Бог, Храм, Човек…

Свето православие

Тодор БИКОВ

БОГ, ХРАМ, ЧОВЕК…

„Трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Светия Дух – Тия Тримата са Едно“ (Иоан. 5:7).

Бог е един и цялостен (неделим) по природа, а троичен по Лица. Основата на Божественото битие у трите Лица (ипостаси) е една и съща, но начинът на нейното изявяване и съществуване във всяко от Тях е различен. Всяко Лице в Своите отношения към Другите Лица съзнава Себе Си като отделно и самостоятелно.

Този догмат, догматът за Пресветата Троица си остава непроницаема дълбочина на премъдрост и велика тайна на благочестието. Човешкият разум през всички времена е немеел пред трудността и непостижимостта му. Той е тайна, непосилна за мисъл, обект, недостъпен за зрение, истина, неподдаваща се на човешкия разсъдък. Само мистичната ортодоксална вяра, любящото сърце и нравствената чистота ни откриват подстъп към тази „светая светих“ на християнските догмати.

Божията любов и небесният промисъл обаче са ни дали ветхозаветни символи и точни указания в Новия завет, за да ни уверят в учението на Светата православна църква за троичността на Лицата у Бога: Под образа на тримата мъже при Мамврийския дъб Авраам, по Божий промисъл, се поклонил на Единия, като така изповядал Бога в три Лица. (Бит.18:1-3). В чутата от пророк Исая в пророческо видение серафимска песен: „Свят, свят, свят Господ Саваот“ (Ис. 6:3), светите отци виждали също указание за троичността на единия Бог. Но далеч по-точно и по-ясно е разкрита тайната на триединния догмат в Новия завет: Иисус се кръщава в река Йордан, Дух Светий слиза над Него във вид на гълъб, Бог Отец властно свидетелства от висините (Мат. 3:16). А преди да се възнесе Господ Иисус Христос утвърди тази троична вяра чрез завета Си към светите апостоли: „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името (не имената! – бел. авт.) на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19).

Бидейки сътворен по образ Божий, човекът в своята духовна природа има елементарно отражение от съвършената същност и троичността на Бога. Духът на човешкото битие е единен в същността, троичен в проявите си: ум, който твори, чувство, което изпитва и воля, която действа. Всяка от тези прояви на духа е самостоятелна по характер и действие, но в същото време е неделима и неслитна с останалите две. Три са и основните добродетели на земята: вярата, надеждата и любовта.

Ние, православните християни, вярваме в безначалния Бог Отец, Който е творец, промислител и съдия на всичко и всички; молим предвечно родения Бог Син, Който е просветител, изкупител и спасител на света; надяваме се на предвечно произлезлия от Отца Дух Светий, Който е утешител, възродител и осветител на верните. Всичко във вярата и култа ни започва, развива се и свършва в името на единия по естество и троичен по лица Бог; на Него отдаваме чест, Него славословим и от Него просим спасение и вечен живот. Трите Лица на един-единствения ни Бог за нас са равночестни по достойнство. И като щедро вярваме в нашия Господ Иисус Христос – широко отваряме сърцата си, смирено се прекланяме пред дивната непостижимост на Пресветата Троица, възлюбваме се един другиго в Него и „единем сердцем и единем устем“ изповядваме: „Упование мое Отец, прибежище мое Син, покров мой Дух Светий – Троице светая, слава Тебе!“

Така ние членовете на Църквата Христова още в преходния си живот тук на земята се докосваме до вечността и безсмъртието посредством вярата ни в триединаго Бога и единението ни с Него. Само докосваме вечността, защото като човеци сме създания двусъставни – духовно-телесни. А по Божие домостроителство и промишление за спасението на човека от греха и смъртта Църквата е призвана да освещава и спасява душите ни с методите на убеждението, ненасилието, чрез благодатта на Духа Светаго и праведните дела на вярата и любовта, за да постигнем живот вечен; телата ни обаче се подчиняват на материалната и социалната механика, подчиняват се на държавата, която е длъжна да се грижи за преходното физическо оцеляване на човека, обществото и нацията, като чрез законите и действията си налага общото благо, както тя го разбира, дори с насилие.

Колизията е очевидна. Църквата и държавата живеят в един и същ човешки субстрат и в общ териториален ареал – членовете на църковната организация са едновременно организирани граждани на държавата, както и обратно. Ала освен по цели, Църквата и държавата коренно се различават и в темпорално отношение: историята на Църквата не е обичайната събитийна история на човешкия и обществения живот. Църквата е богочовешка действителност и макар че съществува и действа в определено време и на конкретно място, запазва своята същност непроменена – запазва вечното в определеното време и в ограниченото пространство; държавата, напротив, живее и действа единствено в тесните рамки на „тук” и „сега”.

Ето защо е необходимо още нещо, за да се затвори кръгът на вътрешната и външната ни цялост. За нас, ортодоксалните християни, това трето и решаващо нещо несъмнено е храмът на собственото ни тяло, който е само малка градивна частица от вечния храм Божи, в който верните с Христа и в Христа нетленно ще пребъдваме нине и присно и во веки веков! Амин.

Крест бо воста

Воскресèнско:

Non Nobis, Domine, Non Nobis, Sed Nomini Tuo Da Gloriam!*

Тодор БИКОВ

КРЕСТ БО ВОСТА**

Иисус рече: „Истина, истина ви казвам, който
вярва в Мене, има живот вечен”. (Иоан. 6:47.)

Не с пръст, с целувка Иуда посочи Господа. Предаде Словото с неми и лъстиви устни. После подиграха Сина Божи. Биха Го. Бичуваха Го. Разпнаха Го на кръст. Проляха невинната Му кръв и я смесиха с горчивите ни сълзи.

Но тялото на Господ Бог Иисус Христос вкуси смъртта, за да я унищожи. Ангелът Господен отвали гробния Му камък. Показа на светите жени мироносци празния гроб. Показа го на пазещата стража. Показа го на целия свят, като тържествено „недоумяваше”: „Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука: Той възкръсна!” (Лука 24:5-6).

С праведния Си и безгрешен живот, с неистовите Си мъки за изкупване и спасение на падналото човечество повелителят на живота разби адските окови, с които ни окова грехопадението на прародителите ни Адам и Ева и станахме подяремни на грях и смърт. Спасителят умря невинен на кръста, надделя над греха и царствено востà. Възвърна на човечеството потенциала му за праведност и безсмъртие, защото по природа и същност Господ Иисус Христос е Бог истинен и истински човек. А образ Божий и подобие Божие сме ние. Затова Бог казва: „Аз рекох: богове сте!” (Иоан. 10:34).

