянските/, а държавата съдействала тия народи да преминат към християнството и Църквата, като двете институции взаимно се прониквали и затвърждавали властта си върху “чуждата територия”.
Много по-тясното сближаване всъщност започнало след свалянето от власт на Меровингите /Хилдерих ІІІ, 752 г./ и възкачването на Каролингите /Пипин/ на франкския престол.21 При това събитие папа Стефан ІІІ освободил франките от клетвата им за вярност към законния крал и предал кралския трон на опонента му – факт, който по-късно папите ще въздигнат до норматив във взаимоотношенията си с държавата /например Григорий VІІ при свалянето от престола на Хенрих ІV/. Папа Стефан ІІІ се нуждаел от военна закрила, а Пипин искал нещо, което само папата можел да му даде – узаконяване на титлата му на крал, на мястото на последния от Меровингите. В замяна на това Пипин дарил на папата Равена /столицата на Византия в Италия/ и цялата територия на предишната италианска екзархия. А тъй като не се очаквало Константинопол да се съгласи и да признае подобен дар, събитието довело да пълно политическо отделяне от Източната империя.
За да придадат известен дух на автентична законност на Пипинновия подарък, папските църковници изготвили подправен документ – “Дара на Константин”22, – който трябвало да представлява указ, издаден лично от Константин Велики; според него след като императорът бил вече открил Новия Рим, дарявал на папата стария Рим, както и всички свои западни територии. Въпросното завещание, залегнало в основата на светската власт на понтифекса, се приемало за неоспоримо достоверно през време на цялото Средновековие. Било отхвърлено като фалшификат едва през Ренесанса – от Лоренцо Вала в 1439 г., но папите не ревизирали собствеността и правата си.
Венецът на симбиоза между Римокатолическата църква и франкската монархия е, когато през 800 г. папа Лъв ІІІ коронясал Карл Велики /771 – 814/, наследник и син на Пипин, за римски император.23
И тоя факт папите впоследствие ще използват в теорията си за супериорно отношение към държавата.
Самият Карл Велики обаче виждал извора на своята власт не в коронясването си от папата.24 Той се считал за император по пряко Божие пълномощие, затова в своя цезаропапизъм дори надминал източния “връх” – Юстиниян Велики.
Подриването на църковната самостоятелност и на църковното влияние в държавата се продължило и засилило поради упадъка на авторитета на папите през Х в. и до средата на ХІ в. Властта в Западната църква по това време е все повече власт не на Църквата, и не на папите, а на силните немски кайзери /особено при Отон Велики/. Саксонските и франкските крале и императори назначавали и дирижирали папите, епископите в своите държави, а техните светски сановници почти изцяло доминирали над свещениците и игумените.
Това подневолно положение на Римокатолическата църква не можело да не предизвика реакция. Впрочем, и през този тежък период на Западната църква мисълта за единната и върховна власт на папата не отслабвала, макар че не могла да се реализира. Неин израз са лъжеисидоровите декреталии25, които не случайно се явили точно във Франция и тъкмо навреме – ІХ в., когато Западната църква е била в твърде незавидно положение спрямо държавата и чрез тези “декреталии” тя всъщност опитвала да освободи висшия френски клир от властта на държавата и да го постави под ведомство на римския епископ. И папа Николай І издал декрет, с който отстранил императорското влияние при избор на папа.
Истинската борба обаче започва с папа Григорий VІІ /1073-1085/ и продължава с неговите наследници Александър ІІІ /1159-1161, Инокентий ІІІ /1198-1216/, Григорий ІХ /1227-1241/, Инокентий ІV /1243-1254/ и Бонифаций VІІІ /1296-1303/.
Всички те работят върху теоретическата и практическата доктрина на папоцезаризма26 – т. е., че в държавата папата е цезар, като ту един, ту друг папа внася по един или друг детайл в общата система:
• Григорий VІІ утвърждава целибата, въвежда избора на епископите чрез домкапителите, премахва инвеститурата – правото на светските владетели да избират и назначават епископи, намалява влиянието на държавната власт в папския избор;
• Инокентий ІV затвърждава свободния избор на епископите от домкапителите, става съдия между спорещите царе и им раздава територии;
• Бонифаций VІІІ в своята була Unam sanctam /1302/ дава най-рязък израз на въпросната система…
До Реставрацията през ХVІ в. папоцезаризмът всъщност си изработил следните по-главни ръководни начала:
Църквата е цялото човечество, всеобгръщащата божествена универсална държава. Главата на Църквата е глава на човечеството. Властта на папата, власт свещеническа и царска, произхожда непосредствено от Бога.
Тая мисъл за свещеническата и царската власт на папата се обосновава с теорията за двата меча, развита още през 494 г. от папа Геласий І, като става дума за двата меча, които се споменават в Евангелието от Лука.
Два меча – духовен и веществен, били дадени на ап. Петър да брани Христовата църква. Духовният меч бил религиозният авторитет на папата, а вещественият – императорската власт, която има своя източник единствено в папството. При коронация папата, царят на царете, връчва меч на императора, като императорът е длъжен да го употребява против враговете на Католическата църква само по знак от духовния меч.
Така всяка власт, както и да се нарича тя, където и да съществува, идва от папската власт, дадена непосредствено от Бога. Следователно и държавата, и императорът стоят несравнимо по-ниско по произход и по призвание от Църквата и папата.
Самостоятелността на държавата тази доктрина определя изключително чрез суверенното църковно законодателство. В материално отношение държавната власт трябвало във всичко да служи на църковната власт, но най-вече в следните три направления, или действия:
1/ държавата непременно да постави в служба на Църквата своята принудителна сила,
2/ да служи преди всичко на целта да се запази единството на католическата вяра,
3/ да прокарва църковното правосъдие.
Папите провъзгласили правото си да отменят и да провъзгласяват за нищожни държавните закони, правото си да свалят от престола и да качват на престола царете.
Под управлението на Инокентий ІІІ папизмът достигнал върха на своята слава и могъщество. Църквата и светът били в нозете на папата. Крале го почитали и му служили коленопреклонно.
Във встъпителното си слово на свикания от него вселенски събор през 1215 г. в Рим той заявил, че Господ не само е направил апостол Петър глава на земната Църква, но и му е дал власт над целия свят и както всяко коляно трабва да се превие пред Христа, така всеки трябва да се покори на апостол Пътър и неговите папски наследници. Никой принц – казал той – няма право да управлява, ако не служи на Петър /т. е. на папизма/ с почитание и пълно покорство.
В значителна степен папократизмът е инспириран от възгледите на Блажени Августин /354-430/, изложени в знаменитата му книга “За Божия град”. В разбирането на хипонския епископ, че трябва “всяка държава да бъде малка, всички човешки царства да бъдат малки” и в света да има “много разнородни царства подобно на града, в който има много домове”27, папската монархия открила визия и инструмент за сдробяване на големите, централизирани и силни светски империи. Малките и слаби държави не можели да набират ресурс за противопставяне и лесно попадали под универсалната теократична власт на понтифекса.
Когато през ХІІ-ХІІІ век Западна Европа се разпада на множество държавици, княжества и курфюрства, силната и монолитна Католическа църква ги пропила и обединила в голяма интернационална система, подчинена на най-големия монархически феодал – папата.

