Тодор Биков е роден на 12.12.1956 г. в Пазарджик – поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. От 1983 г. живее и твори в Пловдив, където предимно работи като журналист. В момента е директор на Дом/а на културата на железничарите „Гео Милев” – Пловдив.
Негови стихове, статии, рецензии, студии и пр. са печатани в национални антологии, в българския и чуждестранния печат, излъчвани са по БНТ, Радио София, Радио Пловдив и по много други електронни медии. Лауреат е на националния поетически конкурс „Цветан Зангов”. Международно изявеният български баритон и композитор Шемуел Бехар композира и изпълнява песни по негови стихове на големи национални и чуждестранни форуми и сцени.
Издал е стихосбирките „Звук от светлина” /1990/, „Високи съзвучия” /1998/, „Кристално наднебесие” /2003/, „Душа зад хоризонта” /2007/. Съставител е на манускриптивния сборник „Пловдивски поети и художници за любовта” /1993/ и сборника с хайку-поезия „Прагове” /2005/ – на български и английски език. Редактор е на множество книги…
През 1994 г. основава и оглавява вестник „АртКлуб” – издание за култура, изкуство и социални идеи, което излиза до 2004 г.
Тодор Биков е член на Съюза на българските писатели и на контролно-ревизионната му комисия. Пети пореден мандат председателства Клуб/а на дейците на културата – Пловдив.
Тодор БИКОВ,
поет, критик и политолог
Интервю на
Стефан ДИМОВ
– Господин Биков, впечатлява, че в заглавията и на четирите ви поетически книги присъстват думите “звук”, “светлина”, “небеса”… Какво послание, освен традиционното, влагате в тези думи?
– Доколкото е значим, творецът развива самобитна ценностна и образна система. В противен случай е подражател на социокултурни образци и, естествено, не е никакъв творец, а възпроизводител на конюнктура. Мен ме вълнува и ме вдъхновява по-малко и още по-малко материалният свят. Затова в поетическия ми лексикон доминират понятия и образи с минимално веществено съдържание. Така се опитвам да дематериализирам света и да стигна до метафизическия му корен, където нещата са идеи, а идеите – Добро, Истина, Красота…
– С какво родният град допринесе за вашето изграждане като личност и творец?
– От детство, юношество и младежките ми години Пазарджик ме „облъчи” с различни родове и видове изкуство. Незабравими и градивни за мен са общуванията с покойните вече поети Иван Павлов, Георги Спасов, преводача Стоян Бакърджиев. Пряко или косвено поетите Иван Есенски, Петър Илинов и писателя Георги Балабанов също са додавали към моето творческо развитие. Да не говорим за вече солидните актьори Стефан Цирков, Кръстьо Кръстев, Валентин Вълчев… за виртуозния журналист, политик и общественик Пламен Даракчиев… и, разбира се, – за универсалния интелектуалец и бохем актьора и режисьора Илиян Николов, с които, освен друго, ме свързва и продължаващо приятелство. /Като казах „приятелство”, не мога да не спомена и художниците Константин Анастасов, Нейчо Дойчев, Методи Пешунов…/
Да не забравяме и немаловажния факт, че визираният период от време, за който иде реч, беше пиков за българската култура, което се отразяваше благотворно върху местните творци и институции. Това наистина беше златна есен за пазарджишкия драматичен и куклен театър, пазарджишкия симфоничен оркестър и творческите сдружения, през която се беряха плодовете на много целенасочени усилия и труд.
Като участник или гост вече имам опит от множество национални и местни културни форуми, белязани с престиж и формално великолепие, но времето на юношеството и младостта ми, за което говоря, паметно ме спечели със задушевната си и дружеска атмосфера, с артистическото фриволие и равнопоставеността на контрастиращи авторитети. Естествено, оттогава съм съпричастен с пазарджишката културна традиция и се плаша, да не би тя да залинее. Оптимизмът ми обаче се подклажда от урбанистичното възраждане на града, след което не може да не дойде нов културен разцвет, базиран върху изконните традиции.
– Съвсем наскоро пред пазарджишката културна общественост представихте най-новата си стихосбирка „Душа зад хоризонта”. Бяхте ли у „дома” си?!