Като Го разпнаха и издъхна невинен заради греховете ни, след три дни Господ Иисус Христос възкръсна от мъртвите. После Се възнесе с тяло, отключи небето и низпосла душеспасителна благодат за всички, родени в грях и тление. Новозаветната кръв на Спасителя щедро потече във вените на верните.  Съпричастниците заживяха с обещаната „жива вода” и „манна небесна” – сълзи покайни за грях, пост и молитва, вяра, надежда и любов во Христа.

Но с болка което се ражда, погива в мъка. Адът шири лакома паст и гроб срещу живото зѝне. Всеки пропада в злокобната бездна; само Кръст и Голгота изкачват небето. И ноктите впиват трънен венец – дланите се срастват с челата. Оцетена гъба накланя главата встрани и викът на плътта раздира душата: „Свърши се!” (вж. Иоан. 19:30).

„Свърши се!”… Господ Иисус Христос „възкръсна и стана за умрелите начатък” (1 Кор. 15:20). С ръката на кръвта Си изтри сълзите от сърцата ни. С душите си прогледнахме и тиха радост бликна от гробницата на греховните ни тела: Богочовекът възкръсна, ние сме богоподобни и вървим ли по Неговите стъпки, ще живеем вечно в бъдещия век. Защото Господ Иисус Христос е „Пътят и Истината и Животът!” (Иоан, 14:6)… „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?!” Христос бо воста – нине и присно, и вовеки веков!!! Амин.

Воскресение Христово, 2016 г.

________________

* От лат.: „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава…!” (вж. Пс. 113:9).

** От църк.-слав.: „Кръстът се възправи (възкръсна).

 

Слава Тебе, Господи, слава Тебе!

Рождественско

СЛАВА ТЕБЕ, ГОСПОДИ, СЛАВА ТЕБЕ!

Тодор БИКОВ

Алилуйя*, алилуйя, алилуйя! Слава Тебе, Господи, слава Тебе!
Дълго мълчах аз, търпях и се сдържах, но сега ще викам като родилка:
– Назря времето, Господи, и разкъса душите ни! Роди се, както възкреси тридневно усопшия Лазар, погребан в мрачната пещера и сърцето! Със сълзи Те умиваме, Господи, плътта ни е Твоят повой, Сине Божи. От Бога Ти се роди и от рóда в род в нас Си. И ние в Теб сме, Христе наш.
А когато неверник попита как родихме Единородния, Който предвечно е роден, бездруго ще отвърнем:
– Господ Иисус Христос докосна сърцата ни и Дух Светий с Живот ни осени. Бръкнете с показалец в раната между ребрата Христови, откъдето тèче кръв и вода, и самият пръст ще покаже Пътя, по който се родихме с нашия Спасител, в нашето безсмъртие. И ще се уверите, че „Иисус е Христос, Син Божий” и „Син Человечески”, а „всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога: това е духът на антихриста” – синът на погибелта!
Алилуйя, алилуйя, алилуйя! Слава Тебе, Господи, слава Тебе!
Дълго мълчах аз, търпях и в себе си трупах, но сега ще кънтя като камбана, защото се роди Господа, Бога моего, Който „избави душата ми от смърт, очите ми – от сълзи, и нозете ми – от препъване. Ще ходя пред лицето на Господа в земята на живите”, в царството на Богочовека Иисус Христос.
И ще пея, и ще възгласям, ще възкликвам и ще изговарям тропарната песен: „Богорóдице Дèво, рàдуйся благодàтная Марѝе, Госпóд с тобóю: благословèна ти в женàх и благословèн плóд чрèва твоегó, яко Спàса рóдила èси душ нàших.”
Спасителят се роди. Роди се в света. И в нас самите. Без Рождеството нямаше да има Възкресение и живот благословен – живот вечен.
Затова днес ангелите не шепнат, а с всичко живо пламтят и сияят, и възторжено, и свято прославят: „Слава в вышних Богу, и на земли мир, в человецех блоговоление (трижды)!”
… Слава Тебе, Господи! Слава Тебе!!!
Амин.

Пловдив, Рождество Христово – 25 декември, 2015 г.

–––––––––––––––––––––––
*Алилуйя (евр.) – Хвалете Бога!

Християнската цивилизация

ХРИСТИЯНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Тодор БИКОВ,
политолог

История и съвременност

Християнската цивилизация е възникнала преди 2000 години и се е развила в условията на антагонизъм и симбиоза между Църквата и държавата върху територията на древната Римска империя. Днес християнството е разпространено на петте обитавани континента и наброява близо два милиарда последователи, а цивилизацията му с основание претендира за религиозно и политическо господство над света.

Тъкмо в единство и борба институциите Църква и държава успяват да адаптират и усъвършенстват съществуването си. Така във времето и пространството те постигат и променят вътрешните и външните си форми и съдържания съобразно с обновяващите се обстоятелства, за да преоткрием днес в тях началното им състояние, но на по-високо цивилизационно равнище.

Предназначение на Църквата и държавата

Цивилизациите съществуват и се развиват в специфични институционални форми като Църквата и държавата. Ако се унищожи едната, загива и другата, ако се промени едната, променя се и другата, защото те са като душата и тялото при земните условия на човешкото съществуване.

Църквата е призвана да освещава и спасява душата на човека с методите на убеждението, ненасилието, чрез Божията благодат и делата на вярата и любовта, а държавата, напротив, е длъжна да се грижи за физическото оцеляване на човека, обществото и нацията, като чрез законите си налага общото благо дори с насилие.

Същевременно обаче произходът и същността на Църквата изискват определен начин на взаимодействие с държавата. Регулирането на тези междуинституционални отношения в основата си зависи от принципа на суверенност в сферата на техните действия и вътрешно-организационния им живот. Държавата и култовите общества, в частност Църквата, като участници в този процес са свързани по строго определен начин помежду си, което ги поставя в определена социално-правна позиция, а тя се определя от специфичната социална природа на субективните им задължения.

В това именно се корени „единството и борбата на противоположностите”: Църквата и държавата живеят в един и същ човешки субстрат и в един и същ териториален ареал – членовете на църковната организация са едновременно организирани граждани на държавата, както и обратно. Същевременно историята на Църквата не е обичайната събитийна история на човешкия и обществения живот. Характерът на църковната история е смесен – богословски и светски, каквато е и природата на самата Църква – божествена и човешка. Така че Църквата като богочовешка действителност, макар и да съществува и да действа в конкретно време и на определено място, запазва същността си непроменена. Или с други думи казано – Църквата запазва вечното в детерминираното време и в ограниченото пространство.

