Русия и ОНД – Пловдив

ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ПОСЛАНИК ШАРАПОВ ВИКТОР ВАСИЛЬЕВИЧ, ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ПОСЛАНИК ПОТАПОВ АНАТОЛИЙ ВИКТОРОВИЧ, УВАЖАЕМИ ПОНОМОРЕВ ИГОРЬ НИКОЛАЕВИЧ И УВАЖАЕМИ КОВАЛЕВИЧ АЛЕКСЕЙ ГРИГОРЬЕВИЧ – ЧЛЕНОВЕ НА РУСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ ОТ „СОЮЗ ДРУЗЕЙ БОЛГАРИИ“, УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА, ПРИЯТЕЛИ И ПОЧИТАТЕЛИ НА ПЕСЕННОТО И ТАНЦОВОТО ИЗКУСТВО, НА ПЛОВДИВСКИЯ ДОМ НА АРМИЯТА, НА СЪЮЗА НА ОФИЦЕРИТЕ И СЕРЖАНТИТЕ ОТ ЗАПАСА И РЕЗЕРВА, НА БЪЛГАРСКИЯ АНТИФАШИСТКИ СЪЮЗ, НА СЪЮЗА НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ, НА ГРАЖДАНСКО ДВИЖЕНИЕ РУСОФИЛИ И НА ДРУЖЕСТВОТО ЗА ПРИЯТЕЛСТВО С НАРОДИТЕ НА РУСИЯ И ОНД – ПЛОВДИВ,

Днес отново ни събира нуждата да си припомним и да не забравяме ужасите на Втората световна война – най-мащабната, най-кръвопролитната и трагична война, която започна през 1939 г. и завърши през 1945 г., води се от над 40 държави на три континента и на три океана и погуби близо 60 милиона безценни човешки живота, и която светът страдалчески преживя, за да научи народите все повече и повече да ценят мира. След нея дори през неистовите години на последвалата Студена война военните блокове на бившите съюзени страни-победителики, които доминираха над света, избягваха „горещия сблъсък”, макар че мирът беше и продължава да е въоръжен до зъби, и то с най-модерни оръжия за масово унищожение: ядрени, тектонически, климатични, космически…

Но дори след разпадането на великия и могъщ Съюз на съветските социалистически републики  международната обстановка не се промени особено, въпреки поетите ангажименти от Съединените американски щати – лидера на западния свят. Напротив, САЩ и  ръководеният от от тях военен блок НАТО градят и изграждат все повече свои аванпостове около Русия и я притискат, за да продължат да я разчленяват и така да завладеят безценните й природни богатства. И никакви приказки за „перезагрузка” не трябва повече да ни заблуждават. Днес, както преди 70 години  през Втората световна война, Москва  е политически и военно застрашена,  което вече официално се признава и от руското политическо и държавно ръководство. Затова на 18 ноември тази година президентите на Русия Дмитрий Медведев, на Беларус Александър Лукашенко и на Казахстан Нурсултан Назърбаев подписаха декларация за създаването на Евразийски съюз. Събитието се предшестваше от излязлата на 3 октомври статия на премиера Владимир Путин, в която той се обяви за бърза реализация на стратегическия проект за мощна интеграционна икономическа и политическа групировка върху територията на постсъветското пространство. Последва мълниеносен отговор от геополитическия инструктор и говорител на САЩ Збигнев Бжежински, който провидя в новата междудържавна структура възстановяване на СССР и даде сигнал на съответните специализирани служби и на западните медии да започнат яростна атака срещу премиера Владимир Путин и евентуалното му политическо бъдеще като президент догодина. Всички сме свидетели на последвалата пропагандна истерия, изразила се и в протестни акции на прозападниците след победата на путиновата партия Единна Русия в наскоро  преминалите избори за руската Държавна Дума.

Именно в такава обстановка, госпожи и господа, е нужно човечеството все повече и повече да се обединява около просветения и действен пацифизъм, като едновременно твори… и се разоръжава. Такава е и целта на днешното тържествено събрание-концерт, което акцентира върху изминалите 70 години от началото на Великата отечествена война на съветските народи /1941-1945 г./ и 70-годишнината от епичната битка за съветската столица Москва /декември 1941 г./. Защото тази е битката, в която Червената армия даде урок по военно майсторство и несъкрушим дух на смятания за непобедим агресор и нанесе първото и решаващо поражение на фашистките окупатори, след което саможертвено тръгна към изстраданата, но заслужена крайна победа. Тъкмо страдалческия път към победата ще си припомним днес. Ще си припомним свещената саможертва и героизма на съветския войник, гражданин и човек. От все сърце ще възпоменем и възпеем онова, което наистина не трябва да забравяме и безрезервно ще осъдим войната, която носи смърт и разруха всред семействата, народите и цялото човечество.

Обявявам тържественото събрание-концерт за открито.

Тодор БИКОВ,

Зам.-предс. на ДПНРОНД

Пловдив, 13 декември 2011 г.,

17.30 ч., Дом на армията

Идат обаче избори и псевдопатриотичната партия „Атака”, която все повече губи електоралната си подкрепа, реши да излезе от политическа летаргия и действена анонимност – на 4 май т.г. тя парадно излезе да протестира срещу високоговорителите на джамията „Баня Башъ“ в центъра на София. Нейни привърженици нападнаха мюсюлманите, които опитваха да проведат петъчната си молитва и, естествено, стигна се до батални сцени, застрашаващи етническия мир. Целта бе постигната…

Но подобни криминални явления не са и не може да бъдат сериозен проблем, защото България е страна с развита държавност и разполага със специализирани институции, които могат компетентно и категорично да ги решават, още повече когато те застрашават националната сигурност. На глобално ниво обаче действително има проблем: противоборстват религиите и цивилизациите, които се опитват да налагат специфичните си форми на обществено-политически, икономически и културен живот. Реномираният американски политолог Самюел Хънтингтън  в този смисъл различава девет  цивилизации: западна, православна, ислямска, латиноамериканска, африканска, хиндуистка, китайска, будистка и японска. Всички те съществуват и се развиват сравнително безметежно в ареала си, но съприкосновят ли се една с друга, стълкновяват се и конфликтуват, защото са принципиално различни и коренно несъвместими.

Сблъскват се и конфликтуват всъщност различните религиозни ортодоксии и ортопраксии, полюсните култови и светски институции и практики, антагонистичните културни модели и светогледни парадигми, които са функции и органи на онази жизнена сила, наречена религия, която ги оформя отвътре, оживотворява ги и без нея въобще нямаше да ги има или щяха вече да са мъртви. Оттук се подхранват местническите, националните и глобалните противоборства, които действително са проблем на политика, но, безспорно,  не е такъв случаят пред Баня Башъ, защото мохамеданите в България са кротки, толерантни хора и като цяло –добри граждани. Ако има изключения, те са под институционален контрол.

Проблем с българските турци и българомохамеданите  обаче действително има и той е особено важен, дори решаващ за политическата съдба на България. Защото тези наши сънародници, като близо милионна част от нацията, са безспорен фактор в политико-държавното ни битие. „Безспорен фактор”, ала политически неизявен и социално потиснат, което рефлектира по косвен начин върху цялото общество и всеки отделен гражданин. Някои ще каже, че те си имат партия и са в политическото и държавно управление на страната още от началото на промените, но друга тема е доколко ДПС представлява и защитава техните реални интереси.

Истината е, че доминиращите политически партии в страната всячески се стремят да изолират мохамеданите от реалната власт. И успяват. Равносметката е, че те са сведени до манипулируем електорат. Ухажват ги преди избори и след като ограбят гласовете и доверието им – последното нещо, което им е останало, –  забравят ги.  Забравени са обаче обещанията и ангажиментите към тях. Иначе те не излизат от зоркото полезрение на властта и партиите – да не би някак нещо да се случи и те да осъзнаят интересите и силата си, да не би да се организират и да вземат съдбата си в свои ръце и да заемат полагащото им се място в културния, икономическия и политическия живот на страната.

Някой ще каже, че това е нормална партийна и политическа корист. Да!, но не и държавническа далновидност. Никоя държава не може да се развива и да върви напред, ако значителна част от нейните граждани е дезинтегрирана. Една войска напредва толкова бързо, колкото бързо се придвижва ариергардът й. В противен случай тя е обречена. Както е обречена на разпад България, ако не успее да социализира и приобщи своите граждани от турски произход и турчеещите се българомохамедани, защото неизбежно следва етнизация и политизация на проблема и последиците ще са пагубни.

За да заживеят в хармония, етносите в унитарна България трябва да възприемат, споделят и уважават културните си различия. Битуващите властнически стереотипи и някои расови предразсъдъци са по-скоро плод на управленско невежество, не произтичат от толерантния български народ, който всъщност е действителната жертва. Те са проблем външен, изкуствен и народът, истинският суверен, рано или късно ще го разреши с решаването на въпроса за властта. Разбира се, колкото по-бързо – толкова по-добре. Целокупният български народ вече е узрял за истински политически и етнокултурен плурализъм, защото все повече и повече осъзнава, че само по-единен, по-цял и по-силен може успешно и трайно да прекрачи в историческото бъдеще.

Тодор БИКОВ

„Глобален” и „глобалност” като понятия се появяват през ХІХ век, а научно те се изследват и разпространяват едва през втората половина на ХХ век.