– По покана на пазарджишкото писателско дружество с председател поетесата Катя Данчева в залата на пазарджишката галерия авторитетният писател Георги К. Спасов проникновено представи последната ми стихосбирка. Уверявам ви, че „Душа зад хоризонта”, която получи широк положителен отклик сред пловдивската и националната критика, като беше дори предложена от Дружество на пловдивските писатели и за Награда „Пловдив”, тук, в Пазарджик, чрез оценката на Георги К. Спасов грейна с нова, още по-бляскава светлина, защото той я разгледа и от много чисто регионални аспекти, които са своеобразен културологичен и естетически колорит. Почувствах и атмосферата, за която споменавам по-горе – тя струеше от очите и думите на присъстващите приятели, почитатели и ценители на изящната словестност. Ето защо е мило, приятно и хубаво човек да се завръща желан към корените си, в родния град!
– Имате ли учители в поезията?
– Нямам, но имам много любими поети, които творчески са ме вдъхновявали, вдъхновяват ме и сега. Чрез постиженията си те са ме обнадеждавали в самостоятелната борба със словото. Иначе доста съвременни наши поети ми харесват, но не ще изтъкна предпочитания, за да не засегна други. Сред любимците си обаче спокойно ще отбележа класиците Пейо Яворов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев…
– Пишете в руслото на класическия стих. Защо младите поети се мъчат да избягат от него?
– Класическата архитектоника е най-трудна, защото изисква новаторство там, където са градили вековете и майстори-перфекционисти. Това означава, че базата, върху която стъпва съвременният поет на класически форми, е пиедестал на единство в различността.
Подражателството и само съдържателната версификация на класическия стих е компрометиращо стихоплетство и ненужно повтаря нещо, което е било, но, да речем, с други думи. Младите поети, които осъзнават това, трупат първо опит и творческа мощ, преди да хванат бика за рогата.
Не отричам свободния стих! Написани са много прекрасни стихотворения и в този стил. Като начинаещ поет аз също започнах с него и смея да твърдя, че имам свои постижения, с които се гордея, но не бих ги сравнил с естетическата тоталност на новаторското класическо стихотворение.
–Близо 10 години издавахте и оглавявахте пловдивския национален вестник “АртКлуб”. Имат ли бъдеще литературните издания в епохата на интернет и на специализираните сайтове?
– Вестник „АртКлуб” беше специализирано издание за изкуство, култура и социални идеи. Първият издателски брой излезе на 24 май 1994 г., последният, 140-ият – през 2004 г. Свето православие, Света България и Свето Славянство бяха трите кита, върху които градих облика му и 10 години „АртКлуб” излизаше във враждебна среда, но имаше и верни последователи и ценители в Пловдив и страната.
Много често приятели, познати, дори случайни хора ме питат дали няма да го възобновя, но, откровено казано, уморих се, а и отчетох много свои грешки. Чрез вестника отворихме път на доста автори, много от които създавахме в движение, но се оказа, че ако човек не е узрял за голямото, ценното, достойното, илюзия е, че може да бъде приобщен. Очевидно всеки трябва да изстрада, да заслужи своята позиция, за да тежи и да е полезен на себе си и другите. Защото мисия на писателя, на литературата и въобще на изкуството е да изобличава, да поправя, да просветлява… Другото е от лукавия!
Издания като „АртКлуб” обаче са безценни, макар конюнктурата да им определя трудно битие. Компютърът може да помага на творците и реципиентите, може да облекчава комуникацията им и какво ли още не, ала печатното слово и отпечатаните визиони имат друго, по-реалистично въздействие и създават многократно по-истинско знание, за разлика от фасциниращото око на компютърния екран.
– Ако трябва да посочите свое стихотворение, което ви представя най-цялостно, кое бихте избрали?
– Не е уместно аз да коментирам стиховете си, за мен те са еднакво красиви и достойни, еднакво значими и изстрадани. Но, естествено, в различните етапи на поетическото си развитие съм имал жалонни стихотворения, или „програмни”, както предвзето ги наричат епигоните на даскалската литературна критика. И това е съвсем нормално! Още по-нормално е всеки творец да харесва най-много последното произведение, което е създал, защото по презумпция в него той трябва да е надградил постигнатото.
/Интервюто е отпечатано във в. „Марица”, 27 февруари 2009 г., бр. 40 /1814/ – притурката „Пазарджишка „Марица”./