Православната църква по своята природа и същност не може да бъде отъждествена с никоя форма на държавно управление, нито с определен тип държава, въпреки някои опити за това, защото нейната същност и предназначение остават изцяло душеспасителни и коренно се различават от същността и предназначението на държавата. Същото не може да се каже за католическата и протестантската версия на християнството, които активно пропагандират и практикуват класическите форми на папоцезаризма и цезаропапизма, обогатени със съвременни модификации. От тази гледна точка съвременната общохристиянска цивилизация продължава да е заредена с вътрешни междуцърковни противоречия, касаещи единството на самата Църква и взаимоотношенията й с държавата. Най-новите идеи за екуменизъм сред християните и синкретизъм между религиите още повече задълбочават противоборството, защото водят до нови догматически и канонически противоречия. А живият, истинският Бог е само един и Неговата Църква е вечно една, свята, съборна и апостолска. Другото е път към Армагедон.

Отношение на християнина към държавата

Според християнина държавата се изгражда върху естественото влечение към обществен живот, което Бог е вложил у човека. Бог “произведе от една кръв целия род човешки, за да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване” (Деян. 17:26). Следователно за християнина Божията воля се е състояла в това: народите да се организират в държави и по този начин да осъществяват мисията си в света.
Държавният живот като живот на организирано човешко общество се изгражда върху Божия нравствен закон, който определя всички отношения на личностите една към друга не само като отделни индивиди, но и като членове на обществото, респ. – на държавата. И държавните закони за междугражданските взаимоотношения и за отношенията между гражданите и държавата се основават върху нравствения закон. Те се движат в сферата на правото, което по съдържание обхваща най-нисшата област на нравствения закон, но не е тъждествено с нравствеността, защото си има собствена структура и област на действие, и обхваща, и регулира външните отношения между хората, налагайки своите норми с външна сила, когато не се изпълняват доброволно.

Правото се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които трябва на всяка цена да се гарантират на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да реализира висшето си нравствено предназначение. Правото съдържа минимум нравствен дълг и балансира обществения живот върху сравнително нисше ниво, без което не е възможно никакво нравствено развитие и творчество.

Начело на държавата стои богоизбрано ръководство. Без него държавата е обречена на анархия и гибел. “Дето няма управа, народът отпада, а дето има много съветници, благоденства”. (Притч. 11:4). “Хиляди изгоди държавите дължат на своите правителства – пише св. Иоан Златоуст. – Щом се премахне властта, всичко ще се разпилее; не ще се запазят нито градовете, нито селата, нито домовете, нито пазарищата, нито каквото и да е друго учреждение; напротив, всичко ще се разсипе, защото по-силните ще погълнат по-слабите”.

Християнството, като признава законността на държавата и счита държавната власт за богоустановена, не е обвързано с една или друга форма на държавен строй и на държавно управление. Законите на историческото развитие променят държавните форми и държавата все повече се усъвършенства. В този процес активно участват и християните, защото са призвани да работят за все по-съвършен и по-справедлив обществен живот. Дългът на християнина непрекъсното да се усъвършенства (срв. Мат. 5:48) се отнася не само до индивидуалната, но и до обществената му нравственост и позиция. Християнинът обаче е абсолютно чужд на теократизма.

Наистина Христос бил очакван като земен цар; Той бил наричан цар и бил предаден на съд под претекст, че се провъзгласил за цар – вж. Мат. 27:1, Марк. 15:2, Лук. 23:3; дори между Христовите ученици се водил спор за места в наближаващото Христово царство – Марк. 9:34, Лук. 22:24. Но Месията най-категорично се дистанцирал от каквато и да е мисъл за някакво принадлежащо Му светско царство. Още при изкушението в пустинята Той отхвърлил всяка идея за земно владичество – Лук. 4:5-8. Особено знаменателно в това отношение е изказването Му пред Пилат Понтийски: “Моето царство не е от този свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но царството Ми не е оттук” (Иоан 18:36). От това става безкрайно ясно колко далеч от Христа и Неговия дух са всички опити и претенции за установяване на християнска теокрация. Православната Църква винаги е била чужда на каквато и да е теократическа идея. Тя знае, че Иисус Христос я е призвал не да урежда земни царства, а да спасява човешките души и да ги подготвя за небесното царство на Бога.

(Заб.: Статията е обнародвана във в. „Словото днес“ – орган на Съюза на българските писатели, бр. 32 /803/, 29.10.2015, година XIX.)

Библията и „Новият световен ред“

Тодор БИКОВ,
политолог

БИБЛИЯТА И „НОВИЯТ СВЕТОВЕН РЕД”

Книгата „Битие” от Светата Библия ни разкрива, че в предпотопните времена човечеството се развратило дотолкова, че станало само „плът”, т.е. достигнало най-греховното състояние. Всеки винаги за всичко мислел и желаел само зло. И Бог решил да изтреби чрез потоп всичко живо на земята. Благодат пред него намерил само Ной – когато цялото човечество на земята се разтляло, само той останал праведен и непорочен.

Господ сключил завет с Ной и цялото му семейство – той и жена му, тримата му сина Сим, Хам и Иафет, с жените им, както и по две от всички видове животни да бъдат запазени от водите на потопа в ковчег-кораб, който Ной направил по божия поръка, за да се спаси и продължи живота в чистия му вид след всемирния катаклизъм.

Всичко така и станало. Потопът измил от грях лицето на Земята, от хората останали само праведникът Ной и семейство му. Ной обаче първи от човеците насадил лозе, произвел вино и без да иска, се опил с него. След което легнал гол в шатрата си. Синовете му реагирали различно: Хам, бащата на Ханаан, видял голотата на баща си, излязъл от шатрата и подигравателно съобщил компрометиращия факт на братята си. Тогава Сим и Иафет взели дреха, тръгнали заднешком и свенливо… благоговейно покрили Ной, без да гледат голотата му.

Деянието на Хам, за разлика от поведението на братята му, било изцяло греховно: синът се радвал, че можел да изложи, оскърби и осмее баща си, който бил образец на строг и богоугоден живот. Затова Ной, като изтрезнял и „узна що бе сторил над него по-малкият му син”, проклел Ханаана и пророкувал, че семето на Хам ще робува на робите у Сима и Иафета.

Проклел Ханаана, а не баща му Хам, понеже уважавал Божието благословение над синовете си, дадено преди всемирните води да залеят земята. Бащата на следпотопното човечество пророкувал и това, че иафетитите ще се разпространят най-много на земята и ще господстват над потомците на другите му синове. Поколението на Иафет щяло да се засели дори и в шатрите на семитите, от които ще произлезел и самият Спасител: Господ Бог, Синът Божи се въплътил от светия Дух и Пресветата Дева Мария и се родил като Давидов потомък именно сред израилтяните – ветхозаветния богоизбран народ, издънка на Сим.

