ХАЙКУ

012

***

Бели, бели снежинки –

мастило синьо

върху леда.

 

***

В следи  от стъпки

се оглеждам:

оттук преминал е дъждът.

 

***

Стърчиопашките

танцуват – вятър

с вейки заигра.

 

***

Прескачат сенки

хоризонта.

Върхарите къде са?

 

***

Статуи се кланят…

виж, в гората

шета ветровал!

***

Лист заспива зимен сън:

на-ни, на-ни-на. –

Шушне ням снегът.

 

***

Кухта* яхва клоните –

легнал полицай

спъва пролетта.

 

***

Мед от диви пчели,

гъсто козе мляко…

залезът ги разлива.

 

***

Нощта приклекна

о модър камък

деня измъти.

 

***

Шепа във шепа –

две наколни къщички,

сплетени ведно.

 

***

Слънчево зайче

на жмичка играе.

Зад облак се скри.

 

***

Приливна вълна.

Сушата отстъпва

пред рибите.

 

***

Водно конче над реката –

слънчева разходка

по хребета на деня.

 

***

Двурога луна

облаците промушва.

Дъжд от светулки.

 

***

Сянката се крие

под крилото на птица.

Жарък юлски ден.

 

***

Виж, как блещукат

лачените обувки!

Звездна е нощта.

 

***

Зора се пукна.

Безброй слънца в тревата.

Росни небеса.

 

 ***

Есенни шарки,

светлосенки на парцали…

Циганско лято.

 

***

Черен котарак

бавно отваря око.

Слънце изгрява.

 

***

Дрипава зима.

Коминът с дим я кърпи.

Бъдникът бумти.

 

***

Лек, тънък ветрец,

на комар песен пее:

„Пляс-пляс, ръчички…“

 

***

Красива дума

от устата ми капна. 

Капката преля.

 

***

Зимъска четох

и писах много – снежен…

не, книжен човек.

 

***

Листак си пълнеше очите

със цветя –

пеперудите кръжаха.

 

***

Буря бучи, отминава –

сянка,

хвърлена от сянка.

 

***

Образа на малката сестра

извая утрото

от светлина.


***

Тънка висока топола –

чапла на пръсти

вие гнездо.

***

Сам, увиснал житен клас.

Дъх на хляб

наоколо се носи.

 

***

Полъх разлюля тревата –

прекърши

на мравката съня.

 

***

Дете очите си потрива –

подпалва с длан

зората.

 

***

Орелът пада отвисоко,

звездоброецът –

зад хоризонта.

 

***

Гръм в облаците, влажни

очи. Кълбовидна мълния

дави гърлото.

 

***

Весели трели огласят

любовните гнезда.

Пролет е.

***

Ех, прекрасен е

заникът над реката!

Гледах го до зори.

 

***

Риба кълве,

ще сменя световете:

клъц, клъц-клъц… И хоп!

 

***

Плачеща върба

насред  полето. –

Реката е пресъхнала.

 

                                 Тодор БИКОВ
_________________

* Натрупан сняг върху дървесни клони.

Публикувано в: on ноември 16, 2012 at 6:14 am  Вашият коментар  

ЗАРЕДЕНО НЕБЕ

Изображение

ЧОВЕК РАЗКАЗВА ДУШАТА

 

Цветът на тревата прогледна в очите

под дрипава риза лицето на мака.

С челото си облак, пернатата клонка –

дълбаят из ядката орех замислен.

 

Следите на демон по мирис на кърви

прекрачват огнище, в съня се пробуждат.

По-леки от вятър стрелите и полъх

във гъстия сок на деня се забиват.

 

Страха си глухарче под мишница носи,

главата побратим – съвсем олисяла.

И своите кости троши планината,

и пътят прониква в дълбоката рана…

 

САМОТНО БИЛО СЕ БЕЛЕЕ

 

I

С крилете покривите сини 

и горда песен като истина

сравняват нежно съвършенство

с върха, набол навръх скалите.

 

Огромно, светло насекомо

рисува на дланта в простора

с крилете покривите сини

едно покълване в звездите.

 

Дъхът отглежда  голо тяло

във шапка на урок последен

и с шепи две ръка израсла

люлее звук от светлина.

 

II

Мраморът на мрака и челото на звезда…

усмивката грее и свети

до блясък.

 

Светът на сърцето е разцъфнал цвят

зад гърба на нощната стража

в безкрая.

 

Звездни плеяди са ангелските криле

и всепробуждащ плясък

на жар-птица.

 

 

МАЯК НА БРЕГА НА БЕЗКРАЯ

 

Сълзите блажени на вятъра

с морета наливат очите ти.

Вълните разтварят обятия

и нежно нашепваш: „Обичам те!”

 

Мълвиш и шептиш, а във шепите

делфини припляскват на плиткото.

Недрата ти влажни потрепват и

прибоят се мята неистово.

 

Очите притваряш замаяна –

с клепачи изпиваш моретата.

Телата ни голи на пясъка

лежаха безмълвни. И светеха.

 

ТРИКОЛЬОРЪТ НЕБЕСЕН НА

МЪРТВИТЕ ВОИНИ

 

Изригват и тътнат в небето вулкани,

и огнена магма душите споява.

В сърцата червена следа ще остане –

смъртта е в сърцето застинала лава.

 

Пролазва зелена стоножка и носи

на рамо Балкана и звездни пагони.

Подпират небето върхарите остри

и сълзи нефритени месецът рони.

 

А бяло и чисто е долу небето,

в сияние вечно пръстта го облича.

Брилянти дълбоко в недрата му светят:

сияние бяло – прозорец мистичен.

 

ПРОКРУСТОВО ЛОЖЕ

 

Дано двуострият не падне

върху невинната ми мисъл,

преди да съм настигнал пладне.

И листа си мечтан изписал.

 

Аз тръгвам с дрехите си нови.

Щом слънцето заблика,

напук на бухали и сови,

ще го закича на илика.

 

Но как ли пиша тази страница,

когато знам: не съм Тезей.

И мойте думи имат граница –

леглото на един злодей. 