1.4. Великата схизма – причини и следствия

През 1054 г., когато византийски василевс бил Константин ІХ Мономах, се осъществило отдавна назряващо събитие – разделянето на църквите.28
До този момент между Източната и Западната църква нееднократно възниквали остри кризисни ситуации, водещи почти до пълен разкол. Такава е била например обстановката по време на патриарх Фотий /858-867 и 877-886/, когато папа Николай І /858-867/ изпратил протестно писмо до император Михаил ІІІ за това, че патриарх Игнатий /847-858 и 867-877/ бил свален от престола без съгласието на римския понтифекс. Затова папата считал за незаконно интронизирането на Фотий, който бил поставен за архипастир без дори да премине необходимите иерархически степени.
На преден план излезли принципните различия между двете църкви по иерархическото устройство на Тялото Божие.29 Константинополската патриаршия категорично отстоявала завещаните от Христос начала на съборно управление, а римската курия издигала, утвърждавала и отстоявала едноличния папски абсолютизъм.
От делото на Фотий – смяната на един патриарх от друг, и последвалите събития, за Православната църква станало ясно, че Западната църква няма да отстъпи от своите незаконни претенции за доминация и затова съглашение с нея нямало как да има. До тогава обаче конфликтите между Изток и Запад ставали между отделни личности – римските папи и цариградските патриарси. Те се анатемосвали един другиго и ако в тази борба понякога се засягали и църквите, това ставало периферно и само във връзка с противоборстващите предстоятели. Църква срещу църква обаче не си позволявала да произнесе присъда. Духовете постепенно се успокоявали, макар че оставала да тлее вековната вражда между Рим и Константинопол.
Догматично-обредните противоречия на двете църкви също оставали и все повече се засилвали. Към средата на ХІ в. отново пламнал спорът за “произхода на Светия Дух”, т. нар. Filioquе: за изхождането на Дух Свети “и от Сина” – учение, прието и наложено от Рим, за “квасения” и “неквасения” хляб при причастието, за това дали трябва да се женят свещениците , или не.
Особено се изострил конфликтът между Новия и стария Рим, когато на римския престол се възкачил папа Лъв ІХ /1049-1054/, който бил горд, амбициозен духовник и ревностен папоцезарист, а константинополската катедра заемал не по-малко властолюбивия му опонент патриарх Михаил Керуларий.
Формално кризата започнала с проблема на кого принадлежи юрисдикцията в Южна Италия, като силно се наблягало и на догматичните и обредните различия.30
Разразила се остра преписка между двете църковни глави, като мимоходом папата чрез ловка дипломация успял да привлече на своя страна норманите, изградили по това време силна държава в Сицилия и в част от Южна Италия.
Политическа и духовна подкрепа от царуващия тогава константинополски император Константин ІХ Мономах патриархът обаче не получил, защото василевсът се стремял към неутралитет по проблема, напразно разчитайки римската курия да го подпомага в по-нататъшната му борба срещу норманските завоеватели.
Сблъсъкът между папа Лъв ІХ и патриарх Михаил Керуларий ескалирал в драматичен завършек на 16 юли 1054 г., когато в Константинопол пристигнали папски легати начело с кардинал Хумберт и поставили в олтара на катедралния храм “Света София” папска була, с която папата анатемосвал патриарха. Новият Рим реагирал. Под натиска на константинополските граждани Константин ІХ Мономах свикал църковен събор, който пък анатемосал папа Лъв ІХ.
Повторила се историята по време на споровете между патриарх Фотий и папа Николай І, но този път се получил разрив и между самите църкви – константинополската и римската, и те прекъснали всякакви взаимовръзки.
По-късно са правени редица опити чрез споразумение да се преодолее схизмата, но дълбоките духовни различия, непримиримият конфликт на интереси и постоянната борба за превъзходство, предизвикана от съперническите им претенции, че са единствен законен приемник на християнската универсална църква, Римската империя и елинската цивилизация, ги водили до окончателно и конфронтационно разделение.
Стигнало се до трите най-брутални политически действия31, направили разрива непреодолим:
1/ избиването на франкските жители в Източната римска империя през 1182 г.,
2/ опустошаването на Солун от отмъщаващ нормански набег през 1185 г.,
3/ опустошаването на Константинопол от франкско-венецианска експедиция през 1204 г. – Четвъртия кръстоносен поход.
След решаващите събития през 1054 и 1182-1204 г. различията между двете църкви и империи /Източната и Западната/ дотолкова се разширили, че през ХV в., когато източноправославните християни изпаднали под политическото господство на турците, пак не приели църковното върховенство на западнохристиянския папа.
Несъмнено разривът е бил пълен – разрив между две религии, две държавно-политически системи и между две коренно различни култури. Въпреки че началото било едно.