Римският клуб постави началото на дебата за глобализацията и наложи термините „глобални явления”,  „глобални процеси и проблеми”… чрез първия доклад на клуба –  „За границите на растежа”  от Едуард Пестел, публикуван прeз 1972 г. Но феноменът всъщност е от предисторическите времена: Месопотамските /Сенаарските/ майстори на Вавилонската кула чрез опита да  построят огромния стълп целяха, от една страна, да се изкачат на небето и да „конкурират” Бога  на „негова територия”, а от друга – да си създадат наземен политически, икономически и културен опорен център, откъдето чрез общия език да наложат „нов световен ред”, като надделеят над всички други племена и народи и, поробвайки ги, да отклонят човечеството от богоначертания му път. Бог обаче смесил езиците  на строителите  и те престанали да се разбират помежду си, изоставили гордото  начинание и се разпръснали по лицето на земята.  Но богоборците не изоставили идеята си за доминация над човечеството и тя  минава през различни етапи и форми на изява и развитие.

Първа форма –                                

насилствена „глобализация”

Още древните Египет, Персия, Вавилон… обединяват чрез войни и насилие различни племена. Типичен пример за насилствена глобализация  обаче е империята на Александър Македонски, който създава „глобален” ойкумен – единствен и универсален световен  империум, изграден върху елинската цивилизация. Последващ образец е Римската империя. В по-ново време Наполеон, Хитлер и Сталин продължиха тенденцията на насилствена глобализация. Понастоящем Съединените американски щати съчетават прийома с неистов икономически натиск върху страни и народи.

Втора форма  –

миграцията като „глобализиращ” фактор

 Великото преселение на народите. От І до VІІ век в Римската империя нахлуват многобройни племена – германци, хуни и славяни, защото Азия и Европа са пренаселени. Създават се съвременните европейски народи и държави.

Кръстоносните походи през ХІІ и ХІІІ век също са феномен на глобално разселение. В стремежа си да отвоюва от мюсюлманите светите християнски земи Западът осъществява осем кръстоносни похода. Успешни са Първият поход, организиран от папа Урбан ІІ /1095/, и Шестият, но цялостната „Реконкистата” всъщност провокира така наречения религиозен туризъм – поклонничеството в Йерусалим, и пряката културна и междуцивилизационна комуникация между мюсюлмани и християни.

Великите географски открития. През 1492 г. Христофор Колумб достига Америка и европейците започват да я колонизират. В периода 1600-1664 г. Обединеното кралство установява 13 свои колонии в Северна Америка. Преди това Испания е завладяла днешните Мексико, Чили, Перу и други обширни територии от Централна Америка и Андите. Франция се сдобива с настоящия Квебек…

Днес също констатираме усилена миграция към САЩ, но и към Западна Европа. Икономически емигранти от бившите социалистически страни и цял свят търсят поминък и живот в „обетованата земя”, макар че тя се самоопределя  и отстоява като  ареал на „златния милиард”.

Трета форма на „глобализация”  –

идеологията и мирогледът

Още древните гърци в ученията на софисти и стоици говорят за универсалността на човешкото съществуване. Идеята се засилва в империята на Александър Македонски и доминира във всички последващи империи.

В епохата на Ренесанса космополитизмът става основно учение и успешно се конкурира с патриотизма и национализма при формирането на европейските нации-държави.

Всъщност това, което античността нарича „космополитизъм”, в следващите епохи се определя като „универсализъм”, „интернационализъм”,  днес англо-саксите го наричат „глобализъм”, а романо-германците – „мондиализъм”. Важното е, че зад тези понятия се крие една и съща тенденция – стремежът към унификация, който цели да ликвидира нациите и държавите, да обезличи света и да го подчини на един-единствен хегемон.

Четвърта форма –

„информационната глобализация”

Днешните глобалисти се опитват да превърнат света в „информационна нация”. Глобализацията на икономиката, политиката и културата, която се основава върху универсализирането  на английския език и налагането му като международно официално средство за общуване /форма на „глобализация“, позната още от Месопотамската древност, когато тя също се опитваше да се наложи чрез единия и общ език/, днес, чрез масовите комуникации и съвременните информационни технологии, създава и моделира протичащите глобални процеси във всяка област на обществения и националния живот, като така променя и уеднаквява не само неговото качество, но и основите на всяка отделна цивилизационна среда.

Четвъртата форма на глобализация е практически всеобхватна и универсална. Атаката й срещу личността на индивида, обществата и нациите носи белезите и на трите предшестващи я форми, ала инструментите й за въздействие са на качествено нов етап от технологическото и политическото развитие на човечеството. Западната католико-протестантска цивилизация, доминирана от САЩ, е технологически най-развита и неприкрито се стреми да глобализира институциите си, като ги наложи на всички, да установи т. нар. „нов световен ред” дори със средствата на модерната война. Но очертаващият се вероятен „сблъсък между цивилизациите”, или между различията въобще, е непредвидим. И решаващ за съществуването на човека и Земята.

Тодор БИКОВ

Хан Аспарух победи византийците през 680 г. при Онгъла и постави началото на българската държава. И българските бранници изковаха съкрушителни победи, много често даваха урок по стратегическо и тактическо майсторство на силни противници.

Но дълъг и сложен е пътят на българската държава. Той премина през върхове и победи, възход и подем, през тежки изпитания. Над тях обаче се възвисяват усилията на народа ни да опази Отечеството. Ето!, зад гърба ни са над 13 века мир и бран – епоха на съзидание, на битки с нашественици и поробители. Епопея, в която  Аспаруховата песъчинка стана мегалит, върху живата плът на който четем българската история и съдбопис: Отечеството ни позна раздоли и разломи, но родината държи под крилото си всички свои чеда – живите, покойните и  неродените.

Тъй че оптимистичната теория на българския народ е написана с кръвта на безсмъртните му херои. Та ни сега, ни довека – никога няма да бъдат забравени и прежалени незабравимите и непрежалими жертви, защото с идеите си за род и родина, дори с гробовете си, те поставиха вечните граници на българското отечество. С кости изградиха основите  на българската държава, цимент биде  кръвта им.

Но сега, когато нашето домостроителсто е свършило, в дома ни трябва да гради Духът. Защото народ, който зида единствено с кости, рискува сам да вкостенее. Да се превърне в безкрайно гробище!

 II. КАМЪК НА ПЪТЯ

Пирамидата на обществения и държавния ни живот продължава да е тъй устроена, че които се катерят по нея, за да управляват, чупят живи кости и с тях изграждат клетки дори за помагачите си – техен образ и тяхно подобие.

Аморалност и зверщина – това всъщност е лествицата, по която нискочелите изпълзяват навръх устройственото ни петно. И колкото по-високо стъпят, толкова по-силен е световъртежът им и страхът да не паднат, та обезумяват: третират народа като чуждо население, управляват като завоеватели.

Такава е нашата Капитолия. Саморазрухата е на всички нива, но чудото не става – вавилонската кула си стърчи. Защото около хищниците винаги се е навъртала паразитираща фауна,  а политиците ги обгражда хитроумна “интелигенция”, която безочливо манифестира наемническия си нрав и срещу 30-те сребърника снове нагоре-надолу по вертикала, проповядва баснята за сития вълк и цялото агне и крие, че вълците дебелеят, а пък агнетата – намаляват.

Демагогският и егоистичен дух на наши политикани и “интелигенти” не подбира средства, за да се насити, да затлъстее. Не високата, благородната цел, а пладнешкият обирджелък и мафиотската котерийност спояват елементите на ужасната ни политическа машина. И всеки е противопоставен до ожесточение на всички, пък те – на другите. Индивидите ги обединява единствено борбата физически да оцелеят, събира ги само плътското пиршество на първичната нагонност.

За малцината “глупаци” обаче животът е само тогава цялостен, богат и смислен, когато дава поле за всестранно духовно и практическо творчество. Богатият дух търси безкористно да служи на общото благо, повече да дава, отколкото да взема. Затуй гласът му надига стрък от мозъчните бразди: “Светлина, повече светлина!!!”

Тодор БИКОВ

МОСКВА – ТРЕТИ РИМ

Монахът от Псковския Елеазаров манастир Филотей в своите послания до великите князе Василий ІІІ, Иван ІV и дякон Михаил Мунехин формира идеята за висшето предназначение на Русия като последна пазителка и защитничка на вечните световни истини. В едно от посланията си той пише: “Сега всички християнски царства са стигнали до края и са се съединили с единното царство на нашия господар, съгласно пророческите книги, това е руското царство: защото двата Рим-а паднаха от ереси, третият стои, а четвърти няма да има”.
Появата на тази доктрина в началото на ХVІ в. никак не е случайно. След падането на Византийската империя под напора на турско-османските орди, центърът на вселенското православие, град Константинопол – втория Рим, наследник на славата и мощта на Великата Римска империя, също рухна. Паралелно Москва стремително се издига и става обединението на руските земи в единна държава.
Обяснението на идеята за Москва като Трети Рим идва от Двата Рим-а, хранители на истинската вяра и пазители на световния ред, паднали от “ереси”, т. е. загубили своята духовна основа. И ето, че центърът на световното християнство се премества в Москва. Руският народ и руската държава стават законни наследници на имперската римска държавност и на духовните светини на вселенското православие. “Отныне и во веки веков” те са призвани от Бога да пазят това грандиозно наследство в чистота и непорочност. – Това са накратко основните положения в теорията на Филотей.
Към ХVІІ в., при царуването на Алексей Михайлович, религиозно-историческата концепция “Москва – Трети Рим” окончателно придобива собствено политическо звучене и се превръща в официална геополитическа доктрина на Кремъл. Руската държава започва да се разглежда от своите ръководители не само като хранителка на “древните благочестия”, но и като законен покровител и защитник на всички православни християни. Именно този възглед на руското общество позволява на Москва да осъществи най-важния си исторически пробив – съединяване на Украйна с останалите руски земи.
Следи от влиянието на геополитическата доктрина “Третия Рим” може да се видят и в проведените от руския патриарх Никон църковни реформи “по древногръцки /т. е. византийски/ образец”, което показва стремеж към максимално унифициране на Църквата като духовна основа на държавата. Знаменателен е и фактът, че Вселенският патриарх Атанасий ІІІ Пателарий предава на руския цар Алексей Михайлович иконата на Божията майка “Знамение”. Пренасянето на този образ от Византия в Русия подчертавало и утвърждавало глобалното значение на Москва като защитничка на световното православие.
В различни варианти и модификации идеята “Москва – Трети Рим”, се проявява и в “доктрината за славянската империя”, по своеобразен начин пак тя е в основата на атеистичната “съветска геополитическа стратегия” и пак идеята за “Третия Рим” продължава да споява и крепи съвременната руска държавност, която, макар да е в криза, безспорно е стожер на православието, пропило я отвътре.