 

/Публ. в бр.1 /693/, 19.01.2012 г., в. „Словото днес”./

 

Публикувано в: on октомври 16, 2012 at 3:58 am  Вашият коментар  

ЕТНИЗМЪТ И УНИТАРНОТО НАШЕ ОТЕЧЕСТВО

Туркоетнизмът и особено ислямът в България са черна овца, притча во язицех за някои родни медии и политикани. Те особено рязко нахлуват във фокуса на обществения интерес, когато наближат парламентарни, местни или президентски избори – така биваше винаги до сега в най-новата ни история. И този маньовър устройва всички политически сили, защото посочва врага, задейства самосъхранителни инстинкти и максимално мобилизира засегнатия  електорат. За да се разбере тенденциозността на подобни предизборни акции, нека си зададем въпроса защо през другото време на текущите управленски мандати не се говори за религиозния и етническия статус в България и той не се проблематизира.

На глобално ниво обаче държави, етноси, религии и цивилизации естествено си  противостоят, като опитват да наложат специфичните си форми на общественополитически, икономически и културен живот. Сблъскват се и конфликтуват всъщност различните религиозни ортодоксии и ортопраксии, полюсните култови и светски институции и практики, антагонистичните културни модели и светогледни парадигми, които са функции и органи на онази жизнена сила, наречена религия, която ги оформя отвътре, оживотворява ги и без нея въобще нямаше да ги има или вече щяха да са мъртви. Оттук се подхранват местническите, националните и глобалните противоборства, които действително са проблем на политика, но, безспорно,  няма такива реални проблеми в България, защото българите с турско етническо самосъзнание и мохамеданите в страната са общо взето приобщени към унитарната ни държавност и като цяло са толерантни хора и добри граждани. Ако има изключения, те са под институционален контрол.

Проблем в България с българските турци и българомохамеданите  действително има, но той е от друго естество. Защото тези наши сънародници, като близо милионна част от нацията, са безспорен фактор в политико-държавното ни битие, ала политически неизявен и социално потиснат, което рефлектира по косвен начин върху цялото общество и всеки отделен гражданин. Някои ще каже, че те си имат партия и са в политическото и държавно управление на страната още от началото на промените, но друга тема е доколко ДПС представлява и защитава техните реални интереси.

Истината е, че доминиращите политически партии в страната всячески се стремят да изолират мохамеданите от реалната власт. И успяват. Равносметката е, че те са сведени до манипулируем електорат. Ухажват ги преди избори и след като ограбят гласовете и доверието им – последното нещо, което им е останало, –  забравят ги.  Забравени са обаче обещанията и ангажиментите към тях. Иначе те не излизат от зоркото полезрение на властта и партиите – да не би някак нещо да се случи и те да осъзнаят интересите и силата си, да не би да се организират и да вземат съдбата си в свои ръце и да заемат полагащото им се място в културния, икономическия и политическия живот на страната.

Някой ще каже, че това е нормална партийна и политическа корист.Да!, но не и държавническа далновидност. Никоя държава не може да се развива и да върви напред, ако значителна част от нейните граждани е дезинтегрирана. Една войска напредва толкова бързо, колкото бързо се придвижва ариергардът й. В противен случай тя е обречена. Както е обречена на разпад България, ако не успее да социализира и приобщи своите граждани от турски произход и турчеещите се българомохамедани, защото неизбежно следва етнизация и политизация на проблема и последиците ще са пагубни.

За да заживеят в действителна хармония, етносите в унитарна България трябва да възприемат, споделят и уважават културните си различия. Битуващите властнически стереотипи и някои етнически предразсъдъци са по-скоро плод на управленско невежество, не произтичат от толерантния български народ, който всъщност е действителната жертва. Те са проблем външен, изкуствен и народът, истинският суверен, рано или късно ще го разреши с решаването на въпроса за властта. Разбира се, колкото по-бързо – толкова по-добре. Целокупният български народ вече е узрял за истински политически и етнокултурен плурализъм, защото все повече и повече осъзнава, че само по-единен, по-цял и по-силен може успешно и трайно да прекрачи в историческото бъдеще.

Тодор БИКОВ

(Текстът е обнародван на 21 август 2012 г. в специализирания сайт за политика, култура, анализи, прогнози…“Общество.нет“:  http://obshtestvo.net/?p=5262.)

Публикувано в: on август 22, 2012 at 9:09 am  Вашият коментар  

„Възродителният процес“ и европейският опит

Тия дни комисията по вероизповедания и правата на човека към българското Народно събрание прие декларация, внесена от  г-н Иван Костов и Синята коалиция, чийто съпредседател е той. Чрез документа се осъжда  политиката на българската държава, проведена през средата и края на 80-те години на миналия век спрямо мюсюлманското малцинство.  Комисията утвърждава, че е наложена асимилационна политика спрямо мюсюлманите в страната, че било налице „етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим”. Предстои декларацията да се гласува в Народното събрание и повече гледни точки около визираните събития няма да са излишни, защото позицията на сегашната българска държава може да се окаже фатална за съдбата на България.

Всяко хуманистически развило се съзнание счита за абсолютно недопустимо насилие върху хора, които не влизат в престъпно противоречие със закона и актуалните хуманистически принципи, а ги изповядват и практикуват. Но ето че отново се търси под вола теле и виновници за така наречения Възродителен процес, иницииран и осъществен от българската държава през средата на 80-те години на миналия век спрямо български граждани с турско етническо самосъзнание.

Погледнато обаче през призмата на стратегическите национални интереси и националната сигурност, Процесът имаше свои категорични мотиви и основания.

  Геостратегическа обстановка:

  • Нажежена до бяло студена война между социализма и капитализма;
  • неистово противопоставяне на военните блокове Варшавски договор и Северноатлантически пакт;
  • най-голямата и свърхмодерно въоръжена вражеска армия в Европа, каквато беше и е турската, през 1981 г. направи  съвместно с НАТО провокационни военни учения на самата ни граница…

Да не забравяме, че Турция тогава, както и сега, имаше и има имперски амбиции и претенции не само към България, нашата родина, но и спрямо други свои съседи. Нещо повече, през 70-те година на ХХ век тя осъществи военна интервенция срещу суверенен Кипър и чрез така наречената, призната само от нея, Турска република Кипър, постави под контрол чужда територия и не свое население, въпреки изричните протести и заплахи на ООН.