Но за да препятстват Божия промисъл, много родове от потомците на Ноевите синове, още когато езикът им бил един и общ, напуснали първоначалните си селища в Армения, където след потопа ги „закотвил” Ноевият ковчег, и оттам се преселили в Сенаарската земя – Месопотамия. Тук те почнали да строят град и кула от тухли и земна смола; кула, висока до небето, за да си създадат име и да не се пръснат по цялата земя, както определил за тях Бог. Градът и кулата не били довършени, защото Бог смесил езиците на богоборците и те престанали да се разбират. Останало само името на града и недовършеното стълпотворение: нарекли ги Вавилон – „смешение”.

Замисленото от сенаарските строители било проява главно на злата, нечестива и богопротивна воля на хамитите. С построяването на величествен град и дръзка кула, освен да задоволят славолюбивото си и гордо желание за бляскаво име сред поколенията, те целели още да си създадат такъв културен и политически опорен център, че да не се пръснат и други племена да не ги подчинят. Напротив, хамитите се надявали дори да поробят семитите и иафетяните – да властват над света, мимо божията воля.Човечеството било заплашено от страшен политически и културен деспотизъм, от свирепа проява на нечестието и растящото с кулата идолопоклонство.

Истината на вярата и спасителното благочестие могли да изчезнат. Представлявайки организирано цяло сред човешкия род, чрез единия световен език, хамитите се опитвали да наложат „нов световен ред” на земята, като унищожат всичко свято и възвишено у човека, свеждайки живота му единствено до материалните интереси, първично-нагонните усети и въобще до гнусното богоборство. Затуй Бог смесил езика и разпръснал народите. Така той отстранил условията за всеобщото крайно развращение на цялото човечество.

Господ дал възможност на отделните племена да се развиват и да разкриват свободно дадените им заложби за културно и нравствено съвършенство; открил волята си за нова епоха в историята на човечеството, а не за „нов световен ред”, какъвто се опитвали да наложат тогавашните нечестивци, а днес – техните последователи от Втория Вавилон. Съдбата обаче на „новия им град” няма да е по-различна от участта на сенаарския мегаполис и на по-малките му братя – градовете Содом и Гомора, които Бог унищожи с огън и жупел… Амин.

Пловдив, 2 ноември 2015 г.

Отношение на християнина към държавата

ОТНОШЕНИЕ НА ХРИСТИЯНИНА КЪМ ДЪРЖАВАТА

Тодор БИКОВ,
политолог

Една от най-старите форми на обществен живот е държавата. Всеки народ или всяка група от сродни народи се стреми да се организира в своя собствена държава, защото чрез нея най-добре може да се опази националната самобитност, да се защитят интересите, да се развият творческите способности, да се създаде самобитна култура и по такъв начин да се гарантира общочовешкия живот и напредък.
Християнинът също живее в държава и е неин член. Животът му протича в държавата, защото извън нея, според израза на Аристотел, може да живее само Бог или звяр.
Според християнина държавата се изгражда върху естественото влечение към обществен живот, което Бог е вложил у човека. Бог “произведе от една кръв целия род човешки, за да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване” (Деян. 17:26). Следователно за християнина Божията воля се е състояла в това: народите да се организират в държави и по този начин да осъществяват мисията си в света.
Държавният живот като живот на организирано човешко общество се изгражда върху Божия нравствен закон, който определя всички отношения на личностите една към друга не само като отделни индивиди, но и като членове на обществото, респ. – на държавата. И държавните закони за междугражданските взаимоотношения и за отношенията между гражданите и държавата се основават върху нравствения закон. Те се движат в сферата на правото, което по съдържание обхваща най-нисшата област на нравствения закон, но не е тъждествено с нравствеността, защото си има собствена структура и област на действие, и обхваща, и регулира външните отношения между хората, налагайки своите норми с външна сила, когато не се изпълняват доброволно.
Правото се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които трябва на всяка цена да се гарантират на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да реализира висшето си нравствено предназначение. Правото съдържа минимум нравствен дълг и балансира обществения живот върху сравнително нисше ниво, без което не е възможно никакво нравствено развитие и творчество.
Начело на държавата стои богоизбрано ръководство. Без него държавата е обречена на анархия и гибел. “Дето няма управа, народът отпада, а дето има много съветници, благоденства”. (Притч. 11:4). “Хиляди изгоди държавите дължат на своите правителства – пише св. Иоан Златоуст. – Щом се премахне властта, всичко ще се разпилее; не ще се запазят нито градовете, нито селата, нито домовете, нито пазарищата, нито каквото и да е друго учреждение; напротив, всичко ще се разсипе, защото по-силните ще погълнат по-слабите”.
Християнството, като признава законността на държавата и счита държавната власт за богоустановена, не е обвързано с една или друга форма на държавен строй и на държавно управление. Законите на историческото развитие променят държавните форми и държавата все повече се усъвършенства. В този процес активно участват и християните, защото са призвани да работят за все по-съвършен и по-справедлив обществен живот. Дългът на християнина непрекъсното да се усъвършенства (срв. Мат. 5:48) се отнася не само до индивидуалната, но и до обществената му нравственост и позиция. Християнинът обаче е абсолютно чужд на теократизма.
Наистина Христос бил очакван като земен цар; Той бил наричан цар и бил предаден на съд под претекст, че се провъзгласил за цар – вж. Мат. 27:1, Марк. 15:2, Лук. 23:3; дори между Христовите ученици се водил спор за места в наближаващото Христово царство – Марк. 9:34, Лук. 22:24. Но Месията най-категорично се дистанцирал от каквато и да е мисъл за някакво принадлежащо Му светско царство. Още при изкушението в пустинята Той отхвърлил всяка идея за земно владичество – Лук. 4:5-8. Особено знаменателно в това отношение е изказването Му пред Пилат Понтийски: “Моето царство не е от този свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но царството Ми не е оттук” (Иоан 18:36). От това става безкрайно ясно колко далеч от Христа и Неговия дух са всички опити и претенции за установяване на християнска теокрация. Православната Църква винаги е била чужда на каквато и да е теократическа идея. Тя знае, че Иисус Христос я е призвал не да урежда земни царства, а да спасява човешките души и да ги подготвя за небесното царство на Бога.

Пловдив, 27 септември 2015 г.

Истинската и единствена християнска Църква

Тодор БИКОВ

ИСТИНСКАТА И ЕДИНСТВЕНА ХРИСТИЯНСКА ЦЪРКВА

В Свещеното Писание и у древните отци и църковни учители думата Църква1 има различно значение: означава ту отделно християнско семейство („домашна църква”)2, ту поместна църква, ту вселенска Църква, ту църква, обемаща земята и небето, живите и мъртвите, ту Царство Божие, към което Църквата се отнася както частно понятие към общо.

