РАЖДАНЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА. ХРИСТОВАТА ПОБЕДА НАД ГРЕХА
“В начало беше Словото, и Словото беше у Бога,
и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога.
Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито
едно от онова, което е станало. В Него имаше
живот, и животът беше светлината на човеците.
И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”
/Иоан, 1:1-5/
Словото сътвори света и човека
Богооткровената книга “Битие” от Светата Библия ни разкрива, че “В начало” Бог сътворил “небето и земята”. “Земята” била безвидна, потънала в тъмнина, пуста, безформена “бездна”, “вода” и над нея се носел Духът Божий. От безвидната маса Бог чрез всемогъщото Си творческо Слово последователно в шест дни сътворил света и човека. С думите “Да бъде светлина!” Той сътворил светлината и настъпил първият ден на творението. Във втория ден казал: “Да бъде твърд посред водата!”, и се явила “твърдта”, която отделила “вода” от “вода”. Твърдта Бог нарекъл “небе”. В третия ден Бог събрал водата на едно място – появила се сушата, която Творецът нарекъл “земя”, а събраните води – морета. В същия ден земята, по действието на Божиите думи “Да прорастит земля…!, “произвела разновидна растителност”, а в четвъртия ден Безначалният запалил небесните светила. В петия ден, когато на земята вече расла буйна растителност, когато небесната твърд се украсявала от небесните светила и слънцето с изобилни лъчи обливало земята, Бог сътворил във водата най-низшите организми, рибите, влечугите, след това птиците. В шестия ден, като създал “земните зверове”, “добитъка” и “всички земни гадове” според рода им, Бог сътворил човека – “по образу Божию създаде го: мъжки и женски пол ги създаде.”
Така в шест дни цялото творение било завършено и всичко било “твърде добро”. В седмия ден Бог Си починал, но понеже не е употребена формулата “биде утро, биде вечер…”, както за другите дни, този ден не е завършен и се слива с вечността, в която Бог промишлява за творението Си. Господ Бог благословил и осветил седмия ден, та човекът да Го почита в него.
“В начало”, т. е. най-напред, когато още нищо не е съществувало освен безначалния, предвечния, всемогъщия Бог, Той, Господ, не направи от нещо, което е имало битие предвечно, наравно с Него, а сътвори ех nihilo, т. е. даде битие от нищо на “небето и земята”. Под “небе” не трябва да се разбира видимото небе, за създаването на което се говори във втория ден, а невидимото небе, духовно-ангелския свят /Кол. 1:16/. Под думата “земя” пък се разбира първичната материя, от която Божието Слово е образувало видимия свят – видимото небе и земята.
В думите “И рече Бог…”, употребени за Божиите творчески действия, се съдържа мисълта, че Бог е осъществил творението чрез Бог Слово – Второто Лице от Пресветата Троица, Божия Син, или Господ Иисус Христос чрез Когото всичко е станало /Иоан. 1:1-3/. А думите “и Дух Божий се носеше над водата” /Бит. 1:1-2/ указват за участие в творението и на Третото Лице от Пресветата Троица – Бог Свети Дух, Който оживотворил предвечната планова идея на Бог Отец, овеществена от Словото Божие.
Господ създаде човека и човекът да е Бог
Човекът е последното Божие творение в процеса на светотворческия шестоднев. Земята и всичките й твари очаквали своя господар. И рече Бог: “Да сътворим човека по Наш образ, /и/ по Наше подобие; и да господарува над морските риби и над небесните птици, /и над зверовете/ и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята” /Бит. 1:26/.
Бог, всемогъщият, премъдрият Творец казва някому: “Да сътворим” – съветва се с някого да сътворят “човека” по свой образ и по свое подобие. Така Свещеното писание ни открива, че при сътворението на човека Божието действие започнало не както при дотогава станалите творения, а особено – чрез съвет между лицата на Пресветата Троица. Човекът е трябвало да бъде “образ Божий”, да е отражение на Бога, да има духовна, разумна, безсмъртна природа и “подобие Божие”, т. е. да е способен за духовно издигане и усъвършенстване в Бога, Който е негов пръвообраз. Така сътворен, духовната му природа очевидно съдържала ум, чувство, воля и донякъде е отражение на съвършеното Божие триединство, а чрез възможността си духовно да се развива и доближава до твореца си, Адам бил предназначен да господства над Божиите творения на земята, да бъде Божи наместник и жив, съзнателен, духовен представител на света пред Господа.
