ДВЕ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНИ НА РУСИЯ
МОСКВА – ТРЕТИ РИМ
Монахът от Псковския Елеазаров манастир Филотей в своите послания до великите князе Василий ІІІ, Иван ІV и дякон Михаил Мунехин формира идеята за висшето предназначение на Русия като последна пазителка и защитничка на вечните световни истини. В едно от посланията си той пише: “Сега всички християнски царства са стигнали до края и са се съединили с единното царство на нашия господар, съгласно пророческите книги, това е руското царство: защото двата Рим-а паднаха от ереси, третият стои, а четвърти няма да има”.
Появата на тази доктрина в началото на ХVІ в. никак не е случайно. След падането на Византийската империя под напора на турско-османските орди, центърът на вселенското православие, град Константинопол – втория Рим, наследник на славата и мощта на Великата Римска империя, също рухна. Паралелно Москва стремително се издига и става обединението на руските земи в единна държава.
Обяснението на идеята за Москва като Трети Рим идва от Двата Рим-а, хранители на истинската вяра и пазители на световния ред, паднали от “ереси”, т. е. загубили своята духовна основа. И ето, че центърът на световното християнство се премества в Москва. Руският народ и руската държава стават законни наследници на имперската римска държавност и на духовните светини на вселенското православие. “Отныне и во веки веков” те са призвани от Бога да пазят това грандиозно наследство в чистота и непорочност. – Това са накратко основните положения в теорията на Филотей.
Към ХVІІ в., при царуването на Алексей Михайлович, религиозно-историческата концепция “Москва – Трети Рим” окончателно придобива собствено политическо звучене и се превръща в официална геополитическа доктрина на Кремъл. Руската държава започва да се разглежда от своите ръководители не само като хранителка на “древните благочестия”, но и като законен покровител и защитник на всички православни християни. Именно този възглед на руското общество позволява на Москва да осъществи най-важния си исторически пробив – съединяване на Украйна с останалите руски земи.
Следи от влиянието на геополитическата доктрина “Третия Рим” може да се видят и в проведените от руския патриарх Никон църковни реформи “по древногръцки /т. е. византийски/ образец”, което показва стремеж към максимално унифициране на Църквата като духовна основа на държавата. Знаменателен е и фактът, че Вселенският патриарх Атанасий ІІІ Пателарий предава на руския цар Алексей Михайлович иконата на Божията майка “Знамение”. Пренасянето на този образ от Византия в Русия подчертавало и утвърждавало глобалното значение на Москва като защитничка на световното православие.
В различни варианти и модификации идеята “Москва – Трети Рим”, се проявява и в “доктрината за славянската империя”, по своеобразен начин пак тя е в основата на атеистичната “съветска геополитическа стратегия” и пак идеята за “Третия Рим” продължава да споява и крепи съвременната руска държавност, която, макар да е в криза, безспорно е стожер на православието, пропило я отвътре.
ПОЛИТИЧЕСКО ПРАВОСЛАВИЕ
Учението на политическото Православие е най-модерната руска теория за отношение между Църква и държава. Като идеология, то е Православие и нищо повече.
Политическото Православие изключва вкарването във вероучението на каквито и да е чуждеродни елементи, антидогматизма и богословския модернизъм. То се опира на политическите учения и на политическата практика, заложени в православното Църковно предание.
Политическото Православие е форма на конкретни политически позиции с основа върху догматиката, каноните, нравственото и аскетическото учение, историята и историософията на православната Църква. Изхожда от факта, че много религиозни цели на човека могат да се осъществят единствено в организираното човешко общество, а да се сформира такова общество може само със средствата на политиката.
Разбира се, целите и средствата на светската политика не изчерпват целеполагането и инструментариума за реализацията на специфичните православни политически задачи, защото политическото Православие се гради върху схващането, че в Свещеното Предание на православната Църква са зададени присъщи цели и указания за тези “специфични средства”, чрез които се осъществява православната политика. И доколкото Свещеното Предание се възприема от Църквата не като човешка традиция, а като глас на Светия Дух, говорещ в Църквата чрез светите отци, вселенските и поместните събори, специалните откровения и т. н., тези цели и средства на православната политика могат и трябва да се възприемат като заповядани от Бога.
Следователно, политическото Православие, или православната политика е посилно за човека използване на специфични политически средства за реализация на специфични политически цели, които Бог е заповядал чрез Свещеното Предание на православната Църква.
Императиви на политическото Православие:
• борба за политическа власт;
• провеждане на православната политика като политика на държавата;
• дългосрочна стратегия за постигане на есхатологическите цели на Църквата в цивилизационните условия на протичащите “последни времена” преди Второто Христово пришествие.
Все още политическото Православие е повече теория, отколкото практика. По своята същност, по характера и целите си то е актуална проекция, или модерен вариант на доктрината “Москва – Трети Рим”. На лице са и много общи предпоставки, за да изиграе същата роля в новите геополитически обстоятелства.
Тодор БИКОВ