ПОЛИТИЧЕСКО ПРАВОСЛАВИЕ

Учението на политическото Православие е най-модерната руска теория за отношение между Църква и държава. Като идеология, то е Православие и нищо повече.
Политическото Православие изключва вкарването във вероучението на каквито и да е чуждеродни елементи, антидогматизма и богословския модернизъм. То се опира на политическите учения и на политическата практика, заложени в православното Църковно предание.
Политическото Православие е форма на конкретни политически позиции с основа върху догматиката, каноните, нравственото и аскетическото учение, историята и историософията на православната Църква. Изхожда от факта, че много религиозни цели на човека могат да се осъществят единствено в организираното човешко общество, а да се сформира такова общество може само със средствата на политиката.
Разбира се, целите и средствата на светската политика не изчерпват целеполагането и инструментариума за реализацията на специфичните православни политически задачи, защото политическото Православие се гради върху схващането, че в Свещеното Предание на православната Църква са зададени присъщи цели и указания за тези “специфични средства”, чрез които се осъществява православната политика. И доколкото Свещеното Предание се възприема от Църквата не като човешка традиция, а като глас на Светия Дух, говорещ в Църквата чрез светите отци, вселенските и поместните събори, специалните откровения и т. н., тези цели и средства на православната политика могат и трябва да се възприемат като заповядани от Бога.
Следователно, политическото Православие, или православната политика е посилно за човека използване на специфични политически средства за реализация на специфични политически цели, които Бог е заповядал чрез Свещеното Предание на православната Църква.
Императиви на политическото Православие:
• борба за политическа власт;
• провеждане на православната политика като политика на държавата;
• дългосрочна стратегия за постигане на есхатологическите цели на Църквата в цивилизационните условия на протичащите “последни времена” преди Второто Христово пришествие.
Все още политическото Православие е повече теория, отколкото практика. По своята същност, по характера и целите си то е актуална проекция, или модерен вариант на доктрината “Москва – Трети Рим”. На лице са и много общи предпоставки, за да изиграе същата роля в новите геополитически обстоятелства.

Тодор БИКОВ

Вейте, ледени ветри,
мрак и буря отвейте,
воят вихрен да секне
вдън гори тилилейски.

Нежна песен да екне
вдън гори тилилейски,
химн любовен запейте,
вейте, пламенни ветри.

II. ДУШАТА БЯЛА НА ВСЕМИРА

Напред със лодка еднодръвка
през бяла призрачна омара
самотно тялото ще плува
в саван от вечер златоткана.

Без отлив приливът ще носи
на гръб звезди и песъчинки,
а в шепи – облаци и миди…
преди оттатък да премине

душата на всемира бяла.

III. МАЯК НА БРЕГА НА БЕЗКРАЯ

Сълзите блажени на вятъра
с морета наливат очите ти.
Вълните разтварят обятия
и нежно нашепваш: „Обичам те!”

Мълвиш и шептиш, а във шепите
делфини припляскват на плиткото.
Недрата ти влажни потрепват и
прибоят се мята неистово.

Очите притваряш замаяна –
с клепачи изпиваш моретата.
Телата ни голи на пясъка
лежаха безмълвни. И светеха.

Тодор Биков, 2011 г.

1. Йорданка Марина – „Смехотерапия”
2. Иван Енев – „Миражи в Атакама”
3. Тодор Каракашев – „Който знае, да мълчи”
4. Стен Леон – „От звезда щаствила озарен”
5. Емилия Дулчева – „Черно кълбо”
6. Женина Богданова – „Такава съм”
7. Спас Мантаров – „Следа от песен”
8. Ангел Горанов – „Жажда човешка”
9. Екатерина Данчева – „Прилив на песен”.

УВАЖАЕМИ ТВОРЦИ, ПРИЯТЕЛИ И ПОЧИТАТЕЛИ НА ЛИТЕРАТУРАТА,

Днес сме се събрали да обсъдим постиженията на пазарджишки автори през отминалата 2010 г. Проф. д-р Тодор Балкански ще представи и оцени белетристиката, а на мен се падна честта и удоволствието да споделя свои мисли и оценки за девет предоставени ми стихосбирки. Приемам това и като повод за празник, защото ние, поетите, може да сме без-делници, но си имаме празници. Всяко написано и прочетено стихотворение е празник за нашего брата – и делник едновременно. Защото поетът и читателят делят неделимото и свързват онова, което не може другояче да се слее. Затуй поезията е наше призвание, нашата работа е. И ние пишем стихове, за да сме по-малко бедни и повече богати. По същата причина и четем. И оценяме написаното, за да го осветлим от още една гледна точка и да го дообогатим, ако можем. За себе си и за другите!

Ще започна своя преглед със „Смехотерапия” от поетесата Йорданка Марина. Този сбрник с епиграми илюстрира естествено стихотворчество, хармонично съотнасящо форма и съдържание, но с акцент върху смисъла и рационалната интерпретация:

От трън,
та на глог –
и пак сме в шок.
/„Промени”/

Авторката работи с широк спектър от теми – култура /„Въздишки”/, политика /”Манталитет”/, икономика /”Икономически анализ”/, социални взаимоотношения /”Вълчи времена”/… – като ги трактува художествено, постигайки философски, морални и ценностни внушения, което, апропо, е типичен похват за жанра. Тя изобразява комичното, смешното с цел да изобличи и осмее лични, обществени, национални пороци и недостатъци. В резултат чрез къси ударни епиграми ни показва хумористично-сатирична художествена реалност, която провокира „терапевтичната” усмивка, заявена още в заглавието на книгата. Ако тя продължи нататък и прецизира текстовете от гледна точка на римовка и по-изчистена архитектоника, епиграмите й биха въздействали още по-естетически. Но дали тогава ще са смешни!? Така или иначе стихосбирката „Смехотерапия” от Йорданка Марина е добро и полезно четиво с недвусмислена естетическа и социално-психологическа функция, което е и смисълът на този вид изкуство.

Хумористичните стихотворения и епиграми от Иван Енев, представени в сборника „Миражи от Атакама”, внушават чувството за организирано, премерено и умъдрено естетическо цяло, чието съдържание ни се представя в четири цикъла: „Епиграми – 1980-1989 г.”, „Хумористични стихотворения – 1965-1989 г.”, „Епиграми – 2000-2009 г.” и „Хумористични стихотворения – 1990-2009 г.” Очевиден е хронологическият подход при структурирането на сборника и неговият антологичен характер, което дава възможност да се проследи в развитие Иван-Еневия език, дообогатяващ се в движение с идеи, образи, нюанси… Проследяваме и как творецът от изначално синтетичен подход към творчеството (Вместо драма, / филипика – / епиграма / с пепел на езика. /„Алтернатива”/) логично стига до песента. И завършва с нея. Епиграмите подострят перото му, синтезират мисълта му и едва когато ядреният синтез на форма и съдържание премине към верижна реакция на ядрено разпадане, започва изливането и свързването на по-мащабен енергиен поток от стихове. Така се раждат хумористично-сатиричните стихотворения на Иван Енев. Самият той ни дава своята „Магична рецепта”:

От босия – цървулите,
от тъпана – прах,
от сила на нулите,
от дявола – страх, –
забъркайте всичко в сълзите
на стар крокодил от очите
и после печете на скара,
мерете на тлъст търговец с кантара
и ще имате смес,
против бедност и против стрес,
против слабост и против жал,
против честност и идеал!

В разглеждания сборник Иван Енев не на шега, не за смях и забава прави оценка на комичното в живота, което се поражда от противоречията в обществената и битовата действителност. Поставил пръст върху пулса на комичния драматизъм, Иван Енев ни вълнува и ни кара да се смеем, защото именно смехът е емоционалният израз на комичното. За целта авторът на „Миражи в Атакама” майсторски използва цялата палитра на комическия жанр, защото в едни случаи смехът остро изобличава, в други той е добродушен, изразяващ не отрицание, а утвърждаване. Сарказмът е емоционално съдържание на сатирата му, а добродушният смях – на неговия хумор и фина ирония. Всички те са степени на едно и също емоционално критично отношение към действителността, в което се крие и естетическата същност на комичното. Тяхната утвърждаваща роля се изразява в пълното или частично отрицание на обективни недостатъци или пороци. В изкуството обаче обективното има и своя субективна страна – личността и таланта на автора. От автора зависят силата и въздействието на образа, неговата емоционална наситеност, естетическо-критичния му и оценъчен характер, обществената му значимост. „Миражи в Атакама” от Иван Енев запленява читателя именно със здравото чувство за хумор на автора, което му дава възможност да открива комичното и да го кондензира чрез остроумни обрати на мисълта и неочаквани, ала логически асоциации, като така оголва противоречията между диполните категории „добро и зло”, „положително и отрицателно”, „красиво и грозно”… Какво, всъщност, повече да искаме от произведение на изкуството?!