“И създаде Господ Бог човека от земната пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” /Бит. 2:7/.
Всичко друго освен човека Бог сътворил с дума, с повелитено слово, но човека и само създаването на безсмъртния човек Той счел достойно за ръцете Си дело. И взел пръст от земята, и го създал. Пак чрез особено само за него действие човекът получил разумна бъзсмъртна душа и станал жива, съзнателна личност, способна за възвишен духовен живот: лично Бог вдъхнал в лицето му живително дихание.
Човекът всъщност е сътворен като двусъставно, духовно-телесно същество, което е жива връзка между видимия, физическия свят и невидимия, духовния свят. Така той с безсмъртната си душа – образа и подобието Божие – и съответстващото й тяло царува над природата, представлява я пред Всевишния и е творение ново, по-велико от земните същества, и стои по-близо от тях до духовно-ангелския свят и Самаго Бога.
След като Господ Бог създал Адам, битиеписателят ни разкрива, че особеното Божие действие към човека продължило. Царственото положение на Адам изисквало съответстващи му условия за живот. “И насади Господ Бог рай в Едем… и там настани човека” /Бит. 2:8/. Че човекът е създаден преди и извън рая, Писанието явно говори след грехопадението: “Тогава Господ Бог го изпъди /човека – бел. авт./ от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет” /Бит. 3:23/. А между многото дървета в рая, които били отрупани с красиви наглед и вкусни при ядене плодове, имало и “дърво на живота”, и “дърво за познаване на добро и зло” /Бит.2:9/. Първото дърво било определено от Бога да получава човекът чрез плодовете му тайнствена благодатна сила за безсмъртие и по тяло /срав. Бит. 3:22/, а второто – да послужи като средство за изпитание, да възпитава и укрепва свободната човешка воля в богопокорство, което е единственият път към богоуподобяването на човека.
Адам не бил робот, програмиран да изпълнява желанията на създателя си, а свободен, смислен, следователно отговорен за делата си творец, който можел да избира пътя на своето развитие. И никак не е вярно да се твърди, че той преди падението си не е различавал добро от зло. Напротив, свръхдруго прародителят ни бил изпълнен с даровете на Светия Дух. Знаел е кое е добро, кое – зло, знаел е миналото, настоящето, бъдещето. Иначе не би могъл да каже: “Това е кост от моите кости и плът от плътта ми” /Бит. 2:23/, защото при създаването на жената от реброто му, Бог му дал дълбок сън /църк.-слав. “изстъпление” /Бит. 2:21/, и временно го отделил от осезаемото битие. След събуждането си обаче Адам казал за жената: “Кост от моите кости”!
Откъде е можел да знае, ако е нямал духа на пророчеството? Защото Бог наистина е взел от него ребро, за да му създаде другарка и помощница в рая, да не е самотен – кост от неговите кости и плът от неговата плът. Следователно Адам знае миналото, разкрива настоящето и с думите: “Ще остави човек баща си и майка си” заради жената /Бит. 2:24/ – предсказва бъдещето. Още не е имало грях и женитба, а той говори за бащи, майки и прилепване на мъжа към жената!
На Адамовото величествено знание, плод на могъщ, първичен ум, с който той дал имена на всички животни и птици /Бит. 2:20/, отговаряли и другите му духовни качества, изкристализирали в естествена любов към Бога и стриктно спазване на напътствията, които Господ му давал чрез пряко общуване в рая и главно на Божията заповед да не яде от дървото за познаване на добро и зло, защото, както казал Бог: “В който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” /Бит. 2:17/. А като свидетелство за възходящо развитие на волята и чувството му служи това, че той, като съзнавал високото достойнство и предимство на душата /духа/, не я подчинявал на тялото, а, напротив, оставал съвсем безстрастен към всичко плътско и чувствено, за което говори и битиеписателят, казвайки, че той и жената били голи, но не се срамували /Бит. 2:25/, защото в рая те “бяха обвити в безсмъртие и облечени в слава”.