Основание за инвазията беше, че в Кипър живеели и турци. Последва парадоксална и неравностойна война с Гърция, съчленка на агресора в НАТО.

Гърция и кипърските гърци загубиха, макар че не са се примирили.

Е, в България има ли български граждани, които са считани и сами себе си считат за турци? Има! Предвид прецедента в Кипър българската държава беше длъжна да реагира. Отговорът беше така нареченият Възродителен процес, който изискваше доказателства за лоялност към отечеството. На онези, които считаха, че действителната им родина е Турция, по договореност с мюсюлманската ни съседка се даде възможност безпрепятствено да се заселят в нейни предели. Логично е! Никоя страна, държаща на независимост и териториална цялост, не би оставила потенциална пета колона в земите си. Особено след случай като кипърския и недвусмислена пропаганда, диверсионна подготовка  и планове за кипърско решение в България.

Вижда се, че Процесът не беше лишен от правилни политически и военностратегически мотиви. Той бе повече защитна реакция,  а не каприз. Друг е въпросът, че българската държава постъпи както постъпва великобританската в Северна Ирландия, испанската с баските, френската спрямо корсиканците, турската… и срещу кюрдите… – прояви тоталитарните си рефлекси, макар в не толкова краен, а срамежлив вид.

Безпределната търпимост и нерешителност  иноверците и чуждородците възприемат като слабост, страх и негласна покана за владичество. България тогава показа решителност и характер, затова все още има българи. Затуй и сега ни винят, че сме живи, че сме нация и унитарна държава…

Обвиняват ни и наши политикани, че ни има!

Тодор БИКОВ

/Заб. Статията е публикувана във в. „Марица“, 20 февруари 2010 г., година ХIХ, бр. 42 (6109)/.

 

Публикувано в: on август 15, 2012 at 3:36 pm  Вашият коментар  

ЦВЕТОВЕ И СЕНКИ

 

ГЛЕДНА ТОЧКА

 

С кокили израстват пигмеите,

спъват се, падат

и се вижда истинският им ръст  –

до върха на тревата.

 

Остава да стърчи

на глупостта им паметникът,

забит в пръстта.

А вбили поглед във звездите,

 

орлите летят над облаците

и вият се, издигат се,

издигат се и вият се…

И горди падат зад хоризонта.

 

 ПОЛЕТ

 

Върхът е пропаст

в моите очи.

 

Пропастта е връх

във твоите.

 

Когато падам,

аз летя.

 

Но литнеш ли –

ти падаш!


В БЕЗДНА ХВЪРЛЕН КАМЪК

 

Слънце съм, летя към дупка черна

и потъвам в мрак.

Звезден прах под миглите прогледна –

хвърлен камък бях.

 

Камък жив, на пясък се разпаднах,

пясъкът – на прах.

И по нишката на Ариадна

Млечен път разстлах.

 

Гола сянка, с призраците скитам

без душа и плът.

В бездната съм сол и лунна пита –

птици да кълват.

 

ДОМЪТ, В КОЙТО ЖИВЕЯ

 

Във въздуха

цъфти мираж. –

Прозорецът е

 

светла саксия.

 

Капанът щраква

с пръсти…

Израства образът

 

върху кокоши крак

 

и цветовете,

пробили бялата черупка,

се хващат за ръце.

 

С невидими игли съшиват

на доверието фона.

 

 АВТОПОРТРЕТ

 

В ръб на бръснач

се оглеждат

цветовете на дъгата.

 

Писък на птица е

моят знак.

 

Ръцете ми –

свещи издигнати –

помен за братя,

фитил за сърцето ми.

 

НА ОГНЕНИЯ ЗДРАЧ ЛИЦЕТО

 

Нощта със сенките ме мами.

Умът отново не заспа.

Вечерна сянка в черни гами

оплита две полукълба.

 

Светът набъбна като гъба –

къщурка на кокоши крак.

Накрай света духът ми тръгна,

съзрял душата ти маяк.

 

Зад плочата надгробен мрамор,

оттатък призрачния креп,

аз милвам образа ти, мамо,

от мъчно щастие обзет.

                                                     

                                                Тодор БИКОВ

Публикувано в: on юли 1, 2012 at 4:55 am  Коментари (1)  

СТРОФИ ОТ ВЕЧНОСТТА

Йосиф Тодоров Радев

/19.06.1993-18.04.2012 г./ –

уч. от 12 „А“ клас – ФЕГ „Антоан дьо

Сеннт-Екзюпери“ – Пловдив

***

Отново прегръщам белия лист.

Гмуркам се вътре – в бяло безвремие.

Говоря сам с листа,

а всъщност – говоря със теб!

 

Дали някога ще намериш думите ми,

забравени в някое прашно място,

затрупано със снимки

на мили хора и моменти?!

 

А аз ще чакам там – заровен

нейде в миговете, странстващ

из котловините, в блестящи доспехи

и далеч от местата,

 

над които грее слънцето за онзи,

който ще те обича след мен!

 

На нея…

 

Веднъж, нейде в пустошта,

отшелник тихо мълвеше

твоето име

в нощта.

 

Стоеше прав

пред Соломоновия храм,

а капки дъжд обливаха

древните руини,

тъй както моите сълзи течаха

по извивките на твоите длани…

любима.

 

… Всеки порив

бе самота,

всяка тръпка

беше студена…

като хорската суета.

 

Молба

 

Стих без думи,

любов без редове,

очите ти са част

от моето небе!

 

Страст без плът,

живот без самота,

очите са живот,

а ръцете – слепота!

 

Нощ без мрак,

звук на светлина!

Позволи ми да живея

в твоята душа!

 

… Не, не е вярно, че България вече не ражда таланти и че българските младежи са субпродукт! По-вярно е, че метастазите на сегашна България оплитат и задушават талантливата и чиста младеж. И нашите деца бързат да емигрират – кой в странство, кой във вечността. Животът  обаче без филиз не остава…

Вечна ти памет, Йосифе, днес, 19 юни, щеше да навършиш 19 години, но вярващите знаем, че си жив и здрав, в по-добрия свят си и при най-добрия Пастир! Но едновременно си и сред нас  –  в паметта на тези, които имаха щастието да те познават и в младите стихове на вечната България. Амин.