Книжката с гатанки „Който знае, да мълчи” от Тодор Каракашев има палитров адресат – децата от предучилищна, ранна училищна, средна училищна и юношеска възраст. Защо да не продължим нататък: формални качества на творбите интригуват и зрялото естетическо съзнание, тъй като авторът се стреми да овладее художественото пространство и развива по-мащабни стихотворни конструкции, отколкото предполага и изисква гатанката като литературен вид за деца. Някои от т. нар. му „гатанки” всъщност са чиста поезия, като например „Шивач”:

Нравът му е май особен,
облачето му е къща.
Затова на цвят подобен,
при цветята се завръща.
Спусне ли се над земята –
пеят капчиците водни
и тогава светла, свята,
шества пролетна мелодия.
Припне ли с чевръста стъпка,
бърза да зарадва всички,
да разтвори цвят и пъпка.
С хилядите си иглички
хич не мисли и да спира –
по наболите тревици
вдъхновено той бродира
пъстри пролетни шевици.

Разбира се, особеният литературен жанр и самобитният подход на автора изискват специфична читателска и критическа оптика, която да гарантира достатъчна “степен на пропускливост” спрямо носителя на художествоното послание. Затова, осъзнавайки големия риск относно адекватна оценка, ще отбележа, че „гатанките” от Тодор Каракашев материализират любопитна поетическа чувствителност и заслужаващи уважение метафорични структури, подкрепени и от стилните рисунки с автор художникът Петър Змийчаров.

Вероятно писателят и художникът Стен Леон действително е „От звезда щастлива озарен”, щом има самочувствие да обнародва и с апломб да отстоява стихосбирката си, афиширайки я като съдържаща „Поезия и Лирика”. Според мен стиховете му чисто и просто подражават на архаични образци и граничат със стихоплетството:

Отново съм печален – Луната е голяма,
отново сам останах – теб те няма…
Животът ми се струва кална яма;
утеха има – утре пак ще бъдем двама!

Съдбите ни различни бяха – сега една е само,
на пейка бяла в парка облегна се на мойто рамо…
Намери ме сама ти после – приех те, мила дамо;
душите ни се срещнаха и сляха в щастие голямо…
/„Пълнолуние”/

Парадоксално е, че преди време в специализираното издание за култура, изкуство и социални идеи вестник „АртКлуб”, който издавах от 1994 до 2004 г., публикувах разкази и рисунки от Стен Леон, които впечатляваха с богатото въображение и модерния изказ на автора, затуй недоумявам какво може да е върнало естетиката и лексикона му в началото и средата на ХХ в. При това Стен Леон показва, че владее стихотворната техника – ритъма, донякъде римата… но стихотворенията му са кухи, изсмукани от пръстите… Липсва им оригиналност на идеите и чувствата, затова не могат да развълнуват школуваното поетическо съзнание. Да се пише днес поезия с лирически език, при който сякаш времето е спряло около първата половина на отминалия век, за мен е проява на дълбок анахронизъм, чиято жертва става не нещо друго, а самата поезия. Очевидно Стен Леон изцяло се е отдал на това всячески да прави изкуство. Лично аз вярвам във всеотдайността, но се опасявам, че специално поезията му силно подценява знаещия и интелигентен читател, а това неминуемо стеснява кръга на интереса към нея. Пожелавам на автора да актуализира поетическата си култура и отново да пристъпи към поезията. Не се съмнявам, че при доказания си потенциал той ще напише впечатляващи стихове.

Не мога да откроя като силна книга и стихосбирката “Черно кълбо” от Емилия Дулчева. Самото заглавие буди очакването за особена първичност – мистично плетение словес, фина интерпретация на архетипови сюжети, мощни поетически метафори… но мисля, че поетесата сама е обърнала гръб на плодотворните възможности, като в повечето си стихове е слязла на ниво „клиширана образност” и дребнава изповедност. Убеден съм, че поезия, която работи с езика на ежедневието, вече многократно употребявани метафори и прекомерно лични натяквания не може да претендира за съвременност, значимост и оригиналност. Истинските постижения на поетесата обаче са в по-кратките и поетически наситени форми: „Рисувам”, „Влакове”, „Сенки”, „Есен е”… а стихотворението „Докосване” е безспорно красиво лирическо произведение:

Когато ръката ти милва косите ми,
звездите в небето – по-силно светят.

Когато очите ти гледат очите ми,
това е магия – става вълшебство.

Когато снежинки затрупат следите ни,
в гърдите ни пламъкът – още свети.

Очевидно е, госпожа Емилия Дулчева има поетически дар и ако прецизира образната си система, има надежди в следваща нейна книга да се насладим на повече станали и красиви творби.

С богата бинарна образност между Ерос и Танатос изненадва стихосбирката „Такава съм” от Женина Богданова. При това темата за живата и смъртта е изначална за всеки творец и той винаги я разработва, независимо дали осъзнава. Екзистенциалните демонстрации в модерната ни поезия претърпяха множество метаморфози и трябва да си гениален виртуоз или тотален провокатор, за да предизвикаш интерес в това тематично лирическо поле. А чрез чудесните си метафори Женина Богданова успява да додаде на дипола по нещичко и в двете му посоки. Например: червеният взрив под забрадката на лирическия й персонаж /вж. „Душата ми е стомна”/ се превръща в символична равновесна точка между тялото и душата, земята и небето, живота и смъртта. И човекът, изпружил се в небесата чрез косите си – своеобразна антена за сигналите свише, – посредством червения им цвят – баграта на животворящата кръв, – се притегля от земната гравитация и така живее разпънат между двата свята на страстта и любовта, тялото и душата, материалното и идеалното… Дори само с тази метафора тя показва добро позициониране за многостранно и многопластово художествено-образно интерпретиране на света и човека и на явленията, свързани с тях. Общо взето в това русло протича лирическата драматургия в стихотворния сборник от Женина Богданова. И понеже нямам за цел подробно да го анализирам, ще споделя само още някои от открояващите се впечатления.
Като основен недостатък на стихосбирката ще изтъкна ограничения й тематичен диапазон, който, макар и развит в трийсет произведения, в повечето случаи говори с различни думи за едно и също нещо. Въпреки това “Такава съм” е добра стихосбирка заради своеобразния, остър, провокативен, на места дори раздиращ изповедно-драматургичен език, който успява да държи читателя нащрек, помага му успешното да съпреживее колизията на чувствата, да асимилира интересната метафорика и в крайна сметка да разкрие самобитния талант на поетесата. Разбира се, тази стихосбирка е само първа крачка и добро начало. Сериозна заявка е и трамплин за по-високи постижения. Стига поетесата да се разкрепости и да заплува в още по-широките и дълбоки тематични води на човешкото житие и битие, които ще придойдат след фундаменталното за всеки човек решение на основните въпроси: кой съм аз, защо съм тук, защо живея, защо ще умра и т.н.?! В някои от стихотворенията си Женина Богданова опитва да даде опоетизирани отговори на тези въпроси, ала метафорите й остават само интересни, находчиви. Отговорите при нея се заключават главно в тесния биологичен кръг на Тя-Той-Децата /“Децата“, в смисъл рожбите й/.  На лице са и податки за разчупване и одухотворяване на тази яйчева черупка, което обнадеждава. Например, стихотворението „Истинно”:

Не се страхувам от смъртта,
страхувам се, че няма да ме има,
страхувам се, че светлината на деня
до гроба ми едва ли ще пробие,
но нежността ще гали пак
и пак любов ще има.
Не се страхувам от смъртта,
защото хиляди треви ще се родят от мене
и сок в стеблата им ще грее!
Защо да се страхувам…
Нали ще бъда просто цвете!!!

“Следа от песен”, с автор Спас Мантаров, е книга в по-различна позиция от разглежданите. В нея се забелязват и антологични елементи, което я превръща в лирическо тяло, самооглеждащо се и в поетическата си памет. Признавам, че се чувствам уютно в тази поезия. При пръв досег тя е остра, експресивна, патетична, но обменим ли „топлина” с нея, разбираме, че тя тревожи, но и просветлява, разтъжава, но не сантименталничи, разказва, без да измисля. Това е поезия, която уверено работи с лирическата ирония и самоирония, което й придава особена мъдрост, без този факт непременно да е обвързан с гъстотата на творческия опит. Чисто формално стиховете от Спас Мантаров са изрядно композирани. Освен със стабилната си архитектоника, която внушава чувство за премереност и безкомпромисна целенасоченост, те въздействат и с бавното и методично ритмическо овладяване на художественото пространство, като общо доминиращи са тръбните ритми и звуци, характерни за суровата мъжка изповед и правда /„Поетите”, „Сватба”, „Оправдание пред близките ми”, „Надежда”…/! Единици са поетите, при които всяко съдържание се ражда със само своята си форма. Спас Мантаров е от тях, затова стиховете му са истински – непредвзети и въздействащи. А и той е такъв, какъвто сам се рисува – „Автощрихи”:

Очите ми са две гнезда вечерни,
в които ветровете мътят мълнии.
Ръцете ми опазват нежността си
понякога в юмрук… И свършват с рамо…

Омраза не дължи на враговете
сърцето ми, ни обич към любимата.
Длъжник, което прави днес сърцето ми,
са незарасналите рани от приятели.