Очевидно човекът преди грехопадението, като се възвисявал с душата си над всичко плътско и чувствено, всецяло се стремял и “прилепвал” към онова най-възвишено и безкрайно Едно, Което съставлявало най-главната цел на живота му и било неизчерпаем за него източник на радост и блаженство. Или, както казва свети Йоан Дамаскин: “Като живеел с тялото си на земята в прекрасна божествена страна, с душата си Адам живеел в несравнимо по-висше и най-прекрасно място, където за свой дом и светла риза имал Самаго Бога, Когото като ангел винаги съзерцавал и се услаждавал с туй блажено съзерцание”.
Похот на плътта, похоти очес, гордост житейска
Като живеели в рая, прародителите ни можели да ядат от всички едемски плодове освен от „дървото за познаване на добро и зло”, за което Бог казал на Адам, че в деня, когато хапнат от плодовете му, бездруго ще умрат! „Дървото за познаване на добро и зло” всъщност е веществено-символното потвърждение на свободната воля у човека: дали Адам и Ева ще се възвисяват в Бога чрез спазване на предначертания от Него път, или ще търсят друг начин да се самоусъвършенстват.
Дяволът завидял, че прародителите ни блаженстват в рая под Божието ръководство, явил се в Едем, издебнал жената да е сама и лукаво й казал: „не, няма да умрете… ще бъдете като богове, знаещи добро и зло”, „щом хапнете от дървото”. Думите на човекоубиеца Сатанаил разпалили гордо и самолюбиво желание у Ева да стане Бог. Тя впила поглед в забраненото растение и видяла /представило й се/, че плодовете му са неизказно вкусни – появила се „плътската похот”, или стремежът към чувствени удоволствия; видяла, че плодовете са приятни за гледане, т.е. у нея се появила „похот на очите” – стремежът към земни блага и тъй жената възприела плодовете като „многожелателни”, защото дават и висше божествено знание, издигат човека, правят го Бог – родила се „гордостта житейска”: стремежът към почести и слава, високомерието.
Трите най-главни греховни желания изпълнили за първи път женската душа, завладели я и Ева им се покорила повече, отколкото на мъжа си, който й забранявал да яде от плодовете: взела от забранения плод и яла, дала на Адам, който също ял, подбуден от стремежа да стане Бог, и така съзнателно скъсал духовните си връзки с всеблагия си Създател и Промислител.
Вината на Ева би могла донякъде да се смекчи, защото тя била с по-слаба природа, не е чула възбраната непосредствено от Господа, с нея разговарял съблазнителят и тя се намирала под обаятелното чувствено въздействие на дървото. Вината на Адам обаче е фатална: съдбоносната ясна и категорична заповед Бог дал лично на него и той дотогава повече от жената е изпитвал Божията любов и благодат за издигане и блаженство. Грехът на Адам следователно е неокачествимо духовно престъпление!
Иисус Христос съкруши дявола и ни освободи от първородния грях
Прародителите ни отказали да се разкаят пред Бога за своето прегрешение, защото духовната им природа вече била повредена от акта на свободния им избор. И Господ Бог ги изгонил от рая, за да не ядат от растящото в Едема „дърво на живота” и чрез него да живеят вечно в греха си. Всеблагият обаче се смилил над прародителите ни: обещал им „Спасител”, Който да изкупи тях и цялото им потомство от смъртоносния грях и така да възвърне човека към първоначалното му съвършенство и потенциално безсмъртие. „Спасителят” е Второто Лице на Пресветата Троица – въплътилият се чрез непорочно зачатие свише и роден от Пресветата Дева Мария Син Божи – Богочовекът Господ Иисус Христос, Който чрез съвършения си живот на земята и страдалната си кръстна смърт изкупи човечеството от първородния грях, а с факта на Своето възкресение – надмогна смъртта, отвори ни завинаги вратите на рая и вечния живот.
Първата битка, в която Господ Иисус Христос – Вторият Адам – трябвало да съкруши дявола, за да ни изкупи от първородния грях, са тъкмо изкушенията, на които не устояли нашите прародители.
И ето: след чудесното Си раждане Богочовекът крепнел в непорочен живот, а когато Се кръстил в река Йордан – получил и последния дар на Духа Светаго: при зачатието на Иисуса Дух Светий Му дал начало на земен живот, след това Го удостоил с Духа на премъдрост и разум, на съвет и сила, на познание и страх Божий /Ис. 11:2-3/, а кръщението изпълнило Христос с Дух на служение. „Тогава Иисус биде отведен от Духа в Пустинята, за да Го изкушава дяволът, и като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня…” /Мат.4:1-11/.