Б Е Л Е Ж К И:

1. Вж. Малицки, П. История на християнската църква, първа част. Синодално книгоиздателство. С. 1951, с. 16 сл.
2. Кауцки, К. Произход на християнството. ИК “Христо Ботев”. С. 1995, с. 365 сл.
3. Библия, Изд. Св. Синод на БПЦ. С. 1996. Цит. изв. – Мат. 22:21.
4. Д. Дюлгеров, Д. и Цоневски Ил. Православно догматическо богословие. Издание на Светия Синод на БПЦ. С. 1947, с. 40-82.
5. Пак там, с. 267-269.
6. Хотън, С. М. Щрихи от църковната история. Изд. Мисия “Възраждане”. С. 1999, с 14-20.
7. Пак там, с. 12-13.
8. Малицки, П., пос. съч., с. 52.
9. Пак там, с. 66-67.
10. Цанков, Ст. Четири глави върху проблемата за отношението между Църквата и държавата. Годишник на Богословския факултет, т. 22, 1944, с. 3-44.
11. Вж. Николов, Йордан. История на средновековния свят, том. І. Изд. “Идея”. Ст. Загора. 1994, с. 389-399.
12. Ангелов, Д. История на Византия, първа част. Изд. “Наука и изкуство”. С. 1976, с. 79.
13. Цанков, Ст., пос. съч., с. 11.
14. Вж. Пак там, с. 16-18.
15. Пак там, с. 19.
16. Вачкова, В. Въображаеми и реални граници в ранносредновековна Европа. УИ “Св. Климент Охридски”. С., с. 91.
17. Пак там, с. 82-86.
18. Цанков, Ст., пос. съч., с. 21.
19. Пак там, с. 21.
20. Пак там, с. 22.
21. Николов, Йордан, пос. съч., с. 163-168.
22. Ръсел, Б. История на западната философия. ИК “Хр. Ботев”. С. 1998, с.416.
23. Хотън, С. М., пос. съч., с. 48.
24. Николов, Йордан, пос. съч., 168-187.
25. Бобчев, Ст. Черковно право. Печатница Художник. С. 1927, с. 214-215.
26. Цанков, Ст., пос. съч., 24.
27. Янков, Г., пос. съч., с. 35-36.
28. Малицки, П. История на християнската църква, част втора. Синодално книгоиздателство. 1956, с. 222-224.
29. Николов, Йордан, цит. съч., с. 429-435.
30. Ангелов, Д. Византия – възход и падение на една империя. УИ “Св. Климент Охридски”. 1991, с. 249-251.
31. Тойнби, А. Изследване на историята, том ІІІ. ИК “Хр. Ботев”. С. 1995, с. 273.

(Статията е публикувана в „АКТУАЛНИ АСПЕКТИ НА РЕЛИГИОЗНАТА ТОЛЕРАНТНОСТ В БЪЛГАРИЯ. Сборник  статии и доклади от научния колоквиум, организиран и проведен от ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“ на 30 май 2014 г.“ Издател: Юридически факултет на Пловдивски удиверситет „Паисий Хилендарски“, стр. 264, INSB 978-619-7109-04-7.)

Published in: on март 30, 2015 at 7:07 pm  Вашият коментар  

Оценка на ръкописите от пазарджишки автори, предложени на Община Пазарджик за финансиране през 2015 г.