Ангел Горанов е поет, който не позира и определено обича своя читател. В стихосбирката си „Жажда човешка” той изцяло и в пълнота се раздава. Прави го откровено, смело, докрай. В поезията му намираме и плътен социален акцент, което й придава особена чувствителност към другия и всички. Срещаме стихове, наситени с изобличителен патос и драстични метафори /”Скакалци”, „Рогати прокълнати”, „Бяла риза”, „И търпим”, „Убиец”, „Кротки, прекрасни”, „Крепостен гражданин”, „Бездни”, „Нощ”…/, но и произведения, в които авторът с особен финес и дълбок лиризъм третира лични теми, универсални по своя характер, като темата за майката, любовта, душата, живота и смъртта… В тях поетът демонстрира отработена литературна култура, умения за нестандартна интерпретация на познати сюжети (напр. „Майка ми пред залез”, “Наследник”, “Орфей е възкръснал”, „Бяла надежда”…/ и нещо особено характерно за този лирически почерк – афинитет към силни, неочаквани поанти /особено в “На път”, “Ангели”, “И се съмна”, “Певец”, „В реката”…/. Стиховете с патетическа интонация от „Жажда човешка” са истински, правдиви. Те стигат до адресата и го карат да разбере и осъди неправдата, да проумее нуждата от любов и красота в живота. Но според мен поетът е много по-хуманен, по-изтънчено чувствителен и автентичен в камерните, дълбоко интимни лирически произведения, които въздействат с топлината и трепета от чисто духовното съприкосновение и общуване. Творчеството на Ангел Горанов обаче е неделимо в естетико-философската си компактност. Цялото е по-богато от която и да е своя част и само в него откриваме и ще преоткриваме превъплъщенията на самобитния творчески натюрел. Иска ми се обаче да изтъкна и един чисто формален елемент, който доближава Ангел Горанов до майсторите на поетическото слово. Това е изключетелната синтетичност на изказа му. Авторът твори без излишна дума, дори запетая, което придава простота и конкретност на поетическите му послания. Убедете се сами:

Върхът му обрасъл е с мъх –
глава побеляла.
Гората стаила е дъх
пред близка раздяла.

Светкавица с остър резец
дъба татуира.
Дървото с избоден гледец,
самотно, умира.

Аз в тайните знаци се взрях,
но кой ги разбира!
Разчитам писмо на кора,
писмо от Всемира.
/”Дъб”/

Не ще съмнение, че стихосбирката „Жажда човешка” от Ангел Горанов значително допринася за творческия авторитет на Пазарджишкото писателско дружество.

Няма да крия, че съм приятно изненадан и от стихосбирката „Прилив на песен”, чийто автор е Екатерина Данчева. Отдавна до мен не е стигала толкова фина, нежна, изстрадана любовна лирика, която, всъщност, не блести с формални постижения, нито пък със съдържателна проникновеност, ала е особено натоварена с живителни чувства и емоции, които клокочат зад фасадата на поетическия текст. За илюстрация ще посоча стихотворението „Молба”:

Нарисувай ме с усмивка синя,
със устни –
къс по къс ме събери.
Макар във друг сезон
да сме преминали,
все още сме красиви и добри.

/…/

Рисувай ме с усмивка синя –
преди от теб да си замина…

Тръпнеща, разкъсваща страст, непреодолима преградна стена, заминаване и странстване в далечна, светла страна… – тези и много други нови образи се пораждат от сгъстените афекти, които не са в думите, а зад тях. Именно контрастиращите образни и афектни групи, споени в едно, дават дълбокия фон на произведението, откъдето идва и мощта му да създава любовно настроение. С други думи, поетесата ни въздейства не толкова с логично-съзнателно словесно формулиране, а преди всичко чрез парообразния кръг от образи и емоции, които звучат „тъмно” по периферията на съзнанието. Защото състояния и мисли, колкото и красиво да са формулирани с думи, остават безжизнени, ако не бъдат сгрети и съживени от сърцето на твореца, от неговия талант. Очевидно е, че този маниер на писане извира от душата на Екатерина Данчева, продуктивен е и тя има основания да му се доверява, усъвършенствайки го. Аз бих й препоръчал да обърне повече внимание на стихотворната архитектоника, за да може творбите й да разкриват в пълнота художествения си потенциал.

Уважаеми госпожи и господа, започнах експозето си есеистично, така и смятам да го завърша, споделяйки с вас какво всъщност мисля за поезията изобщо. А поезията за мен е прозорец, през който сърцето непосредствено съзерцава живота, провижда го и му дава битие върху белия лист. – Живот в другостта. Всяко стихотворение е дом с много врати и безброй прозорци. Дом, в който живеем и който обитава в нас. В себе си ще намерим и идеала за поезия – суров, висок, недостъпен. Той е и навън: да вдигнеш очи, ще го видиш, да протегнеш ръка, ще го пипнеш. Но не би. Идеалът за поезия е стихотворението, което никога няма да напишем, прочетем или чуем. Защото, ако можем да осъществим идеала, той няма да е идеал, а тривиалност, скучна проза, сковаващо ежедневие, които няма как да вдъхновяват и да раждат живот, да променят човека и да го възвисяват. Поезията, каквато ни е дадена в живота, не е съвършенството, а пътят към него. Стиховете са цветя по пътя, които бележат нашите празници, че празник без цветя не бива. Но както стиховете, и цветята са различни – повече или по-малко ароматни, едноцветни или пъстри… Каквито обаче и да са, все са дъхави и красиви, защото са… цветя!

Ето, и днес бяхме свидетели тъкмо на пъстроцветна поетическа градина!

Благодаря за вниманието!

Тодор БИКОВ

Пазарджик, 13 април 2011 г., залата на Пазарджишкото писателско дружество „Димитър Бояджиев“

Тодор БИКОВ,
поет, критик и политолог

Интервю на
Стефан ДИМОВ

– Господин Биков, впечатлява, че в заглавията и на четирите ви поетически книги присъстват думите “звук”, “светлина”, “небеса”… Какво послание, освен традиционното, влагате в тези думи?

– Доколкото е значим, творецът развива самобитна ценностна и образна система. В противен случай е подражател на социокултурни образци и, естествено, не е никакъв творец, а възпроизводител на конюнктура. Мен ме вълнува и ме вдъхновява по-малко и още по-малко материалният свят. Затова в поетическия ми лексикон доминират понятия и образи с минимално веществено съдържание. Така се опитвам да дематериализирам света и да стигна до метафизическия му корен, където нещата са идеи, а идеите – Добро, Истина, Красота…

– С какво родният град допринесе за вашето изграждане като личност и творец?

– От детство, юношество и младежките ми години Пазарджик ме „облъчи” с различни родове и видове изкуство. Незабравими и градивни за мен са общуванията с покойните вече поети Иван Павлов, Георги Спасов, преводача Стоян Бакърджиев. Пряко или косвено поетите Иван Есенски, Петър Илинов и писателя Георги Балабанов също са додавали към моето творческо развитие. Да не говорим за вече солидните актьори Стефан Цирков, Кръстьо Кръстев, Валентин Вълчев… за виртуозния журналист, политик и общественик Пламен Даракчиев… и, разбира се, – за универсалния интелектуалец и бохем актьора и режисьора Илиян Николов, с които, освен друго, ме свързва и продължаващо приятелство. /Като казах „приятелство”, не мога да не спомена и художниците Константин Анастасов, Нейчо Дойчев, Методи Пешунов…/
Да не забравяме и немаловажния факт, че визираният период от време, за който иде реч, беше пиков за българската култура, което се отразяваше благотворно върху местните творци и институции. Това наистина беше златна есен за пазарджишкия драматичен и куклен театър, пазарджишкия симфоничен оркестър и творческите сдружения, през която се беряха плодовете на много целенасочени усилия и труд.
Като участник или гост вече имам опит от множество национални и местни културни форуми, белязани с престиж и формално великолепие, но времето на юношеството и младостта ми, за което говоря, паметно ме спечели със задушевната си и дружеска атмосфера, с артистическото фриволие и равнопоставеността на контрастиращи авторитети. Естествено, оттогава съм съпричастен с пазарджишката културна традиция и се плаша, да не би тя да залинее. Оптимизмът ми обаче се подклажда от урбанистичното възраждане на града, след което не може да не дойде нов културен разцвет, базиран върху изконните традиции.

– Съвсем наскоро пред пазарджишката културна общественост представихте най-новата си стихосбирка „Душа зад хоризонта”. Бяхте ли у „дома” си?!

– По покана на пазарджишкото писателско дружество с председател поетесата Катя Данчева в залата на пазарджишката галерия авторитетният писател Георги К. Спасов проникновено представи последната ми стихосбирка. Уверявам ви, че „Душа зад хоризонта”, която получи широк положителен отклик сред пловдивската и националната критика, като беше дори предложена от Дружество на пловдивските писатели и за Награда „Пловдив”, тук, в Пазарджик, чрез оценката на Георги К. Спасов грейна с нова, още по-бляскава светлина, защото той я разгледа и от много чисто регионални аспекти, които са своеобразен културологичен и естетически колорит. Почувствах и атмосферата, за която споменавам по-горе – тя струеше от очите и думите на присъстващите приятели, почитатели и ценители на изящната словестност. Ето защо е мило, приятно и хубаво човек да се завръща желан към корените си, в родния град!

– Имате ли учители в поезията?

– Нямам, но имам много любими поети, които творчески са ме вдъхновявали, вдъхновяват ме и сега. Чрез постиженията си те са ме обнадеждавали в самостоятелната борба със словото. Иначе доста съвременни наши поети ми харесват, но не ще изтъкна предпочитания, за да не засегна други. Сред любимците си обаче спокойно ще отбележа класиците Пейо Яворов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев…

– Пишете в руслото на класическия стих. Защо младите поети се мъчат да избягат от него?

