I. ЖЕРТВИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
Хан Аспарух победи византийците през 680 г. при Онгъла и постави началото на българската държава. И българските бранници изковаха съкрушителни победи, много често даваха урок по стратегическо и тактическо майсторство на силни противници.
Но дълъг и сложен е пътят на българската държава. Той премина през върхове и победи, възход и подем, през тежки изпитания. Над тях обаче се възвисяват усилията на народа ни да опази Отечеството. Ето!, зад гърба ни са над 13 века мир и бран – епоха на съзидание, на битки с нашественици и поробители. Епопея, в която Аспаруховата песъчинка стана мегалит, върху живата плът на който четем българската история и съдбопис: Отечеството ни позна раздоли и разломи, но родината държи под крилото си всички свои чеда – живите, покойните и неродените.
Тъй че оптимистичната теория на българския народ е написана с кръвта на безсмъртните му херои. Та ни сега, ни довека – никога няма да бъдат забравени и прежалени незабравимите и непрежалими жертви, защото с идеите си за род и родина, дори с гробовете си, те поставиха вечните граници на българското отечество. С кости изградиха основите на българската държава, цимент биде кръвта им.
Но сега, когато нашето домостроителсто е свършило, в дома ни трябва да гради Духът. Защото народ, който зида единствено с кости, рискува сам да вкостенее. Да се превърне в безкрайно гробище!
II. КАМЪК НА ПЪТЯ
Пирамидата на обществения и държавния ни живот продължава да е тъй устроена, че които се катерят по нея, за да управляват, чупят живи кости и с тях изграждат клетки дори за помагачите си – техен образ и тяхно подобие.
Аморалност и зверщина – това всъщност е лествицата, по която нискочелите изпълзяват навръх устройственото ни петно. И колкото по-високо стъпят, толкова по-силен е световъртежът им и страхът да не паднат, та обезумяват: третират народа като чуждо население, управляват като завоеватели.
Такава е нашата Капитолия. Саморазрухата е на всички нива, но чудото не става – вавилонската кула си стърчи. Защото около хищниците винаги се е навъртала паразитираща фауна, а политиците ги обгражда хитроумна “интелигенция”, която безочливо манифестира наемническия си нрав и срещу 30-те сребърника снове нагоре-надолу по вертикала, проповядва баснята за сития вълк и цялото агне и крие, че вълците дебелеят, а пък агнетата – намаляват.
Демагогският и егоистичен дух на наши политикани и “интелигенти” не подбира средства, за да се насити, да затлъстее. Не високата, благородната цел, а пладнешкият обирджелък и мафиотската котерийност спояват елементите на ужасната ни политическа машина. И всеки е противопоставен до ожесточение на всички, пък те – на другите. Индивидите ги обединява единствено борбата физически да оцелеят, събира ги само плътското пиршество на първичната нагонност.
За малцината “глупаци” обаче животът е само тогава цялостен, богат и смислен, когато дава поле за всестранно духовно и практическо творчество. Богатият дух търси безкористно да служи на общото благо, повече да дава, отколкото да взема. Затуй гласът му надига стрък от мозъчните бразди: “Светлина, повече светлина!!!”
Тодор БИКОВ