DSC_0305

 

Тодор БИКОВ,
литературен критик

Тази година свои ръкописи за издаване на книги с финансовата подкрепа на Община Пазарджик са представили следните автори, подредени по азбучен ред на имената:

1. Андрей Велков Андреев – „Късни откровения”, повест;
2. Александър Йотов, епиграми;
3. Антоанета Дойчинова , лирика;
4. Борислав Петров – „Завещание 2014”, стихотворения;
5. Иван Върбанов – „Синя любов”, лирика;
6. Иван Игнатов – „Нашенски майтап”, хумористични разкази, стихове и епиграми;
7. Иван Копривщенов – „Нашият Бенковски”, документална проза;
8. Йорданка Марина, епиграми;
9. Константин Ваклев – „Антология „Избрани стихотворения”;
10. Константин Пампов – „Легенда при Върха” /Страници от историята на с. Черногорово, Пазарджишко; второ преработено и допълнено издание/, монография;
11. Никола Иванов – „Литературни статии, студии и рецензии”;
12. Продрум Димов – „Страници от духовното ни съвремие”, сборник с очерци, рецензии, статии;
13. Соня Узунова – „Сънувай буден”, религиозно-философско произведение;
14. Теодора Нанова – „ Късче от рая”, импресии плюс акварели;
15. Тодор Каракашев – „Приказки за мушмороци”, приказна повест;
16. Яко Бойчев – „Културни отблясъци”, етюд.

Задачата, която ми постави Община Пазарджик – Дирекция „Култура”, е да оценя ръкописите експертно в кратка, ясна и достъпна форма, и да й препоръчам за финансиране онези, които имат художествено-творческа стойност или в някаква степен са приносни за общокултурния процес.

Нивото на оценка, което ще отстоявам с оглед на обществените функции на литературата, е актуалният мейнстрийм – доминиращото разбиране за литературните ценности, като ще си позволя в духа на добронамереност и толерантност да бъда полезен на авторите с необвързващи ги рекомендации, когато счета това за необходимо.

РЪКОПИСИ, КОИТО ПРЕПОРЪЧВАМ ДА СЕ ФИНАНСИРАТ ОТ ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК, ЗА ДА БЪДАТ ИЗДАДЕНИ

1. „Късни откровения” от Андрей Андреев.

Андрей Андреев е квалифицирал творбата си като „повест”. И действително, в България всяко по-дълго повествование, което не е роман, преимуществено се определя като „повест”.

„Късни/те откровения” на автора обаче са по-близо до литературния вид „новела”, защото имат мащаба на обширен разказ, в който се разкриват случки в по-продължителен период от време с интересна, интригуваща сюжетна линия и неочакван, внезапен финал /това, последното, ще го коментирам накрая/.

Но по обхват и рамки на изображението „Късни откровения” е далеч от повестта!

Андрей Андреев може и да не приеме жанровото ми виждане, ала това няма да ми попречи да харесвам новелата му. От всички предложени художествени творби, „Късни откровения” е най-литературно издържаното произведение. И наред с чисто литературните си качества и достойнства, а и поради тях, творбата се чете на един дъх, като постепенно повишава емоционалния градус и буди у читателя истинско съпреживяване…

Но не и катарзис!

Затова препоръчвам на автора за поанта да не губи снимката на Татяна, а братски, приятелски, всеотдайно… най-накрая да я целуне – Татяна от фотографията! И „Необходим/ият послеслов” от само себе си ще отпадне като излишен.

Разбира се, белетристът има последната дума.

2. „Сънувай буден” от Соня Узунова.

„Сънувай буден” е особен ръкопис, който искрено се надявам да се обнародва в книга за избраници. Защото и по форма, и по съдържание той е адресиран към онези рафинирани души, които са натрупали критична „маса” духовен опит и чрез религиозно-философските и окултните си знания ще могат да четат и правилно да разбират есенциалните послания на авторката, които по мащаба си граничат с абсолюта.

В предложения свой труд Соня Узунова е съумяла синкретично да сплавѝ множество християнски богооткровения, части от ведически, будистки, йогийски и много други източно-религиозни и различни западни окултни доктрини и проникновености.

Палитрата е пълна.

Върху белия фон на абсолюта и съвършенството авторката проектира своеобразен паноптикум, който е релеф и нюанси на Светлината като носител и държател на битието.

Ала книгата „Сънувай буден”, колкото и трудна да изглежда за възприемане, не е само за духовно много напредналите. От нейните достояния могат да черпят всички – всеки според това, колко му е възможно да носи. И като възраства в придобитото, отново може да се връща към извора за още и още.

Община Пазарджик ще постъпи правилно, ако подпомогне ръкописът да се превърне в книга.

3. „Легенда при Върха” /Страници от историята на с. Черногорово, Пазарджишко; второ преработено и допълнено издание/ от Константин Пампов.

… Прилежно прочетох и първото издание на „Легенда при Върха”, което е от 2014 г.

Изглежда нелогично за по-малко от година книгата да бъде преиздавана, макар обективно да е подобрена чрез несъществена преработка и незначителни допълнения в основния текст. Онова обаче, което ме кара да подкрепя второто издание на монографията, е добавеното „Приложение” – интервю на Хачик Мардорисян с Константин Пампов /около една печатарска кола/, защото то доизяснява някои от неразбраните или оспорвани тези на автора, а също чрез градивната полемика в него хвърля допълнителна светлина и върху цялото изложение, като го прави още по-разбираемо и по-продуктивно.

Убеден съм, че няма смисъл да отварям дума за блестящия научен стил на Константин Пампов, за изключителната му научна и творческа добросъвестност, за акуратната форма и богатото съдържание на труда му…

Защото първото издание на „Легенда при Върха” вече е оформило положителната оценка на заинтересованата културна и научна общественост.