– Класическата архитектоника е най-трудна, защото изисква новаторство там, където са градили вековете и майстори-перфекционисти. Това означава, че базата, върху която стъпва съвременният поет на класически форми, е пиедестал на единство в различността.
Подражателството и само съдържателната версификация на класическия стих е компрометиращо стихоплетство и ненужно повтаря нещо, което е било, но, да речем, с други думи. Младите поети, които осъзнават това, трупат първо опит и творческа мощ, преди да хванат бика за рогата.
Не отричам свободния стих! Написани са много прекрасни стихотворения и в този стил. Като начинаещ поет аз също започнах с него и смея да твърдя, че имам свои постижения, с които се гордея, но не бих ги сравнил с естетическата тоталност на новаторското класическо стихотворение.

–Близо 10 години издавахте и оглавявахте пловдивския национален вестник “АртКлуб”. Имат ли бъдеще литературните издания в епохата на интернет и на специализираните сайтове?

– Вестник „АртКлуб” беше специализирано издание за изкуство, култура и социални идеи. Първият издателски брой излезе на 24 май 1994 г., последният, 140-ият – през 2004 г. Свето православие, Света България и Свето Славянство бяха трите кита, върху които градих облика му и 10 години „АртКлуб” излизаше във враждебна среда, но имаше и верни последователи и ценители в Пловдив и страната.
Много често приятели, познати, дори случайни хора ме питат дали няма да го възобновя, но, откровено казано, уморих се, а и отчетох много свои грешки. Чрез вестника отворихме път на доста автори, много от които създавахме в движение, но се оказа, че ако човек не е узрял за голямото, ценното, достойното, илюзия е, че може да бъде приобщен. Очевидно всеки трябва да изстрада, да заслужи своята позиция, за да тежи и да е полезен на себе си и другите. Защото мисия на писателя, на литературата и въобще на изкуството е да изобличава, да поправя, да просветлява… Другото е от лукавия!
Издания като „АртКлуб” обаче са безценни, макар конюнктурата да им определя трудно битие. Компютърът може да помага на творците и реципиентите, може да облекчава комуникацията им и какво ли още не, ала печатното слово и отпечатаните визиони имат друго, по-реалистично въздействие и създават многократно по-истинско знание, за разлика от фасциниращото око на компютърния екран.

– Ако трябва да посочите свое стихотворение, което ви представя най-цялостно, кое бихте избрали?

– Не е уместно аз да коментирам стиховете си, за мен те са еднакво красиви и достойни, еднакво значими и изстрадани. Но, естествено, в различните етапи на поетическото си развитие съм имал жалонни стихотворения, или „програмни”, както предвзето ги наричат епигоните на даскалската литературна критика. И това е съвсем нормално! Още по-нормално е всеки творец да харесва най-много последното произведение, което е създал, защото по презумпция в него той трябва да е надградил постигнатото.

/Интервюто е отпечатано във в. „Марица”, 27 февруари 2009 г., бр. 40 /1814/ – притурката „Пазарджишка „Марица”./

“В начало беше Словото, и Словото беше у Бога,
и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога.
Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито
едно от онова, което е станало. В Него имаше
живот, и животът беше светлината на човеците.
И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”
/Иоан, 1:1-5/

Словото сътвори света и човека

Богооткровената книга “Битие” от Светата Библия ни разкрива, че “В начало” Бог сътворил “небето и земята”. “Земята” била безвидна, потънала в тъмнина, пуста, безформена “бездна”, “вода” и над нея се носел Духът Божий. От безвидната маса Бог чрез всемогъщото Си творческо Слово последователно в шест дни сътворил света и човека. С думите “Да бъде светлина!” Той сътворил светлината и настъпил първият ден на творението. Във втория ден казал: “Да бъде твърд посред водата!”, и се явила “твърдта”, която отделила “вода” от “вода”. Твърдта Бог нарекъл “небе”. В третия ден Бог събрал водата на едно място – появила се сушата, която Творецът нарекъл “земя”, а събраните води – морета. В същия ден земята, по действието на Божиите думи “Да прорастит земля…!, “произвела разновидна растителност”, а в четвъртия ден Безначалният запалил небесните светила. В петия ден, когато на земята вече расла буйна растителност, когато небесната твърд се украсявала от небесните светила и слънцето с изобилни лъчи обливало земята, Бог сътворил във водата най-низшите организми, рибите, влечугите, след това птиците. В шестия ден, като създал “земните зверове”, “добитъка” и “всички земни гадове” според рода им, Бог сътворил човека – “по образу Божию създаде го: мъжки и женски пол ги създаде.”
Така в шест дни цялото творение било завършено и всичко било “твърде добро”. В седмия ден Бог Си починал, но понеже не е употребена формулата “биде утро, биде вечер…”, както за другите дни, този ден не е завършен и се слива с вечността, в която Бог промишлява за творението Си. Господ Бог благословил и осветил седмия ден, та човекът да Го почита в него.
“В начало”, т. е. най-напред, когато още нищо не е съществувало освен безначалния, предвечния, всемогъщия Бог, Той, Господ, не направи от нещо, което е имало битие предвечно, наравно с Него, а сътвори ех nihilo, т. е. даде битие от нищо на “небето и земята”. Под “небе” не трябва да се разбира видимото небе, за създаването на което се говори във втория ден, а невидимото небе, духовно-ангелския свят /Кол. 1:16/. Под думата “земя” пък се разбира първичната материя, от която Божието Слово е образувало видимия свят – видимото небе и земята.
В думите “И рече Бог…”, употребени за Божиите творчески действия, се съдържа мисълта, че Бог е осъществил творението чрез Бог Слово – Второто Лице от Пресветата Троица, Божия Син, или Господ Иисус Христос чрез Когото всичко е станало /Иоан. 1:1-3/. А думите “и Дух Божий се носеше над водата” /Бит. 1:1-2/ указват за участие в творението и на Третото Лице от Пресветата Троица – Бог Свети Дух, Който оживотворил предвечната планова идея на Бог Отец, овеществена от Словото Божие.

Господ създаде човека и човекът да е Бог

Човекът е последното Божие творение в процеса на светотворческия шестоднев. Земята и всичките й твари очаквали своя господар. И рече Бог: “Да сътворим човека по Наш образ, /и/ по Наше подобие; и да господарува над морските риби и над небесните птици, /и над зверовете/ и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята” /Бит. 1:26/.
Бог, всемогъщият, премъдрият Творец казва някому: “Да сътворим” – съветва се с някого да сътворят “човека” по свой образ и по свое подобие. Така Свещеното писание ни открива, че при сътворението на човека Божието действие започнало не както при дотогава станалите творения, а особено – чрез съвет между лицата на Пресветата Троица. Човекът е трябвало да бъде “образ Божий”, да е отражение на Бога, да има духовна, разумна, безсмъртна природа и “подобие Божие”, т. е. да е способен за духовно издигане и усъвършенстване в Бога, Който е негов пръвообраз. Така сътворен, духовната му природа очевидно съдържала ум, чувство, воля и донякъде е отражение на съвършеното Божие триединство, а чрез възможността си духовно да се развива и доближава до твореца си, Адам бил предназначен да господства над Божиите творения на земята, да бъде Божи наместник и жив, съзнателен, духовен представител на света пред Господа.
“И създаде Господ Бог човека от земната пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” /Бит. 2:7/.
Всичко друго освен човека Бог сътворил с дума, с повелитено слово, но човека и само създаването на безсмъртния човек Той счел достойно за ръцете Си дело. И взел пръст от земята, и го създал. Пак чрез особено само за него действие човекът получил разумна бъзсмъртна душа и станал жива, съзнателна личност, способна за възвишен духовен живот: лично Бог вдъхнал в лицето му живително дихание.
Човекът всъщност е сътворен като двусъставно, духовно-телесно същество, което е жива връзка между видимия, физическия свят и невидимия, духовния свят. Така той с безсмъртната си душа – образа и подобието Божие – и съответстващото й тяло царува над природата, представлява я пред Всевишния и е творение ново, по-велико от земните същества, и стои по-близо от тях до духовно-ангелския свят и Самаго Бога.
След като Господ Бог създал Адам, битиеписателят ни разкрива, че особеното Божие действие към човека продължило. Царственото положение на Адам изисквало съответстващи му условия за живот. “И насади Господ Бог рай в Едем… и там настани човека” /Бит. 2:8/. Че човекът е създаден преди и извън рая, Писанието явно говори след грехопадението: “Тогава Господ Бог го изпъди /човека – бел. авт./ от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет” /Бит. 3:23/. А между многото дървета в рая, които били отрупани с красиви наглед и вкусни при ядене плодове, имало и “дърво на живота”, и “дърво за познаване на добро и зло” /Бит.2:9/. Първото дърво било определено от Бога да получава човекът чрез плодовете му тайнствена благодатна сила за безсмъртие и по тяло /срав. Бит. 3:22/, а второто – да послужи като средство за изпитание, да възпитава и укрепва свободната човешка воля в богопокорство, което е единственият път към богоуподобяването на човека.
Адам не бил робот, програмиран да изпълнява желанията на създателя си, а свободен, смислен, следователно отговорен за делата си творец, който можел да избира пътя на своето развитие. И никак не е вярно да се твърди, че той преди падението си не е различавал добро от зло. Напротив, свръхдруго прародителят ни бил изпълнен с даровете на Светия Дух. Знаел е кое е добро, кое – зло, знаел е миналото, настоящето, бъдещето. Иначе не би могъл да каже: “Това е кост от моите кости и плът от плътта ми” /Бит. 2:23/, защото при създаването на жената от реброто му, Бог му дал дълбок сън /църк.-слав. “изстъпление” /Бит. 2:21/, и временно го отделил от осезаемото битие. След събуждането си обаче Адам казал за жената: “Кост от моите кости”!
Откъде е можел да знае, ако е нямал духа на пророчеството? Защото Бог наистина е взел от него ребро, за да му създаде другарка и помощница в рая, да не е самотен – кост от неговите кости и плът от неговата плът. Следователно Адам знае миналото, разкрива настоящето и с думите: “Ще остави човек баща си и майка си” заради жената /Бит. 2:24/ – предсказва бъдещето. Още не е имало грях и женитба, а той говори за бащи, майки и прилепване на мъжа към жената!
На Адамовото величествено знание, плод на могъщ, първичен ум, с който той дал имена на всички животни и птици /Бит. 2:20/, отговаряли и другите му духовни качества, изкристализирали в естествена любов към Бога и стриктно спазване на напътствията, които Господ му давал чрез пряко общуване в рая и главно на Божията заповед да не яде от дървото за познаване на добро и зло, защото, както казал Бог: “В който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” /Бит. 2:17/. А като свидетелство за възходящо развитие на волята и чувството му служи това, че той, като съзнавал високото достойнство и предимство на душата /духа/, не я подчинявал на тялото, а, напротив, оставал съвсем безстрастен към всичко плътско и чувствено, за което говори и битиеписателят, казвайки, че той и жената били голи, но не се срамували /Бит. 2:25/, защото в рая те “бяха обвити в безсмъртие и облечени в слава”.
Очевидно човекът преди грехопадението, като се възвисявал с душата си над всичко плътско и чувствено, всецяло се стремял и “прилепвал” към онова най-възвишено и безкрайно Едно, Което съставлявало най-главната цел на живота му и било неизчерпаем за него източник на радост и блаженство. Или, както казва свети Йоан Дамаскин: “Като живеел с тялото си на земята в прекрасна божествена страна, с душата си Адам живеел в несравнимо по-висше и най-прекрасно място, където за свой дом и светла риза имал Самаго Бога, Когото като ангел винаги съзерцавал и се услаждавал с туй блажено съзерцание”.