Кога „тогава”? Именно след кръщението, когато човешкото естество на Богочовека Иисус Христос вече било готово да поеме страшната чаша, за да пие от нея изкупителното страдание за спасение на греховното човечество.
В Лицето на Сина Божий неразривно и неслитно се съединявали две естества – на истинския човек и на истинския Бог. Господ Иисус изпитвал в пълна мяра всички човешки чувства и волята Му била чиста воля человеческа. Тъкмо като човек Христос истински се страхувал да се реши на трудния четирийсетденонощен пост, на изкушения и живот не като Адам в рая, а в дивата и враждебна пустиня, изпълнена с хищници и камънаци. Но Бог Отец и Бог Дух Святий никога не отстъпвали от Сина Божий, дори през времето на земния Му живот. Та нали „Тия Тримата Едно са” /Йоан 5:7/. Те Го поддържали, подкрепяли Го в драматичната битка, затуй сега , когато Се нуждаел от Божията помощ, Светият Дух Го възвел в пустинята, където Иисус живял сред хиени, вълци и свирепи лъвове, като нито ял, ни пил цели четирийсет денонощия, за да възвиси и утвърди човешката Си воля, налагайки я над ненаситната плът, която приковавала човека от царството на сатаната.
Само постът обаче не бил достатъчен. Четирийсет дена и четирийсет нощи Христос будувал, непрестанно и дълбоко се молел, беседвал с Отца и Духа Светаго, за да получи тъкмо от Тях решаваща подкрепа, защото без Божията помощ и наставничество всяко човешко действие е суета и грях пред Всевишния.
Четирийсет денонощия Спасителят отдавал Своето тяло на ужасяващи мъчения и на неистови духовни терзания, но на великия Му подвиг настъпил човешки предел: Той почувствал непреодолимо желание да утоли глада Си с пища. Именно тогава древният змей, изкусителят сатана, пристъпил към Него…
Евангелистите не говорят в какъв точно вид дяволът се явил на Иисуса, но несъмнено е, че той е бил зъл дух, а не изкусителна мисъл в Спасителя; това било външно, зримо за очите същество, както и при изкушението на Ева, когато сатаната й се явил в образа на змия. Че било тъй, потвърждава евангелският разказ: „И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат хлябове.” /Думите „приближи се до Него” явно сочат външно присъствие./
Знаел е дяволът кога да „пристъпи” към Богочовека, за да Го изкушава. Дебнел е момента, когато Иисусовото тяло вече не можело без храна, когато волята Му вече била неотразимо желание за пища, когато Спасителят можел да се спаси от гладна смърт само чрез чудодейно претворяване на камъните в хляб. Но знаел ли е сатаната кого изкушава? Знаел ли е, че Господ Иисус Христос е Второто Лице на Пресветата Троица?
Не, не е знаел! В противен случай той не би посмял изобщо да се приближи до Сина Божий, камо ли да Го изкушава! Но нали дяволът бил чул Божия глас в деня на Богоявлението, когато свети Йоан Предтеча кръщавал Иисуса в река Йордан: „Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение!”
Чул е, ала той, както и целият богоизбран еврейски народ, та дори и светите Ангели Божии са знаели само Единаго Бога – Йехова. Тайната на Светата Троица, че Бог е един по естество, а троичен по лица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, Които са едно – Господ Иисус Христос разкрива на християнския род по-късно чрез Църквата, на която Сам стана Глава. Много по-късно боговдъхновеният св. ап. Павел докладва, че Бог го е изпратил да открие „на всички в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез Църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего” /Еф. 3:10-11/. Следователно дори ангелите не са знаели тайната за въплъщението на Бога Слово, докато тя не се изпълнила в човешкия род, в Църквата Христова. Дяволът си мислел, че Иисус е само величайший избраник на Бога, Божий Син, но в нравствен смисъл, и тъкмо затова той започнал първото си изкушение с думите: „Ако ти си син Божий….” Дяволът се съмнявал, не повярвал на Божествените думи „Този е Моят възлюбен Син” и сам попаднал в своята клопка. Заблуждавало го още това, че пред себе си наистина виждал жив, истински по естество човек, Който наистина примирал от глад, поради което го възприел като Син Божий, но не по естество, а по Божия благодат, позволяваща Му да стори чудо с камъните и да засити плътта Си с хляб, отстъпвайки по този начин от Божиите определяния за Спасителя.