Тодор Биков

Публикувано в: on юни 19, 2012 at 4:27 pm  Вашият коментар  

ЗА ВЛАСТТА, ИТАКА И ТАКА… НАТАТЪК

С промяната на политическата система в България след 1989 г. реалната власт се потопи под нивото на видимостта, като създаде и официализира над 330 политически партии, които започнаха неистово да се замерят с идеологеми и взаимно да си вадят очите, защото се бореха за властта, която формално се търкаляше на улицата. Междувременно мимикриралият политически истаблишмънт  осъществи под масата планираното разграбване на бившата тоталитарна държава, като разми отговорността за криминалния преход, прехвърляйки я върху партиите и съставяните от тях правителства.

Лудите се налудуваха, умните се наумуваха, а големият пай от общонародната държавна собственост премина в ръцете на подставени частни лица  – номинални разпоредители на  активи до поискване.  На повърхността идеалистите получиха лелеяната демокрация, реалистите  – материална мощ и политическо влияние, а властовата невидимост отново стисна всички и всичко в ръцете си, като анонимността й гарантираше алиби. Разбира се, в благоприятно време и уречен час реалната власт ще разиграе други сценарии, ще си облече друг костюм и ще стъкми друга бутафория. За нея формата няма никакво значение, тя е само средство,  чрез което тайно или явно – в зависимост от конюнктурата – овладява и контролира съдържанието на мѝра сегò.

Митологическа аналогия доразкрива ролята и статутана новосъздадените политически партии в страната.Припомнете си какво завари Одисей на родния си остров Итака, когато тайно се завърна  след 10-годишната война с Троя и след 20-годишното пътуване към дома и трона си. Над стотина женихи, претенденти за ръката на жена му Пенелопа, а чрез нея – и за царството му, бяха окупирали дома му:  гуляеха, безчинстваха и разграбваха имота му и натрупаните с години богатства. А самата Пенелопа, която в негово отсъствие олицетворяваше женската преданост  и „държавността“,  хитруваше, като денем тъчеше погребален саван за свекъра си Лаерт, а нощем го разтъкаваше, само и само да не го завърши, та да не се омъжи и така да легитимира някого като господар над дома си и цар на острова. И всичко туй, защото тя обичаше и въжделяваше истинския цар, героя Одисей, надяваше се, че той е жив и здрав и все някога ще изплува на повърхността – ще си дойде,  ще раздаде справедливост и ще възстанови законността в многострадалната Итака. Но невярна слугиня я издава и край на хитрините! Тогава Пенелопа ребром обявила, че ще се омъжи за жениха, който успее да обтегне могъщия лък на Одисей – дело, непосилно за обикновен човек. С аналогията обаче дотук,защото никой не успял, освен преоблеченият като просяк Одисей, който прострелял претендентите с лъка си – избил ги до крак. И заживял щастливо с жена си, ала довреме. Според по-късни митове Пенелопа му изменила с  Телегон и родила Итал. Друг мит я хвърля в обятията на бог Хермес и така на бял свят се появил разгулният бог Пан.

Каква ще е развръзката в България не може да се предвиди, но едно е сигурно: митовете осветяват сегашното чрез минало, ала живият живот не е мит, а комплексна и осезаема реалност тук и сега. Актуалната социалнополитическа конюнктура се определя от конкретните властови отношения в обществото – отношения на господство и подчинение, независимо дали властта е тайна и подмолна, или е власт на герой явен и победител. Истинската власт винаги е била и ще бъде самостойна доминираща воля, висш мистичен авторитет и реално управление, а онази, която се търкаля на улицата и се предлага на всеки, не е власт и който я вземе, си взема белята като женихите в Итака. И така, така нататък.

Тодор БИКОВ

Публикувано в: on юни 4, 2012 at 3:37 pm  Вашият коментар  

БЪЛГАРИЯ МЕЖДУ ГОТФРИД ЛАЙБНИЦ И НИКОЛА ВАПЦАРОВ

През 17 век в трактата си „Теодицея“ немският философ Готфрид Вилхелм Лайбниц разви и аргументира тезата, че „живеем в най-добрия от всички възможни светове“. Но откакто свят светува именно това прокламират всички, които благоденстват. И те безспорно са прави за себе си. В днешно време на същото основание ежечасно и всекидневно слушаме, че светът е такъв, какъвто е и как той не би могъл да бъде друг! Само романтици като поетите опонират: „Ех, лошо, /ех, лошо /светът е устроен! /А може, по-иначе може…“ („Песен за човека“, Н. Вапцаров).

Кой е по-прав: философът или поетът?

Според логическия Закон за изключеното трето между две твърдения само едното може да е вярно, ала в случая имаме две истини. Така че и двете твърдения са верни. Разликата е в гледните точки, затова бързам

да хвана бика за рогата: добре или зле се живее в България?

За да не разказвам отново традиционната притча за гледната точка на оптимиста и песимиста, ще кажа, че българската чаша в момента е много повече празна, отколкото пълна, ако става въпрос за материални блага и качество на живот. Същевременно тази чаша е на път да прелее, заговорим ли за разочарованията и безпътицата на масовия човек. Едно малцинство си живее весело и щастливо на своя си остров България и самодоволно обяснява как „живеем в най-добрия от всички възможни светове“  и как проблемът на околните давещи се бил проблем само и единствено на самите давещите се. Но неподозирана опасност дебне блажените, защото  ближният им се дави в отчаяние и нищета, а когато потъне, ще завлече със себе си всичко, което докопа.

Кой е виновен за това?