Догматическото значение обаче на думата Църква е само едно: Църквата Христова е органическо богочовешко единство на хора, вярващи в Иисус Христос и търсещи спасение в Него и чрез Него. А земната Църква е основаното от самия Христос човешко общество от вярващи в Христа Богочовека, съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единно свещеноначалие, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез действието в тях на освещаващия Дух Божи.

Такова е догматическото и непроменливо разбиране за християнската Църква, която според символа на вярата е още една, свята, съборна /католики – всемирна/ и апостолска. Това означава, че не може да има много църкви, които да са различни, както не може да има различни истини по един и същи въпрос.

В историята на християнската Църква обаче се срещат много и различни общества, които през вековете са твърдели, че представляват истинската Христова Църква, но те са исторически и апологетически преодолени. В полезрението на настоящата работа попадат само трите големи общества, които днес претендират, че са истинската Църква: източно-православната църква, римокатолическата църква и протестантството.

1. Протестантите3 преди всичко не държат на понятието църква. Сред тях има няколко по-големи общества (лютерани, реформисти, методисти) с вековна история, но останалите се делят на много и разнообразни секти.

В сегашно време част от лютераните, както и от много други подразделения на протестантството, продължават да отричат заблудите на средновековната западна Църква; в това те са единодушни, но в положителното си учение се различават едни от други. Някои пък под влияние на рационализма смятат, че няма напълно истинска църква, затова проповядват своеобразен църковен еклектизъм: избират от всички църкви по нещо и му дават протестантско тълкуване и протестантски отенък. Други са просто сектанти, а сектите нямат постоянна тенденция – менят се, смесват се и се преливат една в друга и изчезват, за да се появат нови.

Така че протестантите в никакъв смисъл и в никакъв случай не са една църква – дори помежду си. Те не са света църква; повечето от тях отричат въобще светостта на земната войнстваща църква и проповядват някаква невидима църква, състояща се от предопределени, или се ограничават всеки в своята секта и не признават, че Църквата разполага с благодатни и освещаващи средства. Те не са и съборна (всемирна) църква, защото са плод на протест срещу злоупотребата на римокатолическата Църква в средните векове. Нямало е протестанти нито в апостолските времена, нито в следващите хиляда и повече години, нямало е условия за появяването им. Но главната пречка, за да не бъдат те съборна, или вселенска църква е техният сектантски дух, те изцяло отричат Свещеното Предание. Протестантите отхвърлят иерархията, съборите, повечето от тайнствата, които апостолите и техните ученици насаждали и практикували.

2. Римокатолическата църква4 не е отхвърлила учението и практиката на древната църква, но в някои случаи ги е заменила с по-късни свои доктрини или е прибавила към тях човешки учения, основани върху човешки предания, като отделни от тях е издигнала в догма. С това тя се е отделила от истинската православна и апостолска Църква и пак заради това по-късно е предизвикала собствената си реформация.

Римокатолическата църква запазила идеята за единството на Църквата, но това единство при нея е повече административно5. В историята има много случаи, когато то е било насаждано насилствено и с чисто светски средства. В древната апостолска църква, както и в първите векове е имало поместни църкви, но в римокатолическата няма.

Римокатолиците настояват най-много на това, че църквата им е католическа, всемирна, всеобща. Всъщност тя е най-малко католическа, защото е преди всичко римска: учението и преданията на римската поместна църква, смесени с човешки учения и предания, са били наложени на всички римокатолици. Римокатолическата църква е неразривно свързана с град Рим и римския папа, а католичността предполага всемирен съюз от поместни църкви, както е било в древността, когато думите католически и католичество са се употребявали именно в такъв смисъл.

Тази църква не е и апостолска, макар да злоупотребява с думата “апостолски” престол, особено по отношение на църковното управление. Практиката и учението на апостолите, които нищо не са знаели за някакъв римски папа, който да им е началник, няма нищо общо с практиката и учението по този въпрос на папата и римокатолическата църква. Така по отношение на управлението си римокатолическата Църква не е апостолска, а средновековна. Папският институт не е апостолско предание, а средновековно човешко изобретение.

3. Източно-православната църква6 е запазила в пълна чистота не само православното учение на апостолите и съборите на древната църква, но и начина на управлението си, което е същото, каквото е било и преди да се появи папството с претенциите си за първенство и главенство.
И в богослужението, и в целия църковен бит православната Църква е същата църква, която са уредили апостолите, която са утвърдили техните ученици и в която са живели всички светии на древната църква. Източно-православната Църква, както и древната апостолска и следапостолска Църква, с която тя е единосъщна, е търпяла и търпи най-разнообразни гонения, някои от които продължавали векове, но все пак тя е останала и до днес пазителка на истината и православието, за да свидетелства, че и портите адови няма да й надделеят.7

ЛИТЕРАТУРА:

1. Дюлгеров, Д. и Цоневски Ил. Православно догматическо богословие. Издание на Светия Синод на БПЦ. С. 1947, с.199-201.
2. Библия. Изд. на Св. Синод на БПЦ. С. 1991. – Павел. Римл. 16:4.
3. Църковна динамика. Изд. “Нов човек”. С. 1994, с. 52.
4. Епископ Никодим и протоиерей Цв. П. Христов. Учебник по апологетика. Изд. Св. Синод на БПЦ. С. 1943, с. 386.
5. Пак там, с. 387.
6. Пак там, с. 387-388.
7. Библия, пос. изд.. – Мат. 16:18.

Пресветата Троица

ДОГМАТЪТ ЗА ПРЕСВЕТА ТРОИЦА

„Трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Светия Дух – Тия Тримата са Едно“/Иоан. 5:7/

Бог е един и цялостен /неделим/ по природа, а троичен по Лица. Основата на Божественото битие у трите Лица /ипостаси/ е една и съща, но начинът на нейното изявяване и съществуване във всяко от Тях е различен. Всяко Лице в Своите отношения към Другите Лица съзнава Себе Си като отделно и самостоятелно.