Похот на плътта, похоти очес, гордост житейска

Като живеели в рая, прародителите ни можели да ядат от всички едемски плодове освен от „дървото за познаване на добро и зло”, за което Бог казал на Адам, че в деня, когато хапнат от плодовете му, бездруго ще умрат! „Дървото за познаване на добро и зло” всъщност е веществено-символното потвърждение на свободната воля у човека: дали Адам и Ева ще се възвисяват в Бога чрез спазване на предначертания от Него път, или ще търсят друг начин да се самоусъвършенстват.
Дяволът завидял, че прародителите ни блаженстват в рая под Божието ръководство, явил се в Едем, издебнал жената да е сама и лукаво й казал: „не, няма да умрете… ще бъдете като богове, знаещи добро и зло”, „щом хапнете от дървото”. Думите на човекоубиеца Сатанаил разпалили гордо и самолюбиво желание у Ева да стане Бог. Тя впила поглед в забраненото растение и видяла /представило й се/, че плодовете му са неизказно вкусни – появила се „плътската похот”, или стремежът към чувствени удоволствия; видяла, че плодовете са приятни за гледане, т.е. у нея се появила „похот на очите” – стремежът към земни блага и тъй жената възприела плодовете като „многожелателни”, защото дават и висше божествено знание, издигат човека, правят го Бог – родила се „гордостта житейска”: стремежът към почести и слава, високомерието.
Трите най-главни греховни желания изпълнили за първи път женската душа, завладели я и Ева им се покорила повече, отколкото на мъжа си, който й забранявал да яде от плодовете: взела от забранения плод и яла, дала на Адам, който също ял, подбуден от стремежа да стане Бог, и така съзнателно скъсал духовните си връзки с всеблагия си Създател и Промислител.
Вината на Ева би могла донякъде да се смекчи, защото тя била с по-слаба природа, не е чула възбраната непосредствено от Господа, с нея разговарял съблазнителят и тя се намирала под обаятелното чувствено въздействие на дървото. Вината на Адам обаче е фатална: съдбоносната ясна и категорична заповед Бог дал лично на него и той дотогава повече от жената е изпитвал Божията любов и благодат за издигане и блаженство. Грехът на Адам следователно е неокачествимо духовно престъпление!

Иисус Христос съкруши дявола и ни освободи от първородния грях

Прародителите ни отказали да се разкаят пред Бога за своето прегрешение, защото духовната им природа вече била повредена от акта на свободния им избор. И Господ Бог ги изгонил от рая, за да не ядат от растящото в Едема „дърво на живота” и чрез него да живеят вечно в греха си. Всеблагият обаче се смилил над прародителите ни: обещал им „Спасител”, Който да изкупи тях и цялото им потомство от смъртоносния грях и така да възвърне човека към първоначалното му съвършенство и потенциално безсмъртие. „Спасителят” е Второто Лице на Пресветата Троица – въплътилият се чрез непорочно зачатие свише и роден от Пресветата Дева Мария Син Божи – Богочовекът Господ Иисус Христос, Който чрез съвършения си живот на земята и страдалната си кръстна смърт изкупи човечеството от първородния грях, а с факта на Своето възкресение – надмогна смъртта, отвори ни завинаги вратите на рая и вечния живот.
Първата битка, в която Господ Иисус Христос – Вторият Адам – трябвало да съкруши дявола, за да ни изкупи от първородния грях, са тъкмо изкушенията, на които не устояли нашите прародители.
И ето: след чудесното Си раждане Богочовекът крепнел в непорочен живот, а когато Се кръстил в река Йордан – получил и последния дар на Духа Светаго: при зачатието на Иисуса Дух Светий Му дал начало на земен живот, след това Го удостоил с Духа на премъдрост и разум, на съвет и сила, на познание и страх Божий /Ис. 11:2-3/, а кръщението изпълнило Христос с Дух на служение. „Тогава Иисус биде отведен от Духа в Пустинята, за да Го изкушава дяволът, и като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня…” /Мат.4:1-11/.
Кога „тогава”? Именно след кръщението, когато човешкото естество на Богочовека Иисус Христос вече било готово да поеме страшната чаша, за да пие от нея изкупителното страдание за спасение на греховното човечество.
В Лицето на Сина Божий неразривно и неслитно се съединявали две естества – на истинския човек и на истинския Бог. Господ Иисус изпитвал в пълна мяра всички човешки чувства и волята Му била чиста воля человеческа. Тъкмо като човек Христос истински се страхувал да се реши на трудния четирийсетденонощен пост, на изкушения и живот не като Адам в рая, а в дивата и враждебна пустиня, изпълнена с хищници и камънаци. Но Бог Отец и Бог Дух Святий никога не отстъпвали от Сина Божий, дори през времето на земния Му живот. Та нали „Тия Тримата Едно са” /Йоан 5:7/. Те Го поддържали, подкрепяли Го в драматичната битка, затуй сега , когато Се нуждаел от Божията помощ, Светият Дух Го възвел в пустинята, където Иисус живял сред хиени, вълци и свирепи лъвове, като нито ял, ни пил цели четирийсет денонощия, за да възвиси и утвърди човешката Си воля, налагайки я над ненаситната плът, която приковавала човека от царството на сатаната.
Само постът обаче не бил достатъчен. Четирийсет дена и четирийсет нощи Христос будувал, непрестанно и дълбоко се молел, беседвал с Отца и Духа Светаго, за да получи тъкмо от Тях решаваща подкрепа, защото без Божията помощ и наставничество всяко човешко действие е суета и грях пред Всевишния.
Четирийсет денонощия Спасителят отдавал Своето тяло на ужасяващи мъчения и на неистови духовни терзания, но на великия Му подвиг настъпил човешки предел: Той почувствал непреодолимо желание да утоли глада Си с пища. Именно тогава древният змей, изкусителят сатана, пристъпил към Него…
Евангелистите не говорят в какъв точно вид дяволът се явил на Иисуса, но несъмнено е, че той е бил зъл дух, а не изкусителна мисъл в Спасителя; това било външно, зримо за очите същество, както и при изкушението на Ева, когато сатаната й се явил в образа на змия. Че било тъй, потвърждава евангелският разказ: „И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат хлябове.” /Думите „приближи се до Него” явно сочат външно присъствие./
Знаел е дяволът кога да „пристъпи” към Богочовека, за да Го изкушава. Дебнел е момента, когато Иисусовото тяло вече не можело без храна, когато волята Му вече била неотразимо желание за пища, когато Спасителят можел да се спаси от гладна смърт само чрез чудодейно претворяване на камъните в хляб. Но знаел ли е сатаната кого изкушава? Знаел ли е, че Господ Иисус Христос е Второто Лице на Пресветата Троица?
Не, не е знаел! В противен случай той не би посмял изобщо да се приближи до Сина Божий, камо ли да Го изкушава! Но нали дяволът бил чул Божия глас в деня на Богоявлението, когато свети Йоан Предтеча кръщавал Иисуса в река Йордан: „Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение!”
Чул е, ала той, както и целият богоизбран еврейски народ, та дори и светите Ангели Божии са знаели само Единаго Бога – Йехова. Тайната на Светата Троица, че Бог е един по естество, а троичен по лица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, Които са едно – Господ Иисус Христос разкрива на християнския род по-късно чрез Църквата, на която Сам стана Глава. Много по-късно боговдъхновеният св. ап. Павел докладва, че Бог го е изпратил да открие „на всички в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез Църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего” /Еф. 3:10-11/. Следователно дори ангелите не са знаели тайната за въплъщението на Бога Слово, докато тя не се изпълнила в човешкия род, в Църквата Христова. Дяволът си мислел, че Иисус е само величайший избраник на Бога, Божий Син, но в нравствен смисъл, и тъкмо затова той започнал първото си изкушение с думите: „Ако ти си син Божий….” Дяволът се съмнявал, не повярвал на Божествените думи „Този е Моят възлюбен Син” и сам попаднал в своята клопка. Заблуждавало го още това, че пред себе си наистина виждал жив, истински по естество човек, Който наистина примирал от глад, поради което го възприел като Син Божий, но не по естество, а по Божия благодат, позволяваща Му да стори чудо с камъните и да засити плътта Си с хляб, отстъпвайки по този начин от Божиите определяния за Спасителя.
Лесна плячка очаквал изкусителят, но Господ с вяра му отговорил: „Писано е: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста”. И Божественото Слово наистина заменяло храната на Богочовека Иисус през времето на поста му в пустинята, както и много пъти след туй – на Него и на светиите Му.
Сатаната бил посрамен, ала не отстъпил от Христа. Като не успял да възбуди плътската похот у Спасителя – опитал да Го възгордее, защото знаел, че след победа човек се опива от тържеството си, презрително гледа на своя враг и не очаква покушение: „Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”.
Отново убиецът на човешкия род започва изкушението си с думите: „ Ако си Син Божий…” Тъй като Иисус преди малко го е сразил с думи от писанието, дяволът иска доказателство тъкмо от свещения текст: Докажи ми, че Ти Си Божественият Син! Ако Ти си Спасителят, за Тебе ще се изпълнят словата от псалом 90-и и Ангели ще Те вземат на ръце, за да не Се погубиш. Сатаната провокира Иисуса да прояви чудотворната Си сила в напълно суетно доказателство. Ако Христос стореше това, Нему ще се кланяха по принуждение и от страх – не с любов и свободно, затуй „Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего.”
Мислейки, че първите опити да измами Христа не са попаднали върху слабите Му страни, дяволът решил да улови Спасителя в примката на „похоти очес”, да възбуди в Него користолюбие, страст към земните блага. И вече дори не пита „Ако Ти Си Син Божий”, а действа направо: завежда Го „на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава” /Матей/. „И рече Му дяволът: Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое” /Лука 4:6-7/.
Но защо сатаната твърди, че всичко това е предадено нему, когато Сам Господ Иисус Христос казва за Себе Си: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец” /Лука 10:22/, и „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” /Матей 28:18/? Нима дяволът отново лъже? Не, този път не лъже, въпреки че е „лъжец и баща на лъжата”. Не лъже, защото говори за земната власт, за славата на земните царства, които той наистина владее. Сам Христос го нарича „княз мира сего” – княз на този свят /следгрехопаденческия/. Нали Сатанаил ще даде на антихриста всемирната власт и слава! Той дарува с власт и богатства онези, които му се покланят, горди и зли са като него. Кой обаче му е дал тази власт?
Разбира се, не Бог, а хората, които, отхвърляйки Го, са в плен и се кланят на дявола. За Своята небесна и земна власт Христос говори, че Му е предадена от Бога, тя е благодатна власт – дар заслужен и велик от Духа Светаго. Тази власт и земно богатство получават само тези, които любят Бога и спазват Неговите заповеди…
Дяволът изкушавал Христос с властта и славата земна, за да отвлече Спасителя от страшния път на страданията, чрез които Той е определен от Бога да изкупи падналото човечество, но вече Господ царствено му заповядва: „Махни се от Мене, сатана!, защото писано е: „Господу Богу твоему, ще се покланяш и Нему единому ще служиш.” Тогава дяволът Го оставя и ето, Ангели дойдоха и Му служиха” /Матей 4:10-11/.
Сатаната отстъпил, но както казва евангелист Лука, оставил Иисуса само до време /Лука 4:13/. Колко много страдания, колко много изкушения от книжници, първосвещеници, фарисеи… претърпял Христос?! Тези слуги на дявола Го предали и на кръстна смърт. Изкусителят не оставил Богочовека дори когато Той плакал с кървави сълзи в Гетсиманската градина, когато душата Му тръпнела пред съдбоносната чаша, препълнена със страдания за изкупление на цялото човечество, и кървава пот избила по челото Му. Дори на самия кръст Го изкушава дяволът, но и тук биде победен. Завинаги! Защото Христос умря и възкръсна, „стана за умрелите начатък”, отвори широко дверите на рая, където вече може да влезе всеки, който следва пътя на Месията Спасител.
Господ Иисус Христос – Вторият Адам – удържа на всичко, в което се провали първият Адам – нашият праотец. Като не им се поддаде, Спасителят порази именно трите смъртоносни гряха: плътската похот, похотта на очите и гордостта житейска. Тъй човешката природа възвърна първоначалната си чистота, своето съвършенство и потенциално безсмъртие. Амин.

