Наближават избори, затова етнизмът и особено ислямът в България отново се превърнаха в черна овца, станаха притча во язицех за родните медии и рязко нахлуха във фокуса на обществения интерес – така биваше винаги до сега в най-новата ни история. И този маньовър устройва всички политически сили, защото посочва врага, задейства самосъхранителния инстинкт и максимално мобилизира засегнатия електорат. За да се разбере тенденциозността на подобни предизборни акции, нека си зададем въпроса защо през другото време на текущите управленски мандати не се говори за религиозния и етническия статус в България и той не се проблематизира?
Идат обаче избори и псевдопатриотичната партия „Атака”, която все повече губи електоралната си подкрепа, реши да излезе от политическа летаргия и действена анонимност – на 4 май т.г. тя парадно излезе да протестира срещу високоговорителите на джамията “Баня Башъ” в центъра на София. Нейни привърженици нападнаха мюсюлманите, които опитваха да проведат петъчната си молитва и, естествено, стигна се до батални сцени, застрашаващи етническия мир. Целта бе постигната…
Но подобни криминални явления не са и не може да бъдат сериозен проблем, защото България е страна с развита държавност и разполага със специализирани институции, които могат компетентно и категорично да ги решават, още повече когато те застрашават националната сигурност. На глобално ниво обаче действително има проблем: противоборстват религиите и цивилизациите, които се опитват да налагат специфичните си форми на обществено-политически, икономически и културен живот. Реномираният американски политолог Самюел Хънтингтън в този смисъл различава девет цивилизации: западна, православна, ислямска, латиноамериканска, африканска, хиндуистка, китайска, будистка и японска. Всички те съществуват и се развиват сравнително безметежно в ареала си, но съприкосновят ли се една с друга, стълкновяват се и конфликтуват, защото са принципиално различни и коренно несъвместими.
Сблъскват се и конфликтуват всъщност различните религиозни ортодоксии и ортопраксии, полюсните култови и светски институции и практики, антагонистичните културни модели и светогледни парадигми, които са функции и органи на онази жизнена сила, наречена религия, която ги оформя отвътре, оживотворява ги и без нея въобще нямаше да ги има или щяха вече да са мъртви. Оттук се подхранват местническите, националните и глобалните противоборства, които действително са проблем на политика, но, безспорно, не е такъв случаят пред Баня Башъ, защото мохамеданите в България са кротки, толерантни хора и като цяло –добри граждани. Ако има изключения, те са под институционален контрол.
Проблем с българските турци и българомохамеданите обаче действително има и той е особено важен, дори решаващ за политическата съдба на България. Защото тези наши сънародници, като близо милионна част от нацията, са безспорен фактор в политико-държавното ни битие. „Безспорен фактор”, ала политически неизявен и социално потиснат, което рефлектира по косвен начин върху цялото общество и всеки отделен гражданин. Някои ще каже, че те си имат партия и са в политическото и държавно управление на страната още от началото на промените, но друга тема е доколко ДПС представлява и защитава техните реални интереси.
Истината е, че доминиращите политически партии в страната всячески се стремят да изолират мохамеданите от реалната власт. И успяват. Равносметката е, че те са сведени до манипулируем електорат. Ухажват ги преди избори и след като ограбят гласовете и доверието им – последното нещо, което им е останало, – забравят ги. Забравени са обаче обещанията и ангажиментите към тях. Иначе те не излизат от зоркото полезрение на властта и партиите – да не би някак нещо да се случи и те да осъзнаят интересите и силата си, да не би да се организират и да вземат съдбата си в свои ръце и да заемат полагащото им се място в културния, икономическия и политическия живот на страната.
Някой ще каже, че това е нормална партийна и политическа корист. Да!, но не и държавническа далновидност. Никоя държава не може да се развива и да върви напред, ако значителна част от нейните граждани е дезинтегрирана. Една войска напредва толкова бързо, колкото бързо се придвижва ариергардът й. В противен случай тя е обречена. Както е обречена на разпад България, ако не успее да социализира и приобщи своите граждани от турски произход и турчеещите се българомохамедани, защото неизбежно следва етнизация и политизация на проблема и последиците ще са пагубни.
За да заживеят в хармония, етносите в унитарна България трябва да възприемат, споделят и уважават културните си различия. Битуващите властнически стереотипи и някои расови предразсъдъци са по-скоро плод на управленско невежество, не произтичат от толерантния български народ, който всъщност е действителната жертва. Те са проблем външен, изкуствен и народът, истинският суверен, рано или късно ще го разреши с решаването на въпроса за властта. Разбира се, колкото по-бързо – толкова по-добре. Целокупният български народ вече е узрял за истински политически и етнокултурен плурализъм, защото все повече и повече осъзнава, че само по-единен, по-цял и по-силен може успешно и трайно да прекрачи в историческото бъдеще.
Тодор БИКОВ