Догматът за Пресветата Троица си остава непроницаема дълбочина на премъдрост и велика тайна на благочестието. Човешкият разум през всички времена е немеел пред трудността и непостижимостта му. Той е тайна, непосилна за мисъл, обект, недостъпен за зрение, истина, неподдаваща се на човешкия разсъдък. Само мистичната ортодоксална вяра, любящото сърце и нравствената чистота ни откриват подстъп към тази „светая светих“ на християнските догмати.
Божията любов и небесният промисъл обаче са ни дали ветхозаветни символи и точни указания в Новия завет, за да ни уверят в учението на Светата православна църква за троичността на Лицата у Бога: Под образа на тримата мъже при Мамврийския дъб Авраам, по Божий промисъл, се поклонил на Единия, като така изповядал Бога в три Лица. /Бит.18:1-3/. В чутата от пророк Исая в пророческо видение серафимска песен: „Свят, свят, свят Господ Саваот“ /Ис. 6:3/, светите отци виждали също указание за троичността на единия Бог. Но далеч по-точно и по-ясно е разкрита тайната на триединния догмат в Новия завет: Иисус се кръщава в река Йордан, Дух Светий слиза над Него във вид на гълъб, Бог Отец властно свидетелства от висините /Мат. 3:16/. А преди да се възнесе Господ Иисус Христос утвърди тази троична вяра чрез завета Си към светите апостоли: „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името /не имената! – бел. авт./ на Отца и Сина и Светаго Духа“ /Мат. 28:19/.
Бидейки сътворен по образ Божий, човекът в своята духовна природа има елементарно отражение от съвършената същност и троичността на Бога. Духът на човешкото битие е единен в същността, троичен в проявите си: ум, който твори, чувство, което изпитва и воля, която действа. Всяка от тези прояви на духа е самостоятелна по характер и действие, но в същото време е неделима и неслитна с останалите две. Три са и основните добродетели на земята: вярата, надеждата и любовта. Ние, православните християни, вярваме в безначалния Бог Отец, Който е творец, промислител и съдия на всичко и всички; молим предвечно родения Бог Син, Който е просветител, изкупител и спасител на света; надяваме се на предвечно произлезлия от Отца Дух Светий, Който е утешител, възродител и осветител на верните. Всичко във вярата и култа ни започва, развива се и свършва в името на единия по естество и троичен по лица Бог; на Него отдаваме чест, Него славословим и от Него просим спасение и вечен живот. Трите Лица на един-единствения ни Бог за нас са равночестни по достойнство. И като щедро вярваме в нашия Господ Иисус Христос – широко отваряме сърцата си, смирено се прекланяме пред дивната непостижимост на Пресветата Троица, възлюбваме се един другиго в Него и „единем сердцем и единем устем“ изповядваме: „Упование мое Отец, прибежище мое Син, покров мой Дух Светий – Троице светая, слава Тебе!“ Амин.

Тодор БИКОВ

(Догматическата беседа е публикувана в академичното Издание за образование, наука и култура на ПУ „Паисий Хилендарски“ в. „Пловдивски университет“ – 8 април 2015 г., бр. 3-4 /448-449/, година XXXIII, с. 17.)

„Жертва и принос Ти не пожела, а тяло ми приготви“

Рубрика: Рождественско

„ЖЕРТВА И ПРИНОС ТИ НЕ ПОЖЕЛА, А ТЯЛО МИ ПРИГОТВИ“
Господ Иисус Христос – изкупител и спасител на човечеството

След грехопадението на прародителите ни човешката природа фатално се отдалечи от свръхестествения си корен и стана подвластна на невежеството, загуби ориентирите си за истина и добро, вътрешната й нагласа прилепна о греха, което я обезсили да се бори със злото и смъртта. Но Божията любов и предвечния промисъл Божий не изоставиха човека. Веднага след грехопадението му Бог обеща, че ще го изкупи и освободи от греха чрез „Семето на жената“ /Бит. 3:15/. В последващата история на човечеството това обещание в пълнота се изпълни чрез съединяването на божественото и човешкото естество в Господ Иисус Христос и въплъщаването Му на земята. Богочовекът непорочно се роди от Пресветата Дева Мария, след като Дух Светий слезе върху нея и силата на Всевишния я осени – затова и Святата рожба се нарече Син Божий, който „спаси народа Си от греховете му“/вж.Лук.1:31-34 и Мат. 1:21/.
По свидетелството на Светото писание Божият Син, въплъщавайки се, казал на Небесния Си Отец: „Жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида /писано е за Мене в началото на книгата/ да изпълня, Боже, Твоята воля /Евр. 10:5-7, ср. Пс. 39:7-9/.
И Божият Син се въплоти, прие смирено човешките вид и същност, заедно с нуждите и болките человечески. Той се яви тъй, както Бог откри на света чрез боговдъхновените праотци и пророци във времената на Ветхия завет. Дойде в името на падналото човечество и победи всички страдания и болести, надмогна разновидните стихии на греха, съкруши Сатанинските изкушения, веднъж завинаги погуби смъртта, като умря на кръста и след три дни възкръсна. Той дойде и принесе не обикновени жертви за грях, не обикновени всесъжения, каквито принасяха жреците на езичеството и свещениците на иудейството, а принесе Себе Си в жертва чиста, свята, богоугодна, чрез която възвърна първоначалния образ на човека и така отново се отвориха райските двери за Адама и цялото му потомство.
А как Божият Син постигна всичко това, според учението и вярата на светата православна Църква Христова?!
С раждането, живота и дейността Си на земята нашият Господ Иисус Христос ни изкупи по трояк начин от първородния грях на прародителите:
1. като Пророк Той възвести на всички хора истината, даде им закон за вяра и душеспасителен поведенчески пример;
2. като Първосвещеник Той Се принесе в изкупителна жертва заради нашите грехове, за да ни помири с Бога, удовлетворявайки безпределната Му справедливост;
3. като Цар Господ Иисус Христос могъществено възкръсна, възнесе Се и ни проправи път към вечното Си всеблажено царство, в което верните „винаги с Него и в Него ще бъдем“! Амин.

Тодор БИКОВ

Християнската Църква и държавата до Великата схизма през 1054 г.

Стражници на храма, воини на Господа нашего Иисуса Христа,

„Нима не знаете, че телата ви са Христови членове“ /1 Кор. 6: 15/, „или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго“ /1 Кор. 6: 19/!? Да прославим, прочее, телата и душите си, които са Божии /срв. 1 Кор. 6: 20/! Да ги градим и доизграждаме по законите на божествената геометрия, да ги пазим в непорочна чистота и в изпълнение на вечния закон Божий!  Ние, които сме „живите камъни“ от храма на живия Бог. Той извести: „И ще ми направят те светилище, и Аз ще живея помежду им“ /Изх. 25: 8/.

Кръстените в Христа и заклетите в храма знаем, че „който се кълне в храма, кълне се в него и в Оногова, който го обитава“ /Мат. 23: 21/. А нашият храм се обитава от нашия Бог. И нашият Бог живее в нас и в нашата Църква Христова, която, според Божието домостроителство, е новозаветно продължение на стария завет между безсмъртния и вечен Бог и следгрехопаденческото човечество. За спасение от греха и смъртта чрез обещания Месия!

Исторически християнството възникнало като ново религиозно учение и неоавраамическа религиозна практика при римските императори-принцепати Август /27 пр. н. е. – 14 от н. е./,  когато в римския протекторат Юдея се  родил Иисус Христос, и Тиберий /14 – 37 от н.е./, когато  Месията, самият основател на християнската Църква, бил разпънат на кръст и издъхнал на кръста – 34 г.