Тодор БИКОВ

Уважаеми госпожи и господа, уважаеми съидейници… съдейственици… съратници за човешка правда, за социална свобода, за всеобщ по-добър живот,

Днес сме се събрали да възспоменем гениалния български поет, общочовешкия идеолог и всеотдаен революционер Христо Ботев; събрали сме се на поклонение пред неговия подвиг и пред героизма на всички, които отдадоха живота си за свободата и независимостта на скъпото ни отечество. А мястото, което и днес ни събира, но никога не ще ни побере, отколе е символ на съпричастие именно с безсмъртието на онези най-светли мъже и жени, които не само мечтаеха за национална свобода и независимост, но и не стояха със скръстени ръце, а ги направиха „на чукове”, главите си – на бомби, па излязоха срещу стихиите.
Освен за свобода и независимост, те се бореха за социално равенство и братство, за личностна и обществена свобода… бореха се за справедливост, солидарност и сигурност всред хората. Искаха хляб и живот за всички и доброволно, и убедено се превърнаха в мливо, като положиха телата си между воденичните камъни на смъртта, за да наситят гладните. Проляха кръвта си, за да я прелеят във вените на идеала, който постига величие в делото, подвига и саможертвата на героите, защото те вечно работят, живеят, гинат за него и така пребъдват вовеки от рода в род, от поколение в поколение.
Някой ще каже, че всичко, срещу което Христо Ботев се е борил, съществува и днес – сякаш генетичен дефект обременява човечеството: черна прокуда обрича, върла пояда съсипва и днешните ботевци. Ще рече някой, че и до днес няма нито един социален, политически или общочовешки въпрос, който да е решен, и то – по ботевски. А с гениалните си предвиждания, критики и действия Христо Ботев подготви националната и обществената ни свобода, общочовешкото ни бъдеще. Но не го чуха „докторите на глупостта” и тъмните сили на живота, камо ли да го разберат самовлюбените „водачи” на деня, срещу които и срещу наследието им въстана поетът, публицистът, социалният революционер Христо Ботев. Нещо повече, те станаха толкова по-силни, колкото са по-малоидейни, още по-могъщи са, защото вече са рафинирано малцинство, наглостта им няма край, понеже са преситени. Ботев и ботевци им противопоставят само силата на умственото си превъзходство, велики съображения на съвест и морал, политическа всеотдайност, буден темперамент и най-накрая – живота си!
Да!, но и днес „свестните у нас считат за луди и глупецът вредом всеки почита…”! Защото живеем в епоха на материални ценности, която обрича на самотност и неразбиране най-светлите си рожби – борците за свобода и общочовешка справедливост. Затова 2 юни е и ден на българската Голгота – „кръстът е забит в живо тело”! – ден на болката е. И на клетвата. На този ден всички пътища и пътеки на България се събират на един връх – Околчица, и всички патриоти подгъват коляно и привеждат глава пред паметника на безсмъртния калоферец. И кръвта от раните на хилядите герои запечатва образа му в паметта ни, където живата вода на песните и делата му ни причастява за борба с тиранията.
А всяка тирания всякога и навсякъде се е стремяла да унищожи човешката индивидуалност, идеите за свобода, за добро и всичко смело, на което е способен щедрият човешки дух. И, все пак, никога и никъде никоя тирания не е успяла. Днес обаче тайни и явни сили, прикрили се зад хуманни идеали, геноцидират не само отделни личности и класи, но и цели народи. Срещу тази мимикрия и най-нова мутация на политическото зло и човеконенавистничество сме се събрали и ние пред Ботевия паметник и на Ботевия ден. И никаква демагогия или друга форма на насилие не ще помрачи млечния път в нашите сърца. Защото и ние, по примера на безсмъртните предтечи, бихме минали през огъня на ада, за да изгорим и засветим в несекваща връзка с тях. Защото жива е и вечно ще живее героичната приемственост между поколенията, като кръв тя преминава в жилите на истинските българи, отдадени на отечеството, на вчерашния, днешния и утрешния му ден.
Родината изисква нашите сили, нашата всеотдайност, съвестност и работливост, живота ни дори. И тъкмо тази връзка се споява от високия образец, от примера на Ботев и всички, загинали за народна и общочовешка свобода, от всички, които нямаха никаква друга мисъл, никакво друго дело, освен делото на народното, социалното благо и всеобщия идеал за правда и свобода. По техния подвиг днес се съизмерваме и ние, готови да предадем щафетата на идещите поколения.
Уважаеми госпожи и господа, уважаеми съидейници… съдейственици… съратници за човешка правда, за социална свобода, за всеобщ по-добър живот, след малко ще засвирят сирените и всички ще застанем мирно с приведена глава в знак на преклонение пред мъчениците и жертвите на Свободата. И ще замълчим. Защото след изреченото, може да прибавим само стореното от самите нас. За да остане, за да я има България. Амин.

Тодор Биков

Пловдив, 2 юни 2008 г. –
Официална церемония пред паметника на Христо Ботев –
Градската градина, 11.30 ч., организатор
Община Пловдив.