Виновни са управляващите, защото те контролират жизнените ресурси и обществения достъп до тях. По народному казано:  у тях е и ножът, и хлябът! Те обаче твърдят, че имало световна икономическа и финансова криза, та затуй в България живеем зле. Ако имаше действителна криза, тя би била за всички. Но виждаме и констатираме, че бедните все повече и повече обедняват, а богатите –  все пò богатеят и богатеят, което демаскира проблема като изцяло управленски. Т.е. – със средствата на властта благата и ресурсите се насочват непропорционално и еднопосочно. Това е олигархичен модел на управление, избран процедурно от българското общество. Но едва ли някой съзнателно би се съгласил да го лишават от заслужени блага и по-добър живот! Най-малко инстинктът за самосъхранение би го насочил в правилната посока, но тъкмо в това е уловката: инстинктът най-лесно се лъже, достатъчно е само да му се покаже примамка и той тръгва след нея. Друг е въпросът дали ще я получи и колко ще му се даде от нея, при условие, че тя е в ръцете и под контрола на опитен  и заинтересован  изкусител.

Значи трябва повече да се мисли, когато се гласува на избори!

Но да мислиш, се възпитава,  учи се – бавно, методично, непрестанно. Докато инстинктите са вродени. Притежава ги наготово всичко живо. Затова, който иска да живее равностойно в човешко общество, трябва да се научи да мисли и да възпита характера си в дух на справедливост, солидарност и съпричастие. Някой ще каже: „Та нали с такива приказки България живя 45 години, а после избра настоящия модел!“Безспорно е: България живя онези „45 години“ по-добре и градивно, въпреки някои недопустими крайности, които, все пак, бяха плод на тогавашното идеологическо противопоставяне и двуполюсната политическа конюнктура в света. След 1989 г. бавно и постепенно отвън ѝ наложиха сегашния политико-икономически модел. Той се инфилтрираше  през т. нар. преход, а се утвърди със биологическата и духовна смяна на поколенията. И промяната е пред очите ни. Вече не сме част от международната социалистическа общност, СИВ и Варшавския договор; капиталистическа страна сме, част от Европейския съюз и НАТО.Никой не би отрекъл фактите, по-скоро би ги коментирал в светлината на знанията, опита и културата си. А от гледна точка на горната триада – справедливост-солидарност-съпричастие, не ще съмнение, сега живеем в по-несправедливо, по-несолидарно и по-непричастно общество. Причините са именно в политическата система, която чрез институциите си регламентира социално-икономическите отношения в страната.

Как други капиталистически страни продължават да живеят по-добре от нас при същата система

е въпрос, който ще ни отведе при теоретично добре познатата практика на колониализма, неоколониализма и на новото им превъплъщение – постнеоколониализма, на който ние, българите, сега сърбаме попарата.  И сега България е разграбена, бедна и беззащитна страна. Единственото ѝ достояние е чудесният ѝ природен климат и територията, която, поне номинално, владее. За народите обаче отново идва време разделно. И когато то настъпи, няма да има с какво да защитим родината си, нито пък ще има кой да я пази от „наши и чужди гости“, защото имаме символична армия с оръжия от конвенционален тип, и то по стандартите на 80-те години на миналия век… Същевременно светът ври и кипи.

В Северна Африка, Близкия и Средния Изток не престават да дрънчат оръжия!

Защото в света действително има криза, но тя не е икономическа или финансова, а ресурсна. Въглеводородите – нефт, газ и техните производи, – върху които се гради съвременната общочовешка цивилизация, са на привършване и всяка перспективно мислеща държава или икономическа общност се опитва да си ги гарантира във възможен хоризонт от територия и време. А тези суровини в най-голямо количество са концентрирани именно във фиксирания регион и това е casus belli – причина, основание за война. Тук е заплетен гордиевият възел, който рискуваме да не се развърже, а, по примера на Александър Македонски, да се разсече с меч. Западната юдео-християнска цивилизация като технологично най-развита решаващо се нуждае от тези ресурси, защото те са в основата на нейната мощ и съществуването ѝ. Затова САЩ и НАТО воюват срещу „световния тероризъм“  и политическите диктатури именно и само в този район. Афганистан, Ирак, Либия… положиха природните си богатства в нозете на победителите. Идва ред на Сирия и Иран… И пак ми се причува реплика от Вапцаровата „Песен за човека“:

„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,  /сякаш /като че там сте били!“…

Истинският ужас обаче ще настане, ако не се намери мирен изход. Досегашните военни действия и паравоенни операции в региона бяха допуснати от негласен консенсус между т. нар. велики сили. Но Сирия и Иран сега са под опеката на евразийските колоси Русия и Китай. Така че военно стълкновение тук би прераснало в регионална и световна война – истински Армагедон, като не е изключена употребата на най-модерни оръжия, сред които ядрените ще са лирическо отклонение. Ала подобен сценарий, колкото и да е възможен, е малко вероятен, защото в него победител не може да има. Нито познатата ни форма на живот. Затова вероятно „великите сили“ отново ще намерят консенсус, който, естествено,  пак ще бъде в тяхна полза и за сметка на енергийните донори…

А в България, както и по света, за някои животът ще продължи да бъде добър, весел и красив, за други  – „озъбено свирепо куче“…  „А може, по-иначе може“!  И това зависи от всички нас.

Тодор БИКОВ

/Заб. Статията е публикувана във в. „Словото днес“ – 10 бр. (702), 12 април 2012,
година ХVIII./

Публикувано в: on април 12, 2012 at 3:32 pm  Вашият коментар  

БЪДЕЩЕТО Е ЗА ГЛОБАЛНИЯ БЪЛГАРИН


Тодор БИКОВ,

поет

 Интервю на

Евелина ЗДРАВКОВА

/Бел. ред.: Тодор Биков е поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работи като директор на Дом на културата на железничарите „Гео Милев“ – Пловдив./

    – Г-н Биков, вече цяло столетие всяка година на 1 ноември честваме Деня на народните будители с надежда българите да се събудят от многовековния си летаргичен сън, да вземат съдбата си в свои ръце и да заживеят като свободни и достойни граждани, но все нещо не се получава, все някой пречи…

– Иначе щеше да е още по-зле! Този свят ден за историята и бъдещето ни напомня на спящото или веселящо се мнозинство за страданията, мъките и безкористните трудове на най-светлите български умове – възрожденците, и за техните следовници, чиито очи зорко проникват в бъдното и като очите на стоокия Аргус никога не мигват, за да озаряват свястта народна, давайки пример за подражание, цели за постигане и перспектива на националния ни живот. Така че този ден действително просветлява българския календар и пробужда незакърнелите съвести, а закоравелите – изобличава.