Лесна плячка очаквал изкусителят, но Господ с вяра му отговорил: „Писано е: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста”. И Божественото Слово наистина заменяло храната на Богочовека Иисус през времето на поста му в пустинята, както и много пъти след туй – на Него и на светиите Му.
Сатаната бил посрамен, ала не отстъпил от Христа. Като не успял да възбуди плътската похот у Спасителя – опитал да Го възгордее, защото знаел, че след победа човек се опива от тържеството си, презрително гледа на своя враг и не очаква покушение: „Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”.
Отново убиецът на човешкия род започва изкушението си с думите: „ Ако си Син Божий…” Тъй като Иисус преди малко го е сразил с думи от писанието, дяволът иска доказателство тъкмо от свещения текст: Докажи ми, че Ти Си Божественият Син! Ако Ти си Спасителят, за Тебе ще се изпълнят словата от псалом 90-и и Ангели ще Те вземат на ръце, за да не Се погубиш. Сатаната провокира Иисуса да прояви чудотворната Си сила в напълно суетно доказателство. Ако Христос стореше това, Нему ще се кланяха по принуждение и от страх – не с любов и свободно, затуй „Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего.”
Мислейки, че първите опити да измами Христа не са попаднали върху слабите Му страни, дяволът решил да улови Спасителя в примката на „похоти очес”, да възбуди в Него користолюбие, страст към земните блага. И вече дори не пита „Ако Ти Си Син Божий”, а действа направо: завежда Го „на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава” /Матей/. „И рече Му дяволът: Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое” /Лука 4:6-7/.
Но защо сатаната твърди, че всичко това е предадено нему, когато Сам Господ Иисус Христос казва за Себе Си: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец” /Лука 10:22/, и „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” /Матей 28:18/? Нима дяволът отново лъже? Не, този път не лъже, въпреки че е „лъжец и баща на лъжата”. Не лъже, защото говори за земната власт, за славата на земните царства, които той наистина владее. Сам Христос го нарича „княз мира сего” – княз на този свят /следгрехопаденческия/. Нали Сатанаил ще даде на антихриста всемирната власт и слава! Той дарува с власт и богатства онези, които му се покланят, горди и зли са като него. Кой обаче му е дал тази власт?
Разбира се, не Бог, а хората, които, отхвърляйки Го, са в плен и се кланят на дявола. За Своята небесна и земна власт Христос говори, че Му е предадена от Бога, тя е благодатна власт – дар заслужен и велик от Духа Светаго. Тази власт и земно богатство получават само тези, които любят Бога и спазват Неговите заповеди…
Дяволът изкушавал Христос с властта и славата земна, за да отвлече Спасителя от страшния път на страданията, чрез които Той е определен от Бога да изкупи падналото човечество, но вече Господ царствено му заповядва: „Махни се от Мене, сатана!, защото писано е: „Господу Богу твоему, ще се покланяш и Нему единому ще служиш.” Тогава дяволът Го оставя и ето, Ангели дойдоха и Му служиха” /Матей 4:10-11/.
Сатаната отстъпил, но както казва евангелист Лука, оставил Иисуса само до време /Лука 4:13/. Колко много страдания, колко много изкушения от книжници, първосвещеници, фарисеи… претърпял Христос?! Тези слуги на дявола Го предали и на кръстна смърт. Изкусителят не оставил Богочовека дори когато Той плакал с кървави сълзи в Гетсиманската градина, когато душата Му тръпнела пред съдбоносната чаша, препълнена със страдания за изкупление на цялото човечество, и кървава пот избила по челото Му. Дори на самия кръст Го изкушава дяволът, но и тук биде победен. Завинаги! Защото Христос умря и възкръсна, „стана за умрелите начатък”, отвори широко дверите на рая, където вече може да влезе всеки, който следва пътя на Месията Спасител.
Господ Иисус Христос – Вторият Адам – удържа на всичко, в което се провали първият Адам – нашият праотец. Като не им се поддаде, Спасителят порази именно трите смъртоносни гряха: плътската похот, похотта на очите и гордостта житейска. Тъй човешката природа възвърна първоначалната си чистота, своето съвършенство и потенциално безсмъртие. Амин.
Тодор БИКОВ