4. „Нашият Бенковски” от Иван Копривщенов.

Друг отлично написан и добре представен ръкопис е „Нашият Бенковски” от Иван Копривщенов, което не е изненада. Името на автора е гаранция за качество.

Писателят и публицистът Иван Копривщенов е подходил творчески и нестандартно към структурата и съдържанието на ръкописа си, като много уместно е съчетал журналистическия принцип „дайджест”, вплитайки в композиционната текстура „работещи” текстове от други автори, с чисто белетристически прийоми като „разказ в разказа” и др.

С автентичността на описаните исторически, литературни и материални факти „Нашият Бенковски” се доближава до научно произведение, а с подбора на най-същественото от тях и с използваните средства за художествено обобщение – до прозата.

В резултат имаме пред очи художествено-публицистично произведение, в което се изобразяват действителни лица, явления, събития, непосредствено наблюдавани и проучвани от писателя-публицист. А като се има предвид високо патриотичната тематика на предложения ръкопис, освен познавателно, той има и непосредствено възпитателно значение.

Така че трябва да се публикува.

5. „Приказки за мушмороци” от Тодор Каракашев.

За това фасциниращо произведение от Тодор Каракашев ще е кощунство да говоря аналитично като критик. Затова ще кажа само няколко

романтични думи:

„Приказка за мушмороци” ще е уникална книга с универсално предназначение – и за малки, и за големи!

6. „Литературни статии, студии и рецензии” от Никола Иванов.

Всичко, което утвърден автор напише и предложи, трябва да се публикува. Не само заради това, че утвърденото перо е самостойно и самоценно. А най-вече защото доказаният творец не е подвластен на оперативната критика. След като е получил общественото признание, той вече е обект на историческата критика, която разглежда автора в рамките на общолитературния процес.

Или, както казва гениалният Христо Ботев в стихотворението си „Делба”:

… Потомството назе ще съди;
а сега – дай ръка за ръка
и напред със стъпки по-твърди!

Никола Иванов е утвърден литературен критик. Текстовете му може да бъдат оспорвани, но не и отхвърляни.

Следователно…

7. „Късче от рая” от Теодора Нанова.

Литературната импресия „Късче от рая” е анималистичен разказ, описващ ярките впечатления и преживявания на авторката от ранното ѝ детство сред пасторалния ландшафт на Родопите. В неголемия по обем текст читателят ще намери много красота, лиризъм, драма, любов към природата, животните, човека…

Всичко това е поднесено в синтезиран, ýдарен, завладяващ и функционален стил. И е подкрепено с красиви, лирични… заредени с любов към природата, животните и човека живописни илюстрации.

„Късче от рая” ще остави райско кътче в душата на всеки, който се докосне до бъдещата книга!

8. „Нашенски майтап” от Иван Игнатов.

Като цяло ръкописът „Нашенски майтап” от Иван Игнатов има потенциал за добра книга.

Авторът обаче е преминал мярката: За да се получи „добра книга”, просто е трябвало да предложи текста във вида, в който е до „По пътя към радостта” включително. Дотам той е цялостен и монолитен.

И ако авторът се съобрази с тази ми препоръка, и ако постави друго заглавие на ръкописа – например „Кошмарът на Бхай” – хумористични разкази,

с твърда убеденост ще стоя зад бъдещата му книга!

9. „Синя любов” от Иван Върбанов”.

Несъмнено Иван Върбанов има поетически дар:

иде му отвътре какво да каже, казва го прекрасно в мерена реч и чрез богати художествени образи, поетическото съдържание, което излива, почти винаги намира своята оптимална форма… но!… пустите рими са куцата му патерица – правилни са, но не „вървят”, простеят и отблъскват, защото са шаблонни, амортизирани са от прекомерна предшестваща ги употреба.

Добрите качества на творбите му обаче надделяват, затова /а и с надеждата, че в бъдеще поетът лесно ще преодолее този проблем, който е проблем на най-висше поетическо майсторство и не е критерий при настоящата ми оценка/, препоръчвам издаването на ръкописа му,

като се премахне последния цикъл „Хайку”.

10. „Страници от духовното ни съвремие” от Продрум Димов.

В тематично и сюжетно отношение предложеният сборник с очерци, рецензии, статии, пътеписи и отзиви за книги от Продрум Димов логично продължава плодоносния критически и творчески път на автора.

Защото в „Страници от духовното ни съвремие” Продрум Димов е едновременно рефлектор и рефлексия:

отразява духовното ни съвремие, но и духовното ни съвремие го отразява – него и творчеството му, пътя на човека и твореца.

Продрум Димов има право на тази равносметка.

И това, което той е постигнал през годините, може да го видим с ума и очите си. В детайли то не е малко. Като цяло е много. И тежи. Тежи като узрял плод.

Остава да го откъснем…

11. „Епиграми” от Александър Йотов,
12. „Епиграми” от Йорданка Марина.

… Задачата ми, естествено, не е да правя подробен литературен анализ на ръкописите, а да ги разгледам и оценя като цяло.

От тази гледна точка и двата ръкописа са добри и завършени.