    – В условия на криза, когато пари няма: лекари, полицаи, университети… хора от различни браншове стачкуват или се канят да протестират, безработица е, безизходица, а ние празнуваме. Какво ще промени Денят на будителите!?

– Тъкмо кризисното време е горнилото, в което се пече и пречиства безквасният хляб на причастието и всеки, който вкуси от него, става съпричастен с другите и разбира, че „Не само с хляб ще живее човекът…“, а преди всичко със закона Божий и актуалния правов ред. Тогава и кризата ще отстъпи.

    – А онези, непричастните, с тях какво ще се случи?

– Квасът на егоизма и беззаконието ще ги лиши от пълнокръвен социален живот, ще ги откъсне от род, народ, отечество и родина, ако, разбира се, един ден, ден като Деня на будителите, отново не се събудят в лоното на българския генотип и не заживеят като част от народното цяло.

    – Подобно виждане не ни ли изважда автоматически от съвременния глобализиращ се свят?

– Глобализацията, стига да не се изкористява, цели хората, идеите, стоките и капиталите да се придвижват свободно и в интерес на всички. Тя стимулира всестранното общуване между личностите, народите и цивилизациите, дава им възможност да се опознават, да си взаимодействат и да се допълват. Глобализацията обаче не пренебрегва, а отстоява държавните граници, националния суверенитет и културната самобитност на страните. Защото всеки народ се развива и усъвършенства в своя си ареал, който, благодарение на новите телекомуникационни технологии, вече може да се простира наблизо и далеч извън териториите на непосредствената му държавна юрисдикция.

    – Да се върнем в отечеството ни! В този сложен и все по-усложняващ се свят има ли бъдеще България?

– Съвременните глобализационни процеси в света поставят качествено различни изпитания пред държавите нации. Потокът от нови форми на икономическа и информационна актуалност бавно, методично и сигурно размива териториалния фундамент на политико-националната съвременност и все по-ясно се очертава конфигурацията на човечество от коренно нов тип.

Революцията на телекомуникациите детериториализира света: минава се от структурата с наземни, водни и железни пътища към система с въздушен транспорт и телекомуникации, разрушаващи локалното понятие за национално пространство. А чрез електронната мрежа човек дори открай света е свързан със своите корени – расови, религиозни, национални, културно-битови… Затова главното за България днес е не да отстоява или развива базата и надстройката на отиващия се индустриален век, а по-скоро да създаде глобална комуникационна мрежа или успешно да се включи във вече съществуваща. Това ще й гарантира културно, икономическо и политическо бъдеще.

    – Как ще се постигне всичко това?

– Като вървим напред, но гледаме и назад. Разбира се, и с много труд, но труд съвременен, модерен, творчески, зад който да стои пробуденото съзнание на глобализиращия се българин.

/Интервюто е публикувано във в. „Марица“, 29 октомври 2010 г., стр. 11./

Публикувано в: on март 12, 2012 at 2:25 pm  Вашият коментар  

ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА И ДЪРЖАВАТА

І. Християнската цивилизация

  Християнската цивилизация е възникнала преди 2000 години и се е развила в условията на антагонизъм и симбиоза между Църквата и държавата върху територията на древната Римска империя. Днес християнството е разпространено на петте обитавани континента и наброява близо два милиарда последователи, а цивилизацията му с основание претендира за религиозно и политическо господство над света.

Тъкмо в единство и борба институциите Църква и държава успяват да адаптират и усъвършенстват съществуването си. Така във времето и пространството те постигат и променят вътрешните и външните си форми и съдържания съобразно с обновяващите се обстоятелства, за да преоткрием днес в тях началното им състояние, но на качествено по-високо ниво.

В света днес екстензивно се променят и глобализират политиката, икономиката, културата, религията. Неистово се въздейства върху личностите, обществата и нациите, за да скъсат връзки с цивилизациите, към които принадлежат. Целѝ се хората да бъдат унифицирани, стандартизирани, обезличени, за да се управляват ефикасно от един световен политически, икономически, културен и религиозен център.

Всъщност това не е ново и непознато явление. Светът го знае от античността. Още древните гърци в ученията на софисти и стоици говорят за универсалността на човешкото битие. Тази идея се засилва в империята на Александър Македонски, който чрез войни създава първи в света глобален „ойкумен” – единствена и универсална световна империя, изградена върху елинската цивилизация. Друг пример е Римската империя, а в по-ново време Наполеон, Хитлер и Сталин продължиха тенденцията на насилствена „глобализация”.

Онова, което античността наричаше  „космополитизъм”, в следващите епохи се определи като „универсализъм”, „интернационализъм”, днес англосаксите го наричат „глобализъм”, а романогерманците – „мондиализъм”. Всъщност зад всички тези понятия се крие още по-старата и първична идея на Месопотамските /Сенаарските/ майстори на Вавилонската кула, които чрез опита да построят огромния стълп искаха, от една страна, да се изкачат на небето и да конкурират самия Бог на негова територия, а от друга – да си  създадат наземен политически, икономически и културен опорен център, от който посредством общия език да наложат „нов световен ред”, да поробят всички племена и народи.

Днес човечеството е изправено  пред същата претенция. Западният глобализъм е впрегнал цялата си мощ и всичките си ресурси, за да ликвидира нациите и държавите, да подчини света на един хегемон и да наложи една цивилизация – своята.

Но това е само върхът на айсберга – борбата на цивилизациите да съществуват като специфични форми на обществено-политически, икономически и културен живот. Крайъгълен камък на този процес е религията и реномираният американски политолог Самюел Хънтингтън именно от тази гледна точка  различава девет противоборстващи си цивилизации: западна, православна, ислямска, латиноамериканска, африканска, хиндуистка, китайска, будистка и японска. Всички те съществуват и се развиват сравнително безметежно в собствения си ареал, но съприкосновят ли се една с друга, стълкновяват се и конфликтуват, защото са принципиално различни и коренно несъвместими.