Според догматическото определение Христовата Църква е органическо богочовешко единство на хора, вярващи в Господ Иисус Христос и търсещи спасение от греха и смъртта, и вечен живот в Него и чрез Него. Земната Църква е основаното от самия Христос човешко общество от вярващи в Христа Богочовека, съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единно свещеноначалие, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез действието в тях на освещаващия Дух Божий.

Такова е догматическото и непроменливо разбиране за християнската Църква, която според Символа на вярата е още единна, свята, съборна, католикѝ /всемирна/ и апостолска. До Великата схизма през 1054 г. Църквата действително е една и единствена. След схизмата тя се разделя на Източноправославна и Римокатолическа.

Източноправославната Църква е запазила и пази в пълна чистота не само православното учение на апостолите и съборите на древната Църква, но и начина на управлението си, което е същото, каквото е било и преди да се появи папството с претенциите си за първенство и главенство.

Римокатолическата Църква е запазила и пази идеята за църковното единство, обаче при нея то е преди всичко административно, насаждано е насилствено и с чисто светски средства. Римокатолиците настояват най-много, че църквата им е католическа, всемирна, всеобща. Но всъщност тя  е неразривно свързана с град Рим и римския папа, докато католичността предполага всемирен съюз от поместни църкви, както е било в древността, и е в Източноправославната Църква до днес. Тази Църква кардинално се е отклонила и от апостоличността, защото папският институт не е апостолско писание или предание, а средновековно човешко изобретение.

Самата християнска Църква има изключително богата и драматична история. Непосредствено след възникването ѝ е подложена на неистови гонения от римските императори, които не приемали ексклузивния ѝ монотеизъм, който забранявал на християните да се кланят на другиго, освен на единия по естество, а троичен по Лица Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. А в задължителната култова практика на древния Рим решаващо значение имал култът към императора. На императора се дължало божеско поклонение, което не било проблем за езичниците политеисти, но християните го възприемали за гнусно идолопоклонство и  категорично отказвали да се кланят на гения на императора. Държавната власт приемала това като политическа неблагонадеждност и предателство към империята. Затуй осъждала на нечовешки мъки и смърт християните единобожници.

През първите три века от своето съществуване християнството дало стотици хиляди мъченици. Гоненията свършили, когато през 313 г. тетрарсите Константин и Лициний издали Миланския едикт, с който всички религии в империята, включително  християнската, били обявени за равноправни и най-накрая се давала възможност християнството да се изповядва и развива свободно. Чрез този едикт били върнати конфискуваните църковни имущества – материалния субстрат и основа на  бъдещото църковно строителство.

По своята същност и значение Миланският едикт от 313 г. представлявал  преломен момент в историята на християнството. Преследвано в продължение на векове, чрез едикта то било окончателно легализирано. Няколко години по-късно, когато тетрархията била премахната и Константин станал единствен господар  в империята, християнската религия и нейният институт – Църквата – започнали да играят решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на Римската империя.

Започнала нова епоха в историята на религията: с официалното признаване на християнската Църква, държавата въобще признала свободата на съвестта и изповеданието на всички лица, организации… на цялото човечество. Сформирали се нови, сложни и преплитащи се взаимовръзки между Църква и държава.

Император Константин искрено ненавиждал столицата Рим. Тук езичеството имало здрави корени сред аристокрацията и учените. Храмовете и различните езически паметници на всяка крачка напомняли за него. Новата християнска империя се нуждаела от нов административен и духовен център и Константин построил на Босфора, върху мястото на малкото селище Византия, нов град, наречен на името му – Константинопол.

Новата столица Константинопол станала съвършено християнски град и била завършена през 330 г.

За по-лесно управление на безбрежната римска империя император Константин я разделил на Източна /Византия/ със столица Константинопол и Западна със старата столица Рим. Това разделение естествено довело до западане на западната част, която станала лесна военна плячка за варварите, които през 476 г. окончателно превзели Рим и Западната Римска империя престанала да съществува, а варварите, които я наследили, приели религията на победените и нейната институционална иерархия, чийто глава бил именно римският епископ – папата.

С истинско християнско настроение Константин се отличавал до смъртта си. Имал съкровеното желание да се кръсти като самия Спасител във водите на река Йордан, но през 337 г. тежко заболял и побързал да приеме кръщение.

Никомидийският епископ Евсевий извършил над него великото тайнство и така Константин, който за големи заслуги към държавата получил прозвището “Велики”, станал първият император християнин. Езичниците го поставили в пантеона на римските богове, а Църквата го признала за светец и равноапостол.

От Константин Велики насам императорите не само признавали Църквата, но дори я въздигнали в “държавна” Църква. Църковници и държавници съвместно изработили доктрината за “християнска държава”, като Църквата, главно духовенството, получавала от държавата някои светски привилегии, а от своя страна клирът не само косвено, но и пряко поддържал държавата и нейната политика. Като приели обаче християнската религия за държавна, императорите  започнали да преследват и забраняват най-напред езичеството /Грациан и Теодосий през 392 г./, а по-късно – всяко друго разбиране на християнската вяра освен “ортодоксалното” или законоустановеното /Валентиниан – 425 г., и др./.

Римската държава видимо се върнала към езическото си начало, а Църквата, която най-много е страдала от него, го поддържала, като  по този начин се отдалечавала от главното си цивилизационно постижение – свободата на съвестта и вероизповеданието, без които няма свобода, няма и не може да има истинска съвест и вяра, не може да дойде и не може да бъде Царството Божие на земята.

Езичеството на “християнската” държава се проявявало и в това, че държавата като държава и императорът като император започнали да се разпореждат с вътрешния живот на Църквата. Още Константин Велики /който като езически римски император е бил “pontifex maximus”/, след “одържавяването”  на християнската Църква се самонарекъл “външен епископ” на Църквата и самата Църква започнала да гледа на него като на “общоцърковен епископ”. А император Констанций направо заявил на един църковен събор –  най-висшия орган на Църквата: “Моята воля е църковен закон”.

На съборите самите епископи вече приветствали императорите като “царе-архиереи”. А въпреки теорията си за “доброто съгласие” между държавата и Църквата, император Юстиниан Велики законодателствал във всички сфери на църковния живот с ясното съзнание на доминиращ епископ…

Въобще във византийския ареал изобилстват факти за държавна доминация над Църквата – явление, което с основание се нарича “цезаропапизъм”. Като се изключат обаче опортюнистичните теории на някои средновековни тълковници /Теодор Валсамон, Димитър Хоматиян, Симеон Солунски…/ и слабостите на единични и незначителни иерарси, Православната църква твърдо се държала о установената в каноните надполитичност (30, 84 апост. прав.; 6 и 12 прав. на ІV вс. съб.; 6 прав. на VІІ вс. съб., и др.). Цялата борба около иконопочитанието е била същевременно борба за свобода на Църквата от държавата. И самата държава в лицето на един от най-мощните византийски императори, Юстиниан Велики, е принудена /макар теоретически/ да търси /VІ новела/ отношения на “симфония” – “добро съгласие”, между държавата и Църквата.