Александър Йотов и Йорданка Марина дотолкова са се усъвършенствали в жанра, че формално епиграмите им са сведени до „морзова азбука” – точка-точка, тире, тире-тире, точка…

Само в два стиха, рядко в повече, те постигат интелектуален синтез, който при разпада си в съзнанието на читателя има силата и въздействието на „верижна ядрена реакция”, на която всеки отреагирва посвоему:

с ум, сърце и поведение.

Какво повече може да се желае!?

РЪКОПИСИ, КОИТО НЕ ПРЕПОРЪЧВАМ ДА БЪДАТ ФИНАНСИРАНИ ОТ ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК ЗА ИЗДАВАНЕ

1. „Културни отблясъци” от Яко Бойчев.

Недоумявам как и защо човек и творец като Яко Бойчев, когото познавам като бивш ръководен кадър в сферата на пазарджишката култура и отлично перо, въобще е предложил текст, който никак не става за книга!

Всъщност ръкописът „Културни отблясъци” е вероятен доклад от началото или средата на 70-те години на миналия век, който сухо и сбито информира за културната надстройка в град Пазарджик и окръга по онова време. Има социологически и статистически данни за базата, за тогавашния „таргет” на професионалните културни институти и самодейните художествени колективи, малко история, имена на творци, на ръководители за периода…

Няколко пъти прочетох ръкописа и не можах…

… Не можах да разбера защо авторът предлага да излезе като книга нещо, което най-много може да бъде информационна статия в специализирано културологично издание, но която едва ли ще ползва дори статистиката, защото тя отдавна знае всичко това и го е систематизирала, и го съхранява!

Искрено се надявам в най-скоро време Яко Бойчев да ни зарадва с книга, в която да припламне и да се съживи споменът за онова време, в което обществено-държавното начало управляваше културата и я доведе до небивал разцвет!

Той може да направи това.

2. „Завещание 2014” от Борислав Петров,
3. „Лирика” от Антоанета Дойчинова,
4. „Антология „Избрани стихотворения” от Костадин Ваклев:

Тези ръкописи ме изправят пред отчайваща морална дилема – за тях като критик не мога да кажа нищо добро, като човек обаче ми се иска да поощря авторите в трудния път към истинската литература!

Но няма да направя нито едното, нито другото.

РАВНОСМЕТКА

Литературата е словесно-образна еманация на всяко общество. Затова тя е знакова част от обществото, каквото е и каквото се очертава да бъде.

Литературата е читаемото настояще и проекция на всяка обществена действителност.

В кристалното кълбо на литературата виждаме и усещаме с другите си сетива живата тоталност на времето – минало-сегашно-бъдеще, в неговите материални и духовни измерения.

Всичкото това подчертава неразривната взаимовръзка и неминуемото взаимодействие между литературата и обществото, необходимостта от симбиоза помежду им, за да се развива животът и да върви напред.

В сегашното състояние на пазарджишката литература като на длан се виждат плодотворните резултати от съвместните творчески и организационни усилия на писатели и Община.

Ползата е за цялото общество.

София, 24 януари 2015 г.

Published in: on януари 29, 2015 at 5:52 am  Вашият коментар  

Кошмарният сън на майка България

SONY DSC

КОШМАРНИЯТ СЪН НА МАЙКА БЪЛГАРИЯ

За демокрацията пропагандата е това,
което е сопата за тоталитарната държава.
Ноам Чомски

Тодор Биков,
политолог

Как българските демократи промиват мозъци и стоят на власт

Въпреки тоталния си провал демократите претендират, че управляват България. И официално е така. Реално обаче те никога не са управлявали. Преди да ги овластят, се уговориха и предадоха страната на МВФ и САЩ, които вземат генералните решения. На демократите е позволено само да администрират в полза на сюзерените и донякъде за собствена изгода. И в интерес на клиентелата – своя и чужда.
При такова „управление” резултатите са налице и всеки ги вижда върху розовите бузи на демократичните вълци, усеща ги в празната си длан и нещо за вълча хайка се чува, процедено през зъби.

Ала родните ликантропи* ги обгрижват мамливи съветници – хитроумно котило лиси и лисугери, в чиято природа е, пък и специално са усъвършенствали, да объркват, омаломощават и парализират жертвите с пропагандни хватки и чалъми. Като паяци те пускат отрова в организма на плячката и отровните ензими я превръщат в лесна и питателна храна. Така действат пропагандистите-шамани: отравят мозъка на електората и той е готов да го изядат.

Ето нещо от пъкления рецептурник:

1. „Внушаване на страх и защита”. От сутрин до вечер и навсякъде пропагандата те залива с убийства, престрелки, всевъзможни престъпления и стихийни катаклизми. Чувстваш се сам, изолиран, слаб, защото либералната демокрация те учи, че личността и частният интерес е всичко. Светът и обществото са лоши и страшни, но държавата-„нощна стража” те пази. А ти си жив, значи управляващите си вършат работата. Даже са създали условия някои да живеят добре, други в изобилие и лукс, трети – звездно. И чрез омагьосващото око на синия екран виждаш всичко това, чуваш за него по радиа, мегдани и площади. Следователно за собствената си неволя и нищета вина носиш единствено ти. Държавата е непричастна.