Сблъскват се и конфликтуват всъщност различните религиозни ортодоксии и ортопраксии, полюсните култови и светски институции и практики, антагонистичните културни модели и светогледни парадигми, които са функции и органи на онази vis vitalis, наречена религия, която ги оформя отвътре, оживотворява ги и без нея въобще нямаше да ги има или щяха вече да са мъртви.

В този смисъл са възможни търпимост и взаимодействие между религиите и цивилизациите, но само на синкретична основа.

Религиите и цивилизациите съществуват и се развиват в специфични институционални форми като държавата и църквата. Ако се унищожи едната, загива и другата, ако се промени едната, променя се и другата, защото те са като душата и тялото при земните условия на човешкото съществуване.

Западната католико-протестантска цивилизация е технологически най-развита и се стреми чрез съвременните информационни технологии и телекомуникации да глобализира институциите си и да ги наложи на всички, да установи т. нар. нов световен ред, даже със средствата на модерната война. Ето защо Църквата и държавата, тяхното съществуване и техните взаимоотношения на антагонизъм или симбиоза са решаващо важни за перспективата на човечеството. Затова е необходимо вглеждане в корените на нашата юдеохристиянска цивилизация, за да се осветли историческото й развитие, а оттам – да се очертае перспективата й в рамките на религиозно-политическите аспекти.

От тази гледна точка Църквата е призвана да освещава и спасява душата на човека с методите на убеждението, ненасилието, чрез Божията благодат и делата на вярата и любовта, а държавата, напротив, е длъжна да се грижи за физическото оцеляване на човека, обществото и нацията, като чрез законите си налага общото благо дори с насилие.

Същевременно обаче произходът и същността на Църквата изискват определен начин на взаимодействие с държавата. Регулирането на тези междуинституционални отношения в основата си зависи от принципа на суверенност в сферата на техните действия и вътрешно-организационния им живот. Държавата и култовите общества, в частност Църквата, като участници в този процес са свързани по строго определен начин помежду си, което ги поставя в определена социално-правна позиция, която се определя от специфичната социална природа на субективните им задължения.

Тук именно е проблемът: Църквата и държавата живеят в един и същ човешки субстрат и в един и същ териториален ареал – членовете на църковната организация са едновременно организирани граждани на държавата, както и обратно. Същевременно трябва да се добави и това, че историята на Църквата не е обичайната събитийна история на човешкия и обществения живот. Характерът на църковната история е смесен – богословски и светски, каквато е и природата на самата Църква – божествена и човешка според меродавната догматика. Така че Църквата като богочовешка действителност, макар и да съществува и да действа в определено време и място, запазва същността си непроменена. Или с други думи казано – Църквата запазва вечното в определеното време и в ограниченото пространство.

 Православната църка по своята природа и същност не може да бъде отъждествена с никоя форма на държавно управление, нито с определен тип държава, въпреки някои опити за това, защото нейната същност и предназначение коренно се различават от същността и предназначението на държавата. Същото не може да се каже за католическата и протестантската версия на християнството, които активно пропагандират и практикуват класическите форми на папоцезаризма и цезаропапизма, включително съвременните им модификации.

ІІ. Съвременни имперски стратегии на католицизма и православието

1. Католически глобализъм: Ватикана – най-малката суперсила

Със своите 0,44 кв. км площ и около 1000 жители Ватикана е най-малката държава-град, разположена на Ватиканския хълм в западната част на Рим. Тя е резиденция на папата и международен административен, идеологически и религиозен център на Римокатолическата църква.

Държавното устройство на Ватикана е абсолютно-теократична монархия с държавен глава папата, избиран пожизнено от колегията на кардиналите, наречена конклав.

Папата има следния титул: епископ на Рим, наместник на Иисуса Христа, приемник на апостолския княз /Петър/, върховен понтифик на вселенската църква, патриарх на Запада, примас на Италия, архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на държавата-град Ватикана, раб на рабите Божии.

Съгласно догма на католическата църква от Първия Ватикански вселенски събор през 1870 г., папата се счита за непогрешим. В църковните регистри фигурират 265 папи, включително избрания наскоро папа Бенедикт ХVІ – бившия немски кардинал  Йозеф Ратцингер.

Влиянието на Ватикана е свързано с влиянието на католицизма в света, опиращо се на католическото духовенство и монашеските ордени, както и на златни, валутни запаси и други ценности на папската държава-град, които се оценяват на стотици милиарда долара.

Католическата църква издава над 1000 вестника и списания на около 50 езика. Неин печатан орган е в. “Осерваторе Романо”, а освен това има телевизионен център и радиостанция – с предавания на 32 езика.

Ватикана е член на много международни организации, има постоянен наблюдател в ООН,  ЮНЕСКО и поддържа дипломатически отношения с над 100 страни. Ватиканските дипломати често изпълняват посреднически мисии в различни конфликти между държавите и политически групировки. Тази роля на Ватикана идва още от древността и средновековието. Популярният израз  “Roma locuta, causa finite” е категоричен, че всяко решение на Ватикана е окончателно и не подлежи на обжалване.

Папските решения са задължителни за голяма част от човечеството и касаят както религията, така и политиката. Мозъкът на Ватикана е Курията – централен административен апарат на Римокатолическата църква, възглавявана от папата. Официалният бюджет на Апостолската столица е около 210 млн. долара – приходи и разходи. Неофициално обаче става дума за стотици милиарда долара в различни банки, сметки, фондации, училища…Става дума и за 1 милиард и 200 милиона католици, което очертава Римския папа като един от действителните протагонисти на света.

1.1. Папски екуменизъм в действие

Папите от втората половина на ХХ век имат мандата на Втория Ватикански вселенски събор, който в средата на 60-те години от миналото столетие подкрепи Римокатолическата идея за екуменизма, и чрез жадуваното от всички християни  всехристиянско единение те завоалират жадувания си стремеж към доминация и отново се опитват да наложат първогреховната си идея за приматство на римския епископ.

Папа Павел VІ /1897-1978/, по време на чийто понтификат завърши Вторият Ватикански вселенски събор, подписа декларацията “Nostra Aetate” за отношението на католическата църква към нехристиянските религии, чието мото е “Диалог между религиите, екуменизъм сред християните”.