Междувременно политически и исторически обстоятелства на Запад са способствали след 476 г. римският епископ в началото да съсредоточи в ръцете си религиозния и националния живот на Запада,  по-късно да обедини западния свят около личността си и най-сетне да наложи супериоритетът на Римската църква, на папата, не само в църковно, ала и в политическо и държавно отношение. Ключови фактори за това били разделянето на Римската империя в края на ІV в., по-късното загиване на западната й част под напора на настъпилото велико преселение на народите, националнополитическото раздробяване, като всичко това довело до образуването на нови държави.

Психологическа, културна и политическа предпоставка за приматството на папата била и още живата идея на древноримския свят за единия и единен Pax Romanа с център Urbs Aeterna и стотина години по-късно папа Григорий Велики /590-604/ започнал да  вижда в краля преди всичко “медиатор”, чрез когото се разпределя Божествената милост сред народите. Според този понтифекс именно кралят, а не духовенството, е длъжен подобно на Константин Велики, “сам приел вярата и обърнал народите, живеещи под негова власт”, да “преследва демонските култове” и да издига нови християнски храмове, което изявява тенденция към доминиране на папата.

По стечение на обстоятелствата римският епископ като епископ на многовековната  имперска столица се ползвал на Запад с авторитета на консервативен и стабилизиращ религиозен и политически фактор. В оформящите се взаимоотношения между него и държавата той не закъснял да афишира примата си. В писмо до император Анастасий /494 г./ папа Геласий пише: “От две сили се управлява светът – от светата /сила/  pontifices и от царската, като при това тежестта на свещениците е толкова по-значителна, че те също и за царете на хората трябва да дават сметка пред Божия съд”; друго негово заявление е не по-малко категорично за съзнанието му на върховенство и последна инстанционност:  “Катедрата на св. Петър има право да решава, да съди за всичко. Никой не може да съди за нейното решение. Щом каноните  определят, че от всички страни на света до нея може да се апелира, то на никого не е позволено да апелира срещу нея”.

Така до Реставрацията през ХVІ в. папоцезаризмът всъщност си изработил  и практикувал следните по-главни  ръководни начала:

Църквата е цялото човечество, всеобгръщащата божествена универсална държава. Главата на Църквата е глава на човечеството. Властта на папата, власт свещеническа и царска, произхожда непосредствено от Бога;

Всяка власт, както и да се нарича тя, където и да съществува, идва от папската власт,  дадена непосредствено от Бога. Следователно и държавата, и императорът стоят несравнимо по-ниско по произход и по призвание от Църквата и папата;

Самостоятелността на държавата се определя изключително чрез суверенното църковно законодателство. В материално отношение държавната власт трябвало във всичко да служи на църковната власт, но най-вече в следните три направления, или действия:

1/ държавата непременно да постави в служба на Църквата своята принудителна сила;

2/ да служи преди всичко на целта да се запази единството на католическата вяра;

3/ да прокарва църковното правосъдие;

Папите провъзгласили правото си да отменят и да провъзгласяват за нищожни държавните закони, правото си да свалят от престола и да качват на престола царете.

Под управлението на Инокентий ІІІ папизмът достигнал върха на своята слава и могъщество. Църквата и светът били в нозете на папата. Крале го почитали и му служили коленопреклонно. Във встъпителното си слово на свикания от него вселенски събор през 1215 г. в Рим той заявил, че Господ не само е направил апостол Петър глава на земната Църква, но и му е дал власт над целия свят и както всяко коляно трябва да се превие пред Христа, така всеки трябва да се покори на апостол Петър и неговите папски наследници. Никой принц – казал той – няма право да управлява, ако не служи на Петър /т. е. на папизма/ с почитание и пълно покорство.

Очевидни са преди всичко административните различия между Източната и Западната християнска Църква. На преден план изпъква колизията между двете църкви по йерархическото устройство на Тялото Божие. Константинополската патриаршия категорично отстоявала завещаните от Христос начала на съборно управление, а римската курия издигала, утвърждавала и отстоявала едноличния папски абсолютизъм.

Догматично-обредните противоречия на двете църкви също оставали и  все повече се засилвали. Към средата на ХІ в. отново пламнал спорът за “произхода на Светия Дух”, т. нар. Filioquе: за изхождането на Дух Свети “и от Сина” – учение, прието и наложено от Рим, което недопустимо противоречи на догматическия Никео-Цариградски символ на вярата, недвусмислено утвърждаващ, че Дух Светий изхожда от Отца. Спорело се и за “квасения” и “неквасения” хляб при причастието, за това дали трябва да се женят свещениците, или не.

Като се прибавят и различията на двете църкви във взаимоотношенията им с държавата, противоречията се наслагвали и все повече ескалирали, разривът между тях бил логичен и неминуем.

През 1054 г., когато византийски  василевс бил Константин ІХ Мономах, се осъществило отдавна назрялото събитие – разделянето на църквите. Сблъсъкът между папа Лъв ІХ и патриарх Михаил Керуларий ескалирал в драматичен завършек на 16 юли 1054 г., когато в Константинопол пристигнали папски легати начело с кардинал Хумберт и поставили в олтара на катедралния храм “Света София” папска була, с която папата анатемосвал патриарха. Новият Рим /Константинопол/ реагирал. Константин ІХ Мономах свикал църковен събор, който пък анатемосал папа Лъв ІХ. Оттук насетне различията между двете църкви /Източната и Западната/ дотолкова  се разширили, че през ХV в., когато източноправославните християни изпаднали под политическото господство на турците, пак не приели църковното върховенство на западнохристиянския папа.

Несъмнено разривът е бил пълен – разрив между две религии, две държавно-политически системи и между две коренно различни култури. Въпреки че началото  било едно.

Ала, братя и сестри во Христа, верни стражници на храма и съработници Христови, „неведоми са пътищата Господни“! Сам Иисус Христос ни води към онова, което е вечна правда и истина: „Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да й надделеят“ /Мат. 16: 18/! „И ще бъде едно стадо и един Пастир“ /срв. Иоан. 10: 14-16/. Амин.

Пловдив, Лето Господне 2014, септември 17  /Св. София, Вяра, Надежда и Любов/

Тодор БИКОВ