2. „Лепене на етикети” – на жертвата се внушава и тя е принудена да приема на вяра позорящи твърдения. Ако например пропагандата цели да предизвика страх и ненавист, залепват се предварително сатанизирани от нея етикети върху идеи, убеждения, политици, групи от хора… върху всичко и всеки, щом е против управляващите. Най-разработени и натоварени с пейоративно съдържание са понятия като „комунист”, „бесепар”, „русофил”, „национализъм”, „антидемократичен” и други от този род.

3. „Бляскави обобщения”. Също както „лепенето на етикети” е насочено към второсигнално отхвърляне или порицаване на нещо, без да се проучват и доказват фактите, „бляскавото обобщение” цели автоматично да принуди жертвата да приеме умилителни призиви, като демократическият ментор апелира към такива светли чувства на хората като любов, приятелство, щедрост, достойнство, чест… намесвайки съкровености като правда, свобода, демокрация, частна собственост и др. под. Щом човек се хване, без да е изследвал (а колко хора ще сторят това с компетенция и критичност!?), вече са го повели за носа към страната на лотофагите…

4. „Пренасяне на престиж”. Постига се, като незначително лице, събитие или явление се „тръкне” о признат авторитет. А може и обратното. Реномето започва да отдава енергия на своя антипод, когато са в обща рамка или по някакъв начин общуват. Това е като втория закон на термодинамиката: топлината от по-горещото тяло започва да преминава в по-студеното. Сега може да си обясните защо нашите демократи на всяка цена се мъчат да се докопат до световни лидери или репутации, за да се ръкуват, да влязат в общ кадър, да ги докоснат… Вече може да си отговорите и на въпроса защо юдите се кръстят, глобалистите стоят под националните знамена и се кълнат в тях. Важното е всичко това да се види, ако не – да се чуе… да се пише, да се шуми. Колкото и малък да е човек, ще расте в очите на слепите.

5. „Респектиращо позоваване”. Неприемливите и престъпните си намерения и действия властта мотивира с мними или реални санкции от респектиращи външни източници – САЩ, ЕС, НАТО, нарочна комисия на ЕС… или чрез представителни техни органи и лица. Хайде отиди да търсиш правата и свободите си от тях, защити интересите си пред папата или арменския поп. Местните компрадори са невинни. Съчувстват ти и те разбират, ама какво да се прави, големите казаха, а думата им на две не става. Значи стискаш зъби и преглъщаш на сухо.

6. „Аз съм един от вас” също изкористява доверието на масите. Ето защо т. нар. управляващи всячески държат да подчертаят, че изпитват „голяма любов” към „тия обикновени и прости хорица”, че „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме”, но всъщност използват масите като икономически и властов инструмент и донор. Не че се различават от тях, просто са по-хитри, по-безнравствени, по-алчни и много по-нагли. Ако пък номерът не мине, прибягват до

7. „Нагласяване на картите”, което им позволява откровено да лъжат, да изопачават и нагаждат факти, да смесват полуистини, да афишират обстоятелства, други съзнателно да премълчават – целта е така да ситуират и покажат нещата, че жертвите сами да купят и донесат въжето, с което ще ги бесят.

8. „Барабар Петко с мъжете” е формула, чийто лайтмотив е „така правят всички”, „така е в белите държави”. Демократ-шаманът разчита , че масовият човек не може да устои на тълпата и я следва сляпо.  И заразява гмежта, пробутва й користите си за меродавни и осъзнати истини, ценности и идеали.

9. „Зелен хайвер”. Когато „властта” се готви да извърши престъпление или да направи зулум, умишлено отклонява вниманието на обществото, като му налага различен дневен ред или брутално го насочва в лъжлива посока. Когато аферата приключи, върви да сочиш кой е кум, кой – сват, кой – на булката брат. Накрая дори да докажеш нещо, язък за барута. Ще приложат хватката

10. „Добрия вълк и хищното агне”. И с изумление ще разбереш, че виновен е не алфа вълкът, а хищното агънце. Законът и справедливостта ще възтържествуват, агнешкото ще поевтинее, а ти и общественият интерес ще останете с пръст в уста, защото, какво да се прави!,

11. „Принципът на безалтернативността” те задължава да приемеш, че каквото и да надробят демократичните талибани – най-доброто е, „друго няма и не може да бъде”. Либерал-демократите са „мъчениците”, които единствени „могат” и трябва да управляват, да спасяват страната и света. Всички останали са миманс или са достойни единствено да им лепят афишите. А стане ли безпощадно ясно, че за пореден път са се провалили, оправдават се, че

12. „Не грешал само онзи, който не работел”. И те, след като толкова усърдно и всеотдайно са се трудили /върху чужд гръб и с чужди ръце, естествено/, след като от труда си чрезмерно са забогатели, следва да бъдат разбрани, а обществото да ги оправдае. За провалилите се управляващи обаче наказанието е само едно: вън от властта и „експроприация на експроприаторите”, казано по-ретро.