Принципно тази идея е правилна и християнска по дух – не да победиш или да измамиш противника, а по-добре да опознаеш партньора. Не да спечелиш другия за своята вяра, а да търсиш поле за действие, водещо до взаимно добро. В замисъла си обаче екуменизмът е западна идея за междурелигиозен диалог, която е инструмент в ръцете на световните глобалисти и обслужва тяхната битка за всяка педя неколонизирана икономически или духовно територия.

Чрез “единението” папата прави пореден опит да подчини и оглави християнските деноминации, а Западът – да наложи своята политическа система и власт над всички останали страни и народи.  /Този принцип на реален съюз между папството и западния империум в интерес и на двете страни го знаем още от времето на пакта между франкската монархия и римските понтифици./   Затова нищо чудно, че религиите, идеологиите и културите, които са против западното глобализиране и овладяване на света се отнасят твърде враждебно към тази идея. В екуменизма те виждат поредната маневра на западния идеологически, културен и религиозен империализъм или поредно доказателство за упадъка на Запада и римокатолицизма.

1.2. Вселенско православие:

Москва – Трети Рим

 Монахът от Псковския Елеазаров манастир Филотей в своите послания до великите князе Василий ІІІ, Иван ІV и дякон Михаил Мунехин формира идеята за висшето предназначение на Русия като последна пазителка и защитничка на вечните световни истини. В едно от посланията си той пише: “Сега всички християнски царства са стигнали до края и са се съединили с единното царство на нашия господар, съгласно пророческите книги, това е руското царство: защото двата Рим-а    паднаха от ереси, третият стои, а четвърти няма да има”.

Появата на тази доктрина в началото на ХVІ в. никак не е случайно. След падането на Византийската империя под напора на турско-османските орди, центърът на вселенското православие, град Константинопол – втория Рим, наследник на славата и мощта на Великата Римска империя, също рухна. Паралелно Москва стремително се издига  и става обединението на руските земи в единна държава.

Обяснението на идеята за Москва като Трети Рим идва от Двата Рим-а, хранители на истинската вяра и пазители на световния ред, паднали от “ереси”, т. е. загубили своята духовна основа. И ето, че центърът на световното християнство се премества в Москва. Руският народ и руската държава стават законни наследници на имперската римска държавност и на духовните светини на вселенското православие. “Отныне и во веки веков” те са призвани от Бога да пазят това грандиозно наследство в чистота и непорочност. – Това са накратко основните тезиси в теорията на Филотей.

Към ХVІІ в., при царуването на Алексей Михайлович, религиозно-историческата концепция “Москва – Трети Рим” окончателно придобива собствено политическо звучене и се превръща в официална геополитическа доктрина на Кремъл. Руската държава започва да се разглежда от своите самодръжци не само като хранителка на “древните благочестия”, но и като законен покровител и защитник на всички православни християни. Именно този възглед на руското общество позволява на Москва да осъществи най-важния си исторически пробив – съединяване на Украйна с останалите руски земи.

Следи от влиянието на геополитическата доктрина  “Москва – Третия Рим” може да се видят и в проведените от руския патриарх Никон църковни реформи “по древногръцки /т. е. византийски/ образец”, което показва стремеж към максимално унифициране на Църквата като духовна основа на държавата. Знаменателен е и фактът, че  Вселенският патриарх Атанасий ІІІ Пателарий предава  на руския цар Алексей Михайлович иконата на Божията майка “Знамение”. Пренасянето на този образ от Византия в Русия подчертавало и утвърждавало глобалното значение на Москва като защитничка на световното православие.

В различни варианти и модификации идеята  “Москва – Трети Рим”, се проявява и в  “доктрината за славянската империя”, по своеобразен начин пак тя е в основата на атеистичната “съветска геополитическа стратегия” и пак идеята за “Третия Рим” продължава да споява и крепи съвременната руска държавност, която, макар да е в криза, безспорно е  стожер на православието, пропило я отвътре.

1.3. Политическо православие

Същност на политическото Православие. Учението на политическото Православие е най-модерната руска теория за отношение между Църква и държава. Като идеология, то е Православие и нищо повече.

Политическото Православие изключва вкарването във вероучението на каквито и да е чуждеродни елементи, антидогматизма и богословския модернизъм. То се опира на политическите учения и на политическата практика, заложени в православното Църковно предание.

Политическото Православие е форма на конкретни политически позиции с основа върху догматиката, каноните, нравственото и аскетическото учение, историята и историософията на православната Църква. Изхожда от факта, че много религиозни цели на човека могат да се осъществят единствено в организираното човешко общество, а да се сформира такова общество може само със средствата на политиката.

Разбира се, целите и средствата на светската политика не изчерпват целеполагането и инструментариума за реализацията на специфичните православни политически задачи, защото политическото Православие се гради върху схващането, че в Свещеното Предание на православната Църква са зададени присъщи цели и указания за тези “специфични средства”, чрез които се осъществява православната политика. И доколкото Свещеното Предание се възприема от Църквата не като човешка традиция, а като глас на Светия Дух, говорещ в Църквата чрез светите отци, вселенските и поместните събори, специалните откровения и т. н., тези цели и средства на православната политика могат и трябва да се възприемат като заповядани от Бога.

Следователно, политическото Православие, или православната политика е посилно за човека използване на специфични политически средства за реализация на специфични политически цели, които Бог е заповядал чрез Свещеното Предание на православната Църква.

Императиви на политическото Православие:

  • борба за политическа власт;
  • провеждане на православната политика като политика на държавата;
  • дългосрочна стратегия за постигане на есхатологическите цели на Църквата в цивилизационните условия на протичащите “последни времена” преди Второто Христово пришествие.

Все още политическото Православие е повече теория, отколкото практика. По своята същност, по характера и целите си то е актуална проекция, или модерен вариант на доктрината “Москва – Трети Рим”. На лице са и много общи предпоставки, за да изиграе същата роля в новите геополитически обстоятелства.

Тодор БИКОВ

Публикувано в: on март 9, 2012 at 4:14 pm  Вашият коментар  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.