Ясно се вижда как механизми на психологическа и пропагандна обработка вилнеят във всички нива на т. нар. „демократично общество”, в щата Съединението правеше силата, като се разбира от само себе си, че който не спазва субординацията, спусната от Капитолия, и не изпълнява задълженията си по „длъжностна характеристика”, автоматично ще го разпънат на прокрустово ложе и ще го хвърлят на кучетата – да не им попада човек между хромелите, така ще го валят между „журналистическите” си пера, че би предпочел да е мъртъв паун, отколкото жив лъв. Но едва ли е възможно да обхвана и опиша всички прийоми, чрез които ни обработва демократичната „сопа”. Не е и нужно. Истината се вижда от мислещите хора. Демократичните тоталитаристи създадоха свои собствени могъщи медии, независими средства за масово осведомяване бяха купени, превзети отвътре, шантажирани или брутално съсипани чрез административни и икономически лостове на властта – местна и мундиална. Истината, правдата и добродетелта са подвластни на тирана.

Бивола на Фаларис

Според легендата сицилианският тиранин Фаларис поръчал и изкусни майстори му изработили меден бивол, в чийто търбух враговете на деспота били изпичани живи на бавен огън. Биволът бил така изобретателно конструиран, че специален уред превръщал ужасяващите писъци на жетвите в приятна за слушане, весела и бодра мелодия, каквато със свити сърца слушаме и ние днес. Но това всъщност е вече изпятата песен на т. нар. „нов световен ред”, на либерал-демократичните му вълци, прехапали гръбнака и на родния Балкан.

Кошмарният сън на майка България е това, от който трябва да я пробудим.

Пловдив, 27 януари 2015 г.
__________
*От „ликантропия” (гр.) – лудост, при която човек се изживява и действа като вълк.

(Заб. Статията е публикувана в органа на Съюза на българските писатели в. „Словото днес“: бр.12, /783/, 26 март 2015, година ХIХ, стр. 1-3.)

Published in: on януари 27, 2015 at 8:42 pm  Вашият коментар  

Дългът към Родината

DSC07174

ДЪЛГЪТ КЪМ РОДИНАТА

Тодор БИКОВ, политолог

 Диктатура на лъжата и нагоните

Ако се задълбочим в интимните недра и лабиринти на фасадно красивата с популярното си съдържание думичка „демокрация“, тоест „народовластие“, не може да не ни премалее от погнуса: толкова много фалш, още повече скверност и най-вече смрад от моралното разтление на човешки души се крие зад многообещаващата усмивка на тази вавилонска блудница и користна повлекана. Защото зад така нареченото „практическо народовластие“ присмехулно наднича грозният лик на истинския протагонист – тълпата, овладяна и режисирана от плутократична олигархия.

На авансцената демокрацията всъщност е охлокрация

И в най-новите условия на политическото ни битие творческата, градивната, социалната личност е спъвана и принизявана.

По традиция „демокрацията“ не търпи самобитност. Тя винаги е принуждавала личностите да се адаптират към невежествеността, за да просъществуват. Така те постепенно се изхабявали, затъвали в обществената тиня и охлебнели, смилала ги масата. А онези, които носели в себе си свещения огън на бунта, борили се като титани, като Лаокоон със змиите, докато най-накрая свършвали трагически и безславно за кеф и хохот на тълпата.

Необходимо е ново Възраждане

Новото възраждане на България няма да е символично връщане към конкретно историческо минало, а ще възстанови и заякчава връзката с историческия живот, с душата на народа – каквато се е оформила през вековете и както се е проявявала във върховни исторически моменти.

Народната памет и родовото величие ще свържат с кръвна нишка минало и настояще, съзнанието за обща съдба.

Днес не ще се пробужда съзнание за принадлежност: то съществува заедно с биологическите, географските, езиковите, битовите… фактори и факти. Възраждането ще е възвисяване на актуалното народно съзнание до ясно виждане и изживяване на моралното единство в обществото, в отношенията на индивида към нацията като квинтесенция на историческото личностно битие.

Пълният разцвет ще дойде след системна, целенасочена и задълбочена националновъзпитателна работа, след единно положително боравене с народната душа, без тя да се изтръгва от корените. Само когато се проясни до дъно, народностното съзнание ще се самоопредели и заживее като национално и ще е способно да действа навън планомерно и като множествено едно.

Тогава нацията ще е морална и функционална категория, свободно интегрираща личности и обществени групи в името на общото благо; тогава моралът ще доминира над индивидуалистичната и олигархичната себичност, подчинявайки ги на обществената справедливост, сътрудничеството и солидарността.

Идеята за нацията като надгрупова и надлична същност,

която органически и живо свързва частите на обществото, не може да се наложи от само себе си. Ето защо възраждането ще дойде само с отделните самосъзнания и воли, споени от силата на действената любов към националното цяло и неговото бъдеще. В никакъв случай обаче не трябва да се забравя: към българския народ не принадлежат онези, които направиха друг, чужд на народа ни цивилизационен избор и се превърнаха в слугинаж на чужденци колонизатори. Те не са част от цялото, а тумор, метастаза, плъзнала в народната снага.

За да се възроди България и обществото, тази карцинома е задължително да се изреже, ако своевременно не се излекува. Така ще започне действителното възраждане на скъпото ни отечество. А това е първият синовен дълг на истинските патриоти към  Родината.

Дълг на всички българи е това!

(Заб. Статията е публикувана във в. „Словото днес“ – бр. 4 /775/, 29 януари 2015 г., година XVIII, стр. 3.)

Published in: on януари 6, 2015 at 7:27 am  Вашият коментар